Синдер - Марисса Мейер 24 стр.

 Не съм откраднала от теб.

 Така ли?  Кокалчетата на Адри побеляха.  Можех да подмина няколкото унива за кораба, но кажи, Синдер, откъде взе шестстотинте унива, за да платиш за  Очите й се спряха върху ботушите на Синдер, а устните й се извиха в презрителна насмешка.  За новата си протеза? Не е ли вярно, че тези пари са били заделени за наема, и за храната, и за разходи по къщата?

Стомахът на Синдер се сви.

 Прожектирах паметта на Ико. Шестстотин унива само за седмица, без да споменавам перлите, с които сте играли, перлите, които Гаран ми подари за годишнината. Изтръпвам, като си помисля, какво друго криеш от мен.

Синдер стисна треперещи юмруци до тялото си, щастлива, че така и не каза на Ико за това че е лунитянка.

 Не беше

 Не искам да слушам!  Адри събра устни.  Ако не се беше шляла цял ден, щеше да знаеш, че  гласът й се извиси, укрепнал, като че само гневът можеше да остави очите й сухи  че сега ме чака погребение, което струва пари. Шестстотин униви щяха да стигнат да купя порядъчна паметна плоча за дъщеря ми и аз смятам да си върна тези пари обратно. За да можем да си я позволим, ще продадем някои лични вещи и от теб се очаква да дадеш своя принос.

Синдер се улови за рамката на вратата. Искаше да каже на Адри, че никакви луксозни плочки не ще върнат Пеони, но нямаше сили. Като притвори очи, тя облегна чело върху хладното дърво.

 Недей да стоиш там и да се преструваш, че разбираш какво ми е. Ти не си част от това семейство. Та ти дори не си човек вече.

 Аз съм човек  каза тихо Синдер, гневът изцеден от нея. Искаше единствено Адри да млъкне, за да може да отиде в стаята си, да остане сама и да си спомни за Пеони. За лекарството. За бягството им.

 Не си, Синдер. Хората плачат.

Синдер потъна назад и обгърна тялото с ръцете си като защита.

 Хайде, де. Пролей няколко сълзи за малката ти сестричка. Аз тази вечер като че ли съм пресъхнала, та защо ти да не споделиш бремето?

 Това не е честно.

 Не е честно ли?  излая Адри.  Не е честно, че ти все още си жива, а тя не е! Това не е честно! Трябваше да умреш в онази злополука! Трябваше да те оставят да умреш, за да не съсипваш семейството ми!

Синдер тропна с крак.

 Спри да ме обвиняваш! Аз не съм искала да оживея. Не съм искала да ме осиновите. Не съм искала да ставам киборг. Нямам вина за това! Не съм виновна! Нито за Пеони, нито за Гаран! Чумата не е тръгнала от мен, аз не съм

Тя замлъкна, когато думите на доктор Ърланд се стовариха отгоре й. Лунитяните бяха донесли чумата на Земята. Лунитяните бяха виновни. Лунитяните.

 Да не даде накъсо нещо?

Синдер се отърси от мислите си и хвърли мълчалив, гневен поглед към Пърл. След това пак се завъртя към Адри.

 Мога да върна парите  рече тя.  Ще стигнат да купиш най-хубавата плоча за Пеони  или дори истински надгробен камък.

 Твърде късно е за това. Ти вече доказа, че не си част от семейството ни. Вече доказа, че на теб не може да се вярва.  Адри приглади полата на коленете си.  Като наказание за кражбата и опита ти за бягство днес следобед, реших, че няма да ти позволя да присъстваш на годишния бал.

Синдер сдържа ироничния си смях. Адри за глупачка ли я взимаше?

 До второ нареждане  продължи Адри,  през седмицата ще можеш да ходиш само в мазето, а на фестивала  до магазина, за да започнеш да ми връщаш парите, които открадна.

Синдер заби пръсти в хълбоците си, твърде ядосана, за да спори. Всяка фибра, всеки нерв, всяка жица трепереше.

 И ще оставиш крака си при мен.

Тя се сепна.

 Какво?

 Мисля, че решението е справедливо. Все пак си го купила с мои пари, следователно той е мой и мога да правя с него, каквото поискам. В някои страни биха ти отрязали ръката, Синдер. Да знаеш, че си късметлийка.

 Но кракът е мой!

 И ще трябва да се оправяш без него, докато не намериш по-евтин.  Тя стрелна намръщено краката на Синдер. Устните й се набърчиха от отвращение.  Ти не си човек, Синдер. Време е да го проумееш.

С треперещи устни, Синдер се мъчеше да измисли довод в своя защита. Но според закона, парите принадлежаха на Адри. Според закона, Синдер принадлежеше на Адри. Тя нямаше права, нямаше лични вещи. Беше просто един киборг.

 Върви сега  рече Адри, като хвърли поглед към празната полица над камината.  Гледай само да не забравиш да оставиш крака си в коридора, преди да си легнеш довечера.

Със стиснати юмруци Синдер отстъпи назад в коридора. Пърл се залепи за стената, като гледаше Синдер с погнуса. Страните й бяха зачервени от неотдавнашните сълзи.

 Синдер, чакай  още нещо.

Тя замръзна.

 Ще видиш, че вече започнах да разпродавам някои ненужни вещи. Оставих някои дефектни части в стаята ти, които сметнах за безполезни. Може да им намериш някакво приложение.

Когато стана ясно, че Адри е свършила, Синдер се втурна, бясно по коридора, без да поглежда назад. Гневът бушуваше в нея. Искаше да се разбеснее из къщата и всичко да потроши, но кротичък глас в главата й я успокои. Адри само това чакаше. Адри си търсеше извинение, за да я предаде на властите и да се отърве от нея веднъж завинаги.

Трябваше й време. Още седмица, най-много две, и колата ще е готова.

Тогава наистина щеше да стане киборг  беглец, но този път Адри нямаше да може да я проследи.

С тежки крачки тя влезе в стаята, затръшна вратата и се отпусна отгоре й с разтреперан, горещ дъх. Стисна очи. Още седмица. Само още седмица!

Когато дишането й се уталожи и предупрежденията изчезнаха, Синдер отвори очи. Стаята й, както винаги беше разхвърляна  по захабените одеяла, които й служеха за легло, бяха пръснати стари инструмента и части, но очите й мигновено кацнаха върху ново попълнение към бъркотията. Сърцето й слезе в петите.

Тя клекна над купчината безполезни части, които Адри беше оставила за нея. Износено колело, надупчено с камъни и други отломки. Много стар вентилатор с огъната перка. Две алуминиеви ръце, около една, от които все още беше вързана кадифената панделка от Пеони.

Като стисна зъби, тя започна щателно да претърсва и нарежда парчетиите. Внимателно. Едно по едно. Пръстите й трепереха за всяко смазано винтче. За всяко късче стопена пластмаса. Тя поклати глава, като се молеше тихо. Молеше се. Най-сетне намери онова, което търсеше.

Без сълзи, тя изхлипа от благодарност и падна на колене, стиснала до гърдите си безценния чип за индивидуалността на Ико.

Книга четвърта

Глава трийсета

Подпряла брадичка в дланите си, Синдер седеше в магазинчето и гледаше огромният нетскрийн от другата страна на многолюдната улица. От глъчката коментарите на репортера не стигаха до нея. Но за какво ли й беше  предаването се излъчваше от фестивала, в чийто център тя стоеше заклещена.

Репортерът сякаш се забавляваше доста повече от нея. Той оживено ръкомахаше към продавачите на лакомства и жонгльорите, които минаваха край него, към акробатите върху миниатюрните парадни платформи и към опашката на хвърчилото Дракон на щастието. По врявата Синдер познаваше, че журналистът се намира на площада само на една пресечка от нея, където минаваше по-голямата част от програмата през деня. Там всичко беше много по-празнично, отколкото на улицата с магазинчетата, но поне беше скрита на сянка.

Денят се очертаваше да бъде по-натоварен от обикновените пазарни дни. Много потенциални клиенти бяха предложили счупени портскрийнове и части за андроида в замяна на отстъпка от цената на поправката. Но тя върна всички  повече нямаше да приема клиенти в Нов Пекин. Дори сега нямаше да е тук, ако Адри не я беше заставила да дойде. Оставиха я по пътя, а те двете с Пърл отидоха на пазар за някои последни дреболии за бала. Синдер подозираше, че Адри всъщност умираше да види как всички зяпат куцото, еднокрако момиче.

Нямаше как да каже на мащехата си, че Лин Синдер, прочутият механик, затваря магазинчето си.

Просто нямаше как да каже на Адри, че заминава.

Тя духна с въздишката си един немирен кичур от лицето си. Жегата беше невъзможна. Топлият влажен въздух лепнеше по кожата на Синдер, слепил гърба й с тениската. Заедно със задаващите се облаци на хоризонта, той обещаваше дъжд, много дъжд.

Не особено подходящо време за шофиране.

Но дъждът нямаше да я спре. След дванайсет часа тя ще е на километри извън града, оставяйки Нов Пекин, колкото се може по-надалеч зад гърба си. Всяка нощ от отишлата си седмица, след като Адри и Пърл заспиваха, тя подскачаше на ръчно направените патерици до гаража и работеше по колата. Миналата нощ за първи път моторът беше се събудил с рев.

Е, може би по-скоро с кашлица, от която през ауспуха изплю вредни пушеци, а те задавиха Синдер и тя също се разкашля. Беше използвала почти половината от парите, преведени от Ърланд, за да зареди резервоара с бензин. Ако имаше късмет, той щеше да я откара поне до съседната провинция. Пътуването щеше да подрусва. Пътуването щеше и да понамирисва.

Но тя, тя щеше да е свободна.

Не! Те, те щяха да бъдат свободни! Тя, чипът за индивидуалността на Ико и идентификационният чип на Пеони. Всички заедно щяха да избягат, както тя винаги беше казвала, че ще сторят.

Тя знаеше, че няма как да върне Пеони, но се надяваше, че някой ден поне ще намери ново тяло за Ико. Друг някой андроиден корпус, дори може би на компаньонка с техните дразнещо съвършени женски форми. Струваше й се, че това щеше да се поправи на Ико.

Нетскрийнът се смени и сега показваше другата любима новинарска история от седмицата. Чанг Сунто, детето  чудо, оцеляло от чумата. Бяха взели от него безброй интервюта за невероятното му изцеление и всеки път силиконовото сърце на Синдер сияеше от щастие.

Репортажи за стремителното й бягство от изолатора също се въртяха безспир по екраните, но записът така и не показваше лицето й, а Адри беше твърде улисана в бала и погребението, на което Синдер не беше поканена да присъства, за да прозре, че тайнственото момиче живее под нейния покрив. А може би изобщо не я забелязваше, и дори и иначе не би я разпознала.

Имаше много слуховете за момичето и чудотворното изцеление на Чанг Сунто, но макар някои да говореха за лекарството, никой не беше казал истината. Момчето сега се намираше под наблюдението на кралския изследователски екип, а това означаваше, че доктор Ърланд си имаше ново опитно зайче, с което да си играе. Синдер се надяваше докторът да е доволен от това, защото тя вече нямаше да участва като доброволец в проучванията му. Той още не знаеше  сърце не й беше дало да му каже  и съвестта я гризеше, когато всяка сутрин виждаше нов паричен превод. Доктор Ърланд беше спазил обещанието си и беше отворил сметка по идентификационния й номер, така че само Синдер имаше достъп до нея, но не и Адри. Почти ежедневно той правеше преводи по нея от фондовете за научноизследователска дейност и досега не беше поискал нищо в замяна. Пращаше й съобщения единствено, за да й каже, че продължава да използва нейните кръвни проби и да й напомни кракът й да не стъпва в двореца, докато кралицата не отпътува.

Синдер се смръщи и се почеса по бузата. Доктор Ърланд така и не свари сгоден случай да й обясни какво у нея беше толкова специално, когато той самият също имаше имунитет. Любопитството й се притулваше някъде из мислите й, но не беше толкова силно, колкото решимостта й да избяга. Някои загадки трябваше да останат неразкрити.

Тя дръпна на масата към себе си кутията с инструменти и започна да ровичка, не защото търсеше нещо определено, а просто да се намира на работа. Скуката от последните пет дни я беше накарала педантично да подреди всичко, до последното болтче. Сега се беше заела да ги преброи и да създаде дигитален инвентар в мозъка си.

Едно дете се появи пред тезгяха й с копринено черна коса вързана на плитки.

 Извинете  каза то и бутна един портскрийн върху масата.  Може ли да го поправите?

От детето Синдер хвърли отегчен поглед към портскрийна. Той беше толкова малък, че да се побере в ръчичката му, и беше покрит с блестящо розово капаче. Като въздъхна, тя го взе и го преметна в ръцете си. Натисна копчето, но на екрана се появиха неразгадаеми знаци. Тя изви устни и блъсна два пъти в масата ъгъла на портскрийна. Момиченцето отскочи назад.

Синдер отново го включи. Екранът я поздрави приветливо.

 Я, виж сега  рече тя и хвърли екрана на момичето, което щеше да падне, за да го улови. Очите му светнаха. Щърбата му усмивка лъсна за миг и после то припна към тълпата.

Синдер полегна на масата и облегна брадичката върху ръцете си, като за стотен път си пожела Ико да не беше затворена в това малко парченце метал. Тогава двете щяха да вземат на подбив продавачите с техните потни, розови лица, и ветрилата им, дето се разхлаждаха с тях под навесите пред своите магазини. Щяха да разговарят за местата, които им предстоеше да видят  Тадж Махал, Средиземно море, презатлантическия Маглев. Ико щеше да поиска да отидат на пазар в Париж Тръпка премина през нея и Синдер зарови лице в ръцете си. Докога ли трябваше да носи духовете им със себе си?

 Добре ли си?

Тя подскочи и вдигна очи. Каи стоеше облегнат в ъгъла на магазинчето с една ръка върху металните релси на вратата, а другата беше скрил зад гърба си. Пак се беше предрешил със сивото яке с качулката на главата си, но дори в знойната жега, изглеждаше напълно спокоен. Косата му просто разрошена, зад гърба му яркото слънце  сърцето на Синдер взе да се издува, докато тя не го спука като балон.

Не си направи труда да стане, но разсеяно подръпна надолу крачола си, за да скрие всички жици и за пореден път благодари за тънката покривка.

 Ваше Височество.

 Виж, не искам да ти давам акъл как да си гледаш работата  рече той,  но не ти ли е хрумвало, всъщност, да взимаш пари за услугите си?

За миг жиците в мозъка й отчаяно се опитаха да направят връзка и тогава тя си спомни малкото момиче отпреди малко. Синдер се покашля и се огледа наоколо. Пригладило роклята над коленете си, момиченцето седеше на тротоара и си тананикаше песента, която се лееше от миниатюрните колони. Хората се блъскаха, развяваха торбите си, които отскачаха от хълбоците им, и похапваха чаени яйца. Дребните търговци бяха заети с потенето си. Никой не им обръщаше внимание.

 Не искам да ви давам акъл как да си гледате кралската работа, но не е ли редно да имате охрана?

 Охрана ли? Та кой би пожелал да нарани такова пленително момче като мен?

Когато тя го погледна ядно, той се усмихна и показа китката си.

 Повярвай ми, във всеки един миг знаят къде съм, но аз гледам да не мисля за това.

Тя взе една отвертка от кутията и започна да я върти между пръстите си, само и само да прави нещо с ръцете си.

 Е, какво ви води насам? Не трябва ли да се, знам ли и аз, подготвяте за коронацията?

 Не е за вярване, но май пак имам технически проблем.  Той откачи портскрийна от колана си и го погледна.  Виждаш ли, помислих се, че вероятно храня големи надежди портскрийнът на най-прославения механик в Нов Пекин да е развален и затова си казах, че нещо в моя не е наред.  И като събра устни, той джасна ъгъла на своя портскрийн в масата, а после с тежка въздишка провери отново екрана.

 Не, нищо. Може би нарочно не е отговаряла на съобщенията ми.

 Може би е била заета?

 О, да, виждам, че си претрупана с работа.

Синдер завъртя очи.

 Ето, купих ти нещо.  Каи прибра портскрийна и извади ръка иззад гърба си. В нея държеше продълговата кутия, опакована в златен станиол и бяла панделка. Хартията беше прекрасна, опаковането  не толкова.

Синдер пусна отвертката и тя изтрополи.

 Това за какво е?

Думите й го жегнаха.

 Какво? Не мога да ти купя подарък ли?  попита той с тон, който почти спря електрическите импулси по жиците й.