Под лампата
Пак над масата наведен
и под лампата си пиша,
давам лик на блян последен
скоро! утрото веч диша!
Ще затъна пак в вълните
на деня и на живота,
дух ще впрегна във хомота
на труда и суетите.
О видения, простете,
сбогом, ще се разотидем.
Утре в полунощ пак дойдете,
под таз лампа ще се видим.
Дух крилат
Дух крилат, де фърчиш
тъй високо, високо?
Аз те виждам: стоиш
там в небето дълбоко.
Що мечтайш, слушаш там?
От друг свят ли привети?
Химн от горен ли храм?
Ил шептиш с вековете?
Ил на тайнствен язик
с небесата беседваш?
Може би в тоя миг
ти във бога се вгледваш?
Загадката
Ни разум, ни съдбина,
ни демон, ни бога
недей моли, проклина
във твоята тревога.
Бездънно е небето,
морята са безкрайни,
загадка е сърцето
с великите си тайни.
Напразно дух си тиря
от извора до края
умът говори: Диря,
сърцето шепне: Зная.
Боровият лес
Сняг над него. Но той пак зелен е
боровият лес. Мрази го зима,
летен жар гори го той не вене,
равнодушно вихрите приима,
плащът му смарагдови не пада
поздрав, горо млада!
Сняг над мене. Но сърцето жарко.
Не убиват ледните фъртуни
туй, що в мен е вечно, що е ярко,
ни в душа отзивчивите струни:
в глъбините й още пролет влада
поздрав, душо млада!
Магдалина
Магдалина, Магдалина!
О, как времето бега
двайсетата ми година!
Спомням глухата градина,
Ясно виждам я сега.
(Магдалина, Магдалина!)
И смокинята листната
там израсла край зидът,
кой делеше ни сърцата,
спомням си я всякой път,
колчем спомням времената.
(Магдалина, Магдалина!)
Ах, веднъж ли, дваж ли аз,
лек, покачвах се по нея,
та да видя в същий час
над зида главица малка
с поглед светъл на русалка?
(Магдалина, Магдалина!)
Как пленително-плахливо
тя озърташе се там,
как лицето й бе красиво,
цветенцето миризливо
кат пресягах да и дам!
(Магдалина, Магдалина!)
Срещи крадени любовни
на души, очи, лица,
речи, погледи гальовни,
сладки мигове чаровни
за разтупани сърца!
(Магдалина, Магдалина!)
Смоквата и днеска трай,
трай и глухата градина,
но де фръкна оня май
двайсетата ми година?
И ти вече си замина.
(Магдалина, Магдалина!)
Галбица не видяла
Галбица не видяла,
от обич не съгряна,
тя вехне потъмняла
там някъде в балкана.
Мома видях я ази
пленителна и проста
съдбата сведе нази
(години има доста).
Дете прекрасно, мило
трендафил росен в младост
душа едвам разкрило
за слънчице и радост
Бъди честит! тогава
сърце мълвеше ниско;
аз рекох Искам слава
А щастьето бе близко.
Тъй близко и възможно
но ази го пропуснах,
за друг кумир тревожно,
в житейский бой се впуснах.
И днес, един, копнея,
за оня час мечтая
А славата? От нея
пелина само зная.
И тя в неволи клети,
горкичката, повяна,
тя, нявгашното цвете,
най-красното в балкана,
участье не срещнала,
чело навела ниско,
за щастье ожедняла,
а то така бе близко!
Когато
Когато в мен нещо въздиша,
когато в мен нещо премира,
то болката аз да залиша
запявам на моята лира.
Когато душа ми прелива
от радост ох, как е туй рядко!
пак моята лира звънлива
тълкува душата ми сладко.
Когато смут черен бунтува
душа ми в световната битва,
тогава се песен не чува,
понявгаш се чува молитва.
Поет
Душа му храм на химни,
на образи, мечти
гори, не се пести:
в веявиците зимни
и в майски красоти
раздава се, звънти.
Душа му свят мъглив
на тайни сновиденья,
на скръб и вдъхновенья,
ту мисъл, ту порив
всегда е извор жив
на стонове и пенья.
Лира
Звънлив кат кристал
и лек кат зефира
цветята поласкал
и плътен кат метал,
стихът се лей, примира
из неговата лира.
кат слънчов ясна ден,
кат истина проста,
чаровна, като блен
на нощни бденья госта
речта му, плам свещен,
душите взима в плен.
При майка ми
Поет
Душа му храм на химни,
на образи, мечти
гори, не се пести:
в веявиците зимни
и в майски красоти
раздава се, звънти.
Душа му свят мъглив
на тайни сновиденья,
на скръб и вдъхновенья,
ту мисъл, ту порив
всегда е извор жив
на стонове и пенья.
Лира
Звънлив кат кристал
и лек кат зефира
цветята поласкал
и плътен кат метал,
стихът се лей, примира
из неговата лира.
кат слънчов ясна ден,
кат истина проста,
чаровна, като блен
на нощни бденья госта
речта му, плам свещен,
душите взима в плен.
При майка ми
Цветя днес нови посадихме
въз твоя гробец, майко, тих
и пак сълзи над теб ронихме
и дълго аз се пак молих.
Видях те пак пред мене жива,
видях ти обичния лик,
душа ми как се с твойта слива
усетих в тоз печален миг;
усетих как и ти скърбеше