Всеки ден пристигаха нови познайници, дошли от Влашко, от Русия, избягали през Цариград и Триест, с които се намирахме в хана на Наста Захаралият, дето се хранехме. Там се видях с Любена Каравелов, все сладкодумник и шегобиец, който пренасяше печатницата си в Търново; с професора Дринов, готвен от русите за български министър на просвещението, с Константина Величков, болен и с Ламартина в ръце. Озовал се бе и дядо Богоров: той, сред трескавиците на войната, беше твърде обезпокоен не от лошия й обрат, а от порусването на българския език, и пръскаше своите брошурки за пречистването му. А тогава действително езикът ни беше много омосковял. Всички българи говореха руски, т. е. някакъв руско-българско-черковен език. Говоримата реч и канцеларската гъмжаха от русизми. Дори турските думи приемаха руска форма. Предаваха думите на оня българин към един руски офицер: "Ваше благородие, турки не кабулят теслимятса!" "Добър ден" замени го "здравствуй" то преобладава и днес; българските псувни замениха руските (нам ни беше мило всичко руско!), "сайбия" стана "хазяин", "чорбаждия" "барин", често "баран". Произлизаха неприятни езикови недоразумения между освободители и освободени, които взаимно се титулуваха "братушка", дума, която в устата на русите не звучеше тогава обидно за нас Много се смееха за оная свищовчанка, която, като й поискал един офицерин, на квартира в къщата й, мляко (малакò), снела от потона един стар, покрит с паяжина малакоф, учудена за какво е нужна на русина тая антика. Особено срамеше почтените свищовски дами катерът (малко военно параходче) Шутка в пристанището; то ги правеше да се червят, когато излизаха на разходка на брега, със своя безочлив надпис А булка? (пита бял хляб). Колко недоразумения причиняваше навред! Аз се случих на едно такова в Настовия хан. Когато един майор, обядвайки, искаше "свежую булку", добрият Насто, доста напреднал в знанието езика на Пушкина, знаеше що е "свежо", но втората дума го смути и той решително отказа да удовлетвори русина.
А зачем? попита сърдито той.
Полиция не позволяет! отговори срамливо Насто.
Офицерът се смя от все сърце, когато му разправихме как го е разбрал ханджият.
А по моста руски войски идеха, идеха, идеха!
София, 1 ноември 1900
Звездата
Източна легенда
Зад широките месопотамски равнини, на изток от Ливан, в една ясна нощ, когато небесата бяха засипани с лъскави звезди, които трептяха като живи брилянти, въз тишината на заспалия свят изгря ненадейно една нова звезда.
Тая звезда, която дотогава никое человеческо око не беше виждало, беше звезда велика, ясна и лучезарна, като едно малко слънце, с нейния силен блясък правеше да бледнеят околните звезди, що трептяха по високото небе.
И тая звезда се показваше на запад.
Человеците, които я видяха, се удивиха. И разнесе се скоро мълва за появлението й по всичките градове и села на царството. И чудеха се всички и се питаха какво означава това небесно знамение.
И никой не знаеше.
И на петата нощ слухът за чудесната звезда достигна до ушите на тримата знаменити славни мъдреци на Халдея, человеци вещи в писанията, които умееха да гледат в бъдащето и да четат в съкровените му тайни.
И като видяха и те звездата, въздивиха се твърде и се смутиха. Защото никой от тях не можеше, въпреки дълбоката си мъдрост, да отгатне какво явява на вселената това ново небесно светило. И си рекоха един на други:
Да прегледаме старите пророчески книги. Може би в тях да е писано нещо за това знамение.
И завзеха се с велико усърдие да преглеждат старата мъдрост, написана на зайчи кожи и папируси.
Три дена и три нощи мъдреците ровиха писанията на пророците, четоха ги, тълкуваха ги, за да найдат ясния отговор на тайната.
И в края на третята нощ мъдреците възкликнаха в голяма радост, понеже намериха в книгите предвещанието за тая чудна звезда.
И това старо предвещание разправяше, че ще дойдат нови времена, когато на запад, в юдейската земя, ще се роди един цар. И знак за неговото раждане ще бъде една нова, сияйна звезда, която ще изгрее на запад, тъкмо над мястото, дето се е родил новият цар.
И зафанаха тогава да се разговарят мъдреците помежду си. И първият рече:
Никой цар между человеците до днес не е бил обаждан от подобна звезда. Велики царе на земята са владели и повелявали, без да бъде отбелязано появлението им с такова славно знамение. Навярно новият цар ще бъде по-велик от великия Сезостриса, чиято слава грееше от стовратата Тива, при благословения Нил, до върховете на Ливан, с високите кедри; той ще е по-могъществен от всесилния Кира, който простря ръката си над всички земи и царства, що се намират между западното море и вълните на топлия океан от изток; и от Македонския Александра, който с победоносен меч разпространи властта си от снежните тракийски планини дори до изворите на свещения Ганг.
И зафанаха тогава да се разговарят мъдреците помежду си. И първият рече:
Никой цар между человеците до днес не е бил обаждан от подобна звезда. Велики царе на земята са владели и повелявали, без да бъде отбелязано появлението им с такова славно знамение. Навярно новият цар ще бъде по-велик от великия Сезостриса, чиято слава грееше от стовратата Тива, при благословения Нил, до върховете на Ливан, с високите кедри; той ще е по-могъществен от всесилния Кира, който простря ръката си над всички земи и царства, що се намират между западното море и вълните на топлия океан от изток; и от Македонския Александра, който с победоносен меч разпространи властта си от снежните тракийски планини дори до изворите на свещения Ганг.
А вторият мъдрец изрече угрижено:
Трепери, бедна землйо, защото страшен завоевател днес се ражда! Твоите полета ще бъдат изново покрити с человешки трупове и твоите реки и бистри потоци ще видят почервенели вълните си от человешка кръв, и никога толкова плач и ридание не ще са се издигвали към небесата!
Третият мъдрец каза:
Благословени да бъдат нашите бели власи, защото те са нам радостен знак и упование, че няма да доживеем до ония страшни дни, когато новороденият силен цар отрасне и възмъжее, и със замаха на сабята си направи да покрият земята пожари, развалини, трупове окървавени, сълзи и отчаяние. Защото всяка царска слава се гради над разрушението и всяка победа се купува с мерзостта на запустението.
Тогава и троицата мъдреци казаха.
Честити сме, че няма да доживеем до тоя чер ден.
И после стана дума за името на новия цар. И поискаха да узнаят името на новия завоевател на земята, който ще я покрие с кръв и съсипни.
И търсиха пак, и намериха тайнствени белези в мъдрата книга. И се трудиха много, додето да разгадаят скрития смисъл на тия белези.
И откриха, смаяни, че името на новия цар беше:
Любов!
И удивиха се твърде влъхвите и възликуваха сърцата им, понеже всичките им страхове за человечеството изчезнаха.
Тогава рекоха:
Блажени ние, триждблажени, че дочакахме раждането на царя на Любовта. Да идем да му се поклоним, звездата ще ни заведе при него.
И тримата белобради влъхви зеха със себе си най-благовонните аромати, ливан, смирна и злато, за да ги поднесат пред люлката на благия цар, и яхнаха за към Ливанските планини.
А звездата вървеше пред тях и им показваше пътя.
1901
Един кът на покой и забрава
Не можах да задържа едно трепване на сърцето си, когато видях, че приятелят ми Б., с когото се връщахме от едно пътуване до Биримерци, като наближихме циганската махала, ненадейно заповяда на возача да отбие колата си в шосето, което води в оградата на Орландовските гробища. Защо бе това? Един каприз!
Конете с пръхане и с разширени ноздри минаха през големия вход на гробищата.
Тоя вход, тъй голям, тъй широк, тъй достъпен, обърнат с всичкия си корпус право към столицата, сякаш зинал алчно към нея, сякаш че й казваше:
Чакам твоите обитатели, всички при мен ще дойдат, цяла през мен ти ще минеш и ще найдеш вечното упокоение на твоята суета, борби и страдания.
Вътре в оградата царуваше пълна гробна тишина.
Печално стърчат хилядите гробове, едни скромни, други богати според каквито са били състоянията в тоя свят на техните сегашни и всегдашни жители.
Изпълнени с чувство на необорима тъга и неволно благоговение, ние гледахме мълком на тоя град на смъртта.
По надписите ние често узнавахме близки нам или известни нам лица.
Каква меланхолия вее от всяко едно име, от всеки един куностас, от всяка една тревица, израсла из усопшия.
Ето една великолепна и горда гробница от скъп карарски мрамор: тя е на Стамболова.
Тихо почива, спи в безметежен сън бившият диктатор на България, загинал ужасно от зверския ханджар на отмъщението. Заспа той тук, след като завеща на живите едно море от гневове, умрази и ненавист.
Тя обаче тука не се събужда.
Видът на гроба действува на душата омиротворяваще, тя оставя след себе пустотата и злото на тоя тесен свят и се впива в необозримите предели на вечността. Враждата е обезоръжена. Мир, забрава, всепрощение заменят другите зли чувства, получени на улицата и в живота.
По-нататък, наляво срещаме гробницата на бедния Белчев.
Тоя обичен и кротък човек в живота, тоя хуманен обществен деятел можеше смело да каже за себе си онова, което папа Пий VII съжаляваше, че не може да каже в предсмъртния си час: