«Е? Какво ме зяпаш! Трябва да си благодарна на Бога, че още не съм го използвал срещу вас!».
Замръзнах вкаменена, очите ми бяха широко отворени, устата зейнала с едно изражение подобно на онова, когато получих плюшеното си мече, но без усмивката. Учудих се как е възможно от устата му да излезе божието име. Бях виждала пистолет само на някои табели с реклами, още нямаше телевизия, затова и не знаех за какво служи този предмет и защо той беше толкова ядосан, че го бях видяла в този момент. Майка ми ми се притече на помощ.
«Ела, скъпа, ела с мен. Татко е много зает, не е ядосан на теб. Не бива да си го мислиш, нали?».
«Добре, мамо».
Разтворените ѝ длани затискаха устата ми, така че, едва успях да отговоря, сякаш искаше да спре някой неподходящ отговор или сякаш искаше да ме задуши, за да ми спести всички болки през годните, защото знаеше със сигурност, че ще ги преживея. Ръцете ѝ миришеха на сапун. Обожавах това ухание, защото миришеше на цветя, миришеше на мама.
Не се върна. През минутите на очакване мамех времето, вкусвайки сълзите си и опитвайки се да си спомня в кой момент от миналото ми, вече бях ги опитала със същия вкус. Имах богат набор от мостри с различни вкусове, но тези в момента не отговаряха на познатите ми вече. Бях открила нов вкус, сълзите ми бяха станали леко сладки. Изтичах в стаята, взех парите си и ги пъхнах в куфара. Слязох на пръсти по стълбите, отворих вратата и погледнах навън, страхувайки се да не го видя пред мен, казвайки Предупредих те, трябваше да ме послушаш, мърло! Сега ще загазиш!. Но сянката му я нямаше, никога повече нямаше да я видя. Една крачка, две крачки, три крачки. Все по-бързо, почти тичайки. Завих по уличката вдясно, видях господин Смит на вратата на къщата му, докато оправяше цветята в саксии, поставени на входните стълби. Децата му, Мартин и Сенди, се въртяха около него като пеперуди около красиво цвете. Той се шегуваше с тях и с майка им, която също беше дошла на прага на къщата и ги гледаше усмихнато. Забавих крачка, за да видя по-добре тази картина на щастливо семейство - такова, каквото аз никога не бях имала и за да я отнеса с мен, преструвайки се, че поне отчасти е и малко моя. През последвалите пет години баща ми никога не ме потърси. Още по-малко някой ми каза какво е направил. Когато се върнах без желание у дома, в деня на погребението му, съседите ми разказах, че когато се върнал у дома през нощта на заминаването ми, мъртво пиян, както винаги, започнал да крещи, вдигайки на крак цялата улица. Никой не ме беше видял да излизам, никой не успял да отговори на въпросите, излизащи от отровената му с алкохол уста. Казаха ми, че чрез съмнителните си познати даже разбрал къде съм, но решил да ме остави на мира и да не ме преследва, защото знаел, че не бил добър баща и щял само да ме нарани, ако ме принудел да се върна при него. Бях решила да си тръгна и за него това беше достатъчно. Някой каза, че искал да награди смелостта ми и способността ми да го укротявам. Не повярвах и на дума от казаното, някои от хората дори не ме познаваха, но после фактът, че може и да е вярно, ме успокои, защото той изобщо не ме интересуваше. Чудовището беше умряло, убито от друго чудовище, по всяка вероятност, по време на оправяне на сметки.
Беше около девет часа на 15 септември 1960 година. Валеше като из ведро вече от три дена без прекъсване, щеше да вали още. Тъкмо се бях пробрала от работа. Често изкарвах по-дълги смени, за да спечеля малко повече пари. За пет години бях събрала достатъчно пари и с малък допълнителен кредит щях да си купя най-сетне къща, цялата само за мен. Животът ми се беше променил, най-накрая откривах постепенно идентичността ми. Може би все още много слаба, но въпреки това, моя. Работата ми помогна много в това. Помогна ми да поизгладя събраните през годините рани, но болката остана под многобройните белези, разположени по цялото ми тяло. Една пространна болка, доста по-поносима, макар и постоянна, която не оставяше възможност на душата ми да си почине. Сложих полуфабриката във фурната и седнах на масата в очакване да се приготви, държейки главата си между ръцете.
От няколко години вече имаше телевизия, но само някои богати семейства можеха да си позволят покупката му. Аз, със сигурност, не. В редките случаи, когато предаваха нещо интересно, спирах пред витрините на магазините за електроуреди, където се събираха и други като мен, които не можеха да си позволят телевизор. Щом обаче, дойдеше време за затваряне, обичайният, пълничък мъж с мустаци се приближаваше, защитен от витрината, за да съобщи, разтваряйки отчаяно ръцете си, че предаванията за деня са приключили или че утре щяло да има чудесни оферти в магазина, на които ние нямало да можем да устоим, за да отнесем най-накрая в дома си един телевизионен апарат. Тези думи бяха изписани на лицето му, нямаше нужда да ги произнася. Опитвах да се пъхна и в някой бар от онези, които поставяха телевизор на разположение на клиентите, предимно през студените, зимни месеци или през дъждовните вечери. Но миризмата от алкохолните изпарения ме удряше веднага в главата и ми напомняше баща ми, което ме принуждаваше да побягвам като затворник в търсене на пътя към свободата.
У дома имаше едно старо радио, което включвах от време на време, когато изпитвах желание да чуя нечии глас, който е достатъчно далечен и който не очакваше отговорите ми или какъвто и да е разговор с мен. Бях го намерила на една сергия за втора употреба, за няколко долара. Беше развалено, но продавачът ми гарантира, че можело да се оправи лесно. Купих го без да съм сигурна, че сключвам добра сделка, а един приятел предложи да ми го оправи гратис. Казваше се Райън. Този мъж беше единственият човек, способен да ми даде едно здраво и безусловно приятелство, точно от каквото имах невероятна нужда и каквото не бях имала през целия си живот. Дори и спрямо него оставах по-скоро затворена в различни аспекти, но докато другите се чувстваха длъжни да сондират слабостите ми, той ги уважаваше. Райън никога не ме питаше нищо свързано с миналото ми, не осъждаше никога действията ми като лоши или добри, нито малкото избори които бях направила откакто живеех като свободна жена. Разбираше, когато имах желание за разговор, защото изсипвах всичко като придошла река, а той просто изслушваше. Приемаше ранимостта ми, изразена чрез мълчания, когато исках да остана сама, за да мачкам листа от салата върху кухненския плот. Когато забелязваше, че идва някой от тези мои чести моменти, той ме поздравяваше с козируване и се оттегляше с маршова стъпка, без дума да каже, затваряйки внимателно вратата зад себе си. Караше ме да се смея, караше ме да се чувствам добре. Както никога не се бях смяла и не се бях чувствала в предишния ми живот. Изпитвах нещо към него, някакво странно чувство, което не можех да разпозная или да му дам име. Един ден, когато бяхме един срещу друг, с явното намерението да се целунем, използвайки сила го отблъснах. Изпитах страх. Тогава не разбрах от какво, но знаех, че ме е страх. Въпреки това, този незрял жест от моя страна, не го отказа и той продължи да се държи както винаги с мен. Един ден ми каза, че семейството му се мести, заради работата на баща му и някои проблеми, с които трябвало да се справят. Не ми каза къде отиват да живеят, ставало въпрос за сигурност. Затова трябвало да заминат за известно време и нямало да мога да се свържа с него по никакъв начин. Но не бивало да се опасявам, защото той щял да ме потърси, щели сме да държим връзка и щял да се обади веднага щом ситуацията се успокояла. Обещавам ти, Мелани. Дай ми ръката си, сложи я тук и почувствай. Усещаш ли сърцето ми? това бяха последните му думи, докато поставяше ръката ми върху гърдите му и преди последното му козируване и последния му марш, който предизвестяваше заминаването му. Не отговорих на думите му тогава, с думи, които всъщност исках да изкажа и които заседнаха на гърлото ми, задавено от плач и отнемащ ми въздуха.
Чрез онова радио което ми напомняше присъствието му в живота ми, слушах пасивно радиопредаванията, новините, метеорологичните прогнози, песните на Бийтълс, Хендрикс, Армстронг и Ролинг Стоунс. От няколко години и един млад мъж беше се появил на музикалната сцена. Казваше се Елвис Пресли, един бял младеж, който побъркваше всички момичета, когато пееше по време на изявите си, използвайки определени движения в интимната област. Младите жени не се опасяваха да употребят голяма част от заплатите си, за да си купят плочите му или да присъстват на концертите му, мечтаейки, може би, да се хвърлят в нищото и силните му ръце да ги поемат още в полет. Треската по хубавия младеж от Мемфис зарази и мен. В един магазин намерих плочата му и я купих, макар у дома да нямах грамофон. Месеци наред събираше прах, изложена у дома на показно място. Обожавах я мълчаливо, случваше ми се да се спра и да я наблюдавам няколко минути, а всеки път щом вземех заплата, ми се искаше да купя грамофон, за да мога най-сетне да я чуя. За младите жени на двадесет и осем години като мен, Елвис беше темата, която обсебваше разговорите между колежките, обедните почивки, всеки момент от деня. Вероятно било да е добра партия във всички аспекти. Колежките ми - другите, както често ги наричах, описваха прекалено детайлирано еротичните си фантазии спрямо този млад мъж. Някои от тях споделяха, че не биха имали проблем да изоставят мъжа и децата си, ако красавецът им даде и най-малка надежда. Не ги разбирах докрай тези разговори, не бях способна да преценя силата на изходящата енергия, която ги подхранваше. Когато обаче се говореше за секс, изпитвах чувство на силно неудобство, чувствах как срамът у мен се ражда и надига от вътрешностите ми, задушаващ като ръце стегнати около шията ми с намерението да ме задушат. Сексът ми напомняше чудовището, страданието ми, болката и всички унижения, които трябваше да понасям, вкусът на спермата на един болен мъж, разстлана върху младия ми корем, върху бледата ми кожа, която би трябвало да познава само чистота и невинност, на кръвта ми и онази на майка ми, изливана всеки ден върху белите чаршафи на едно вечно неоправено легло. Познатите ми усетиха, че нещо с мен не е наред. Някои от тях не се намесваха, други го правеха под претекста, че искат да ми помогнат.