Същата вечер пренощувах в къщата, после отново и после отново за трети път. Без обаче да успея да затворя очи. Не можех повече да остана там, тя не ми принадлежеше. Пуснах я за продажба и не трябваше да чакам дълго, за да се освободя от нея. След няколко седмици я купи едно тричленно семейство, баща, майка и дъщеричка. Наум им пожелах по-добър живот от този, който аз бях имала там. Когато се сбогувах с тях, подарих плюшената ми играчка на момиченцето.
«Вземи, за теб е».
«Ох, колко е хубаво! Мамо, татко, вижте какво ми подари госпожицата!», извика ентусиазирано то към родителите си, които ми се усмихнаха в знак на благодарност.
«Пожелавам ти никога да не ти се налага, но помни, мъничката ми, ако се случи нещо лошо, мечето ще те защити и ще се погрижи за теб!».
«Добре!».
Погалих я, поздравих ги и си тръгнах.
Глава 3
Деня, в който затворих вратата зад себе си, ме завари неподготвена. Бях една дилетантка в живота, една бягаща съвкупност от плът и кости, търсеща нещо неопределено. Липсваше ми достойнство. Напредвайки с бърза крачка, си обещах по никакъв повод да не се обръщам, мислейки че, вече всичко беше приключило и че отсега нататък животът ми щеше да бъде друг и че щеше да се роди една нова Мелани. Десет крачки, сто крачки, после двеста. Обърнах се, сякаш някаква невидима ръка ме дръпна за рамената. Огледах къщата. Фенерът на фасадата се люшкаше от поривите на вятъра, движението й ме хипнотизираше. Завърнах се в мен и заплаках. Предадох се, обърнах се и най-накрая си тръгнах. Плачът беше изтрил страха, може би това, което казваха не беше вярно. Или може би, беше.
Вагонът ми втора класа, не беше препълнен. Само едно момиче и един възрастен господин ми правеха компания. Мъжът четеше необезпокояван Дейли Телеграф, докато момичето местеше погледа си от прозореца и лицето ми, опитвайки се да разбере коя от двете гледки го изумява повече, коя панорама е по-добра за прекарване на времето, коя е по-забавна. Дъвчеше настоятелно дъвка, а лицето му беше потънало в якичката на бялата й риза с червени квадрати. Носеше доста тесни дънки за тогавашното време. На пръв поглед ми се сториха неудобни, после забелязах обаче, че й стоят добре, подчертаваха почти перфектното й тяло. Напусках един живот, който почти не помнех вече, километър след километър опитвах да забравя мястото, от което идвах. И успявах с немалко старание или поне така си мислех. Не ми се щеше някой непознат да ме върне в миналото чрез глупавия въпрос Откъде си?, чийто отговор със сигурност не интересува никого. Не я погледнах повече. Затворих очи и потънах в гъстата мъгла на мислите ми, изгубена в поредица от картини, които рисуваха неволни изражения по лицето ми. Това събуди любопитството й и тя реши, че лицето ми е по-интересен спектакъл за гледане, защото в крайна сметка това, което се изреждаше зад прозореца, беше просто статичен пейзаж, който тя вече беше виждала многократно през живота си. Сподели ми го няколко месеца по-късно, след първата ни среща в онзи вагон, когато вече бяхме станали добри приятелки. Влезе контрольорът и поиска билетите ни, така бях принудена да отворя очите си. Погледнах я, тя ме погледна. Започнахме да си говорим някак различно, без поздрав, без неуместни въпроси, нищо такова. Тя говореше така, сякаш ме познаваше наистина отдавна. Докато говореше продължаваше да дъвче дъвка, без да й пречи. Аз никога не успявах да върша две неща едновременно без да сгреша, докато за нея изглеждаше напълно нормално.
«Ти наистина си странна».
«Какво ви кара да мислите, че съм странна?».
Тя поспря за миг, за да обмисли и после продължи.
«Седиш си съвсем сама и тихо, и си мислиш за кой знае какви неща. В крайна сметка, във влак сме».
«Какво от това? Само защото сме в един и същи влак, трябва да си говорим ли?».
Сякаш това я срази и за малко напусна играта, без обаче да спре да ме наблюдава. Не се беше отказала, опитваше се да открие следващата си тактика за атака. Откъснах поглед от лицето й и се престорих, че гледам през прозореца, без обаче да забележа нещо конкретно. Каквото и да е, нещо произволно щеше да бъде по-добро, стига да не бяха очите й.
«Какво виждаш?».
«Моля?».
«Попитах какво виждаш през прозореца?».
«Гледам полетата».
«Гледаш полетата, добре. Но какво виждаш?».
«Когато гледам полетата, виждам полетата!».
«Логично».
«Струва ми се глупаво дори да се пита, не смятате ли?».
«Ти наистина си странна».
«Какво ви кара да мислите, че съм странна?».
Тя поспря за миг, за да обмисли и после продължи.
«Седиш си съвсем сама и тихо, и си мислиш за кой знае какви неща. В крайна сметка, във влак сме».
«Какво от това? Само защото сме в един и същи влак, трябва да си говорим ли?».
Сякаш това я срази и за малко напусна играта, без обаче да спре да ме наблюдава. Не се беше отказала, опитваше се да открие следващата си тактика за атака. Откъснах поглед от лицето й и се престорих, че гледам през прозореца, без обаче да забележа нещо конкретно. Каквото и да е, нещо произволно щеше да бъде по-добро, стига да не бяха очите й.
«Какво виждаш?».
«Моля?».
«Попитах какво виждаш през прозореца?».
«Гледам полетата».
«Гледаш полетата, добре. Но какво виждаш?».
«Когато гледам полетата, виждам полетата!».
«Логично».
«Струва ми се глупаво дори да се пита, не смятате ли?».
«Ах, не знам. Много често това, което виждаме, не е това, което гледаме. Или поне за мен не е така».
Този път тя отбележи точка, отбележи една точка, която ужасно много ме нарани. Погледнах я, поразена и без желание да отговоря. Може би желанието ми да избягам нямаше да послужи за нищо, разбрах, че дори бягайки с големи крачки от миналото ми, щях да попадна в едно настояще и едно бъдеще с подобна картина. Наведох очи и сключих ръце, поставяйки ги на коленeтe си, добавяйки нюанс на примирение в падението си и в очакване противникът ми да ме помилва, за да ме довърши както би сторил гладиаторът на арената, след като е получил разрешение от императора и така да задоволи жаждата си кръв. Този път императорът ме помилва, палеца му беше посочил нагоре, тълпата не крещеше, защото не виждаше кръв да излиза от телесата ми, разрязани от метала на сабята, за да спрат сърцето ми и да ме изтрият напълно от света на живите. Гладиаторът, моят противник, беше протегнал ръката си, за да ми помогне да се изправя. A аз, щастливата жертва на един жесток спектакъл за възрастни, я поех и ѝ позволих да ме издърпа, дишайки и възхищавайки се отново на слънчевите лъчи, отразени в лазурното небе, лишено от облаци. Нямаше да вали, слава богу.
«Казвам се Синди».
«Мелани».
«Мелани е хубаво име. Може ли да те наричам Мел?».
«Може. Наричайте ме както сметнете за добре».
«Сигурна ли си, че не те дразни?».
«Не, не ме дразни, иначе бих го казала».
«Аз съм на двадесет и пет години, Мел!».
Не отговорих. Не исках да си спомням в момента на колко години съм.
«Знаеш ли какво означава това?».
«Нямам представа. Може би, че сте родена преди двадесет и пет години?».
«Остроумно наблюдение, Мел! Но това е само аритметика, няма нищо общо с това, което аз имам предвид. Исках да кажа, че съм млада».
«Радвам се за вас, Синди, аз съм обаче по-стара, на тридесет и пет години съм». Подскочих, когато си дадох сметка, че неочаквано споделих детайл от живота си, който нямах никакво намерение да казвам на околните. Казах й възрастта си, предавайки в ръцете ѝ кутията съдържаща живота ми, дори и тази част, която опитвах така усърдно да забравя.
«Значи сме почти връстнички».
«Е, не бих казала. Имаме цели десет години разлика».
«И какво от това?! От едно и също поколение сме. Това на Бийтълс, Елвис, джинси и разкопчани ризи, брилянтин в косите и Кадилак! Чу ли вече A hard days night, новата песен на Бийтълс?».
«Да, разбира се, че я чух! Обожавам Бийтълс!», споделих, отново с учудване.
«И аз ги обожавам! А и момчетата са много хубави. Боже мой, как бих ги свалила!», каза тя, преди да затананика мелодията с хубав глас.
«Мел, говори ми на ти ! Няма да те изям, спокойно».
Замислих се задълго, сякаш решението дали да приема предложението ѝ или не, беше въпрос на живот и смърт. А това щеше да е нещо банално за един нормален човек, инстинктивен избор. Инстинктът, който води животните и който аз никога не бях развила. Синди ме погледна в очакване на отговор. Мълчанието ми е и въздържаността ми я бяха учудили малко.
«Добре». Усмихнах ѝ се, сякаш исках да я наградя за търпението ѝ, в отговор на хилядите въпроси, които може би кръжаха в главата ѝ в този момент. Може би чаках именно да поиска да го направя, открехвайки сейфа, в който се бях затворила сама и да пусна вътре отново въздух, а може би и някое и друго парче остатък живот. Може би Синди ме смяташе почти за луда, човек, който се нуждае от помощ. И имаше право.