Няма да го направя, господин свещеник отговори непоколебимо старецът.
Наистина ли смятате, че нямаме средства да ви принудим, ако не промените неразумното си решение? попита възбудено господин свещеникът. Пътували сте по света, видели сте и сте научили много неща. Очаквах от вас повече благоразумие, съседе.
Така значи рече старият и гласът му издаде, че и в неговото сърце не е съвсем спокойно, господин свещеникът наистина ли смята, че следващата зима ще пращам на училище едно крехко дете, и то в ледените утрини, през сняг и мраз? До селото има два часа път, а само си помислете как ще се връща в тъмното, когато се надига буря и дори силен мъж като мен може да загине във виелицата! Какво може да стори тогава едно малко дете? Може би господин свещеникът още помни майка му Аделхайд, тя беше лунатичка и често имаше тежки кризи. Да не би да искате и детето да се разболее като нея при това напрежение? Нека само дойде някой и се опита да ме принуди! Ще взема детето и ще го покажа на всеки съд, пред който ме изправите, да видим тогава дали ще успеете да ме принудите!
Шеста глава
Нови вълнения
Клара, болнавата дъщеричка на господин Зеземан, седеше в удобния стол на колелца, в който прекарваше целия си ден, и с който я водеха от стая в стая. Сега момичето се намираше в така наречения кабинет уютно помещение с удобни мебели и голяма, красива библиотека със стъклени врати, пълна с книги, където парализираното момиченце учеше всеки ден.
Клара имаше бледо, тясно личице, от което гледаха две кротки сини очи, в този момент насочени с нетърпение към големия стенен часовник. Струваше й се, че днес минутите се влачат нетърпимо бавно а тя почти никога не проявяваше нетърпение.
Не е ли вече време, госпожице Ротенмайер? попита за кой ли път тя.
Дамата, към която беше отправен въпросът, седеше сковано край малката работна масичка и бродираше. Голямата яка на късото жакетче й придаваше тържествен вид, подчертан още повече от сложните букли на прическата й. Госпожица Ротенмайер живееше в дома Зеземан вече много години. След смъртта на госпожа Зеземан тя водеше домакинството и строго надзираваше останалата прислуга. Господин Зеземан беше непрекъснато на път и бе предоставил управлението на цялото домакинство на госпожица Ротенмайер. Единственото условие на бащата беше детето му да участва при вземането на всяко решение, свързано с дома и нищо да не се прави против неговото желание.
Докато на горния етаж Клара за пореден път питаше нетърпеливо дали най-после не е станало време за очакваното посещение, пред входната врата стоеше Дете, уловила Хайди за ръка, и питаше кочияша Йохан, който току-що беше слязъл от каретата, дали ще е удобно да повикат госпожица Ротенмайер в този късен час.
Това не е моя работа изръмжа мъжът. Позвънете на Себастиян. Звънецът е в коридора.
Дете позвъни и скоро на стълбата се появи представителен господин с големи кръгли копчета на ливреята и също такива кръгли очи на лицето.
Исках да попитам дали е редно да обезпокоя госпожица Ротенмайер в този късен час заговори отново Дете.
Това не е моя работа гласеше отговорът. Звъннете на госпожица Тинете ей на този звънец. И Себастиян изчезна, без да каже нито дума повече.
Дете позвъни отново. Този път на стълбата се появи госпожица Тинете с ослепителнобяло боне и подигравателно изражение на лицето.
Какво има? попита от стълбата тя, без да си направи труд да слезе долу.
Дете отново изложи молбата си. Госпожица Тинете изчезна, но след миг се появи отново и извика отгоре:
Очакват ви.
Дете стисна ръката на Хайди и тръгна нагоре по стълбата. Последва госпожица Тинете и влезе в кабинета. Поклони се учтиво и остана до вратата, без да изпуска ръката на Хайди, защото не беше сигурна какво можеше да хрумне на детето, озовало се внезапно на това чуждо място.
Госпожица Ротенмайер се надигна бавно от стола си и се приближи, за да огледа новодошлата, която бе избрана за другарка в игрите на Клара. Първото впечатление изглежда не беше задоволително. Хайди беше облечена с просто памучно сукманче, а на главата си носеше стара, смачкана сламена шапчица. Детето погледна безгрижно непознатата жена, но изведнъж ококори очи, смаяно от бухналата й прическа.
Как се казваш? попита госпожица Ротенмайер, след като в продължение на няколко минути я бе оглеждала изпитателно.
Детето също не откъсваше очи от нея.
Хайди отговори със звънко гласче малката.
Как? Та това изобщо не е християнско име. Не вярвам да са те кръстили така. Какво име си получила при кръщенето си? попита строго госпожицата.
Вече не помня отговори Хайди.
Какъв е този отговор! възмути се дамата и поклати глава. Госпожице Дете, да не би детето да е слабоумно? Или се подиграва с мен?
С ваше позволение аз ще отговарям вместо момиченцето, което е много неопитно отговори Дете и тайно смушка Хайди заради неприличния й отговор. Детето не е нито слабоумно, нито ви се подиграва, то говори винаги онова, което мисли. Само че днес за първи път влиза в такава господарска къща и не познава добрите маниери, затова пък е старателно и ученолюбиво. Кръстено е Аделхайд, на майка си, моята покойна сестра.
Е, това поне е име, от което човек няма защо да се срамува отбеляза госпожица Ротенмайер. Все пак, госпожице Дете, трябва да ви кажа, че детето ми се струва доста малко. Условието ми беше компаньонката на госпожица Клара да бъде на същата възраст като нея, за да се обучават заедно и изобщо да споделя заниманията й. Госпожица Клара скоро навърши дванадесет години. На колко години е това дете?
Седма глава
Госпожица Ротенмайер преживява неспокоен ден
Когато се събуди, Хайди разтърка очи, огледа се, но изобщо не можа да проумее къде се намира. Лежеше в бяло, високо легло, разположено в обширна спалня. Пред прозорците висяха дълги бели завеси. Имаше две кресла с пъстра дамаска на цветя. До стената бе поставен диван с кръгла маса пред него, а в ъгъла стоеше масичка за миене с кана, леген и много предмети, които Хайди не беше виждала никога преди това. Изведнъж се сети, че е във Франкфурт, спомни си вчерашния ден, а накрая и наставленията на дамата, доколкото беше успяла да ги чуе. Хайди скочи от леглото и побърза да се приготви. После отиде до единия прозорец, след това и до другия: трябваше да види небето и земята навън, защото се чувстваше като в кафез зад големите завеси. Но не знаеше как да ги дръпне, затова се мушна зад тях, за да стигне до прозореца. Само че той беше много високо и главата на детето едва стигаше до перваза. Все пак Хайди успя да погледне навън, но не видя това, което очакваше. Тя отново изтича от единия прозорец към другия, после се върна, но виждаше все едно и също: стени с прозорци, пак стени и пак прозорци. Хайди се уплаши. Още беше много рано, но тя беше свикнала да става рано, когато живееше в планината, и веднага след събуждането си да излиза на прага и да види какво е времето, дали небето е синьо, дали слънцето вече се е показало зад върха, дали елите шумят и малките цветя вече са отворили очи. Както птичка, която за първи път се е събудила в красивия си кафез, се стрелка насам-натам, за да търси пролука между пръчките, Хайди продължи да тича от единия прозорец към другия и да се опитва да ги отвори. Защото тогава сигурно щеше да види и нещо друго, освен стени и прозорци. Някъде долу трябваше да е земята, зелената трева и последният, топящ се сняг. Хайди копнееше да види поне малко зеленина. Ала прозорците си оставаха здраво затворени, колкото и детето да въртеше и дърпаше ръчките. Дори опитваше да пъхне пръстчета под дървените рамки, за да ги издърпа. Не, те прилепваха плътно към външната рамка и не искаха да се открехнат. Мина много време, преди Хайди да разбере, че усилията й не водят до нищо. Най-после тя се отказа от плана си и се запита какво ли ще стане, ако излезе навън и обиколи къщата, докато открие зелена трева; защото помнеше, че снощи бяха вървели само по каменни павета, докато влязат в къщата.
На вратата на стаята й се почука, Тинете надникна вътре и кратко заяви:
Закуската е готова!
Хайди не разбра, че това е покана; на присмехулното лице беше изписано по-скоро предупреждение да се пази от прекалено интимничене, отколкото любезност, и тъй като Хайди схвана от ясно по-ясно какво изразяваше лицето на прислужницата, тя направи точно това, което мислеше, че се очаква от нея. Измъкна под масата ниското столче, сложи го в един ъгъл, седна и тихо зачака какво още ще се случи. След известно време се чу силен шум от стъпки.
Идваше госпожица Ротенмайер, която отново беше много ядосана и още от вратата извика към Хайди:
Какво става с теб, Аделхайд? Не разбираш ли какво значи закуска? Веднага излизай от стаята!
Хайди разбра и послушно тръгна след госпожицата. Клара отдавна седеше на мястото си в трапезарията и поздрави весело новата си приятелка, а лицето й изглеждаше много по-радостно от обикновено, защото предвиждаше, че днес ще се случат още интересни неща. Закуската мина без произшествия; Хайди изяде тихо и прилично хлебчето си с масло. Когато се нахраниха, Клара отново бе откарана в учебната стая, а госпожица Ротенмайер нареди на Хайди да я последва и да остане с нея, докато дойде господин кандидатът и започнат уроците.
Когато двете деца останаха сами, първото, което каза Хайди, беше:
Как мога да погледна навън и да видя земята?
Ще отвориш някой прозорец и ще погледнеш отговори развеселено Клара.
Прозорците не се отварят възрази тъжно Хайди.
Напротив, напротив увери я Клара, само че ти не знаеш как, аз също не мога да ти помогна, но когато видиш Себастиян, помоли го да ти отвори прозореца.
За Хайди беше голямо облекчение да научи, че прозорците все пак се отварят и може да се гледа навън. Защото момиченцето още беше потиснато от съзнанието, че е пленница в тази голяма къща.
Клара започна да я разпитва как е живяла досега и Хайди с радост заразказва за алпийското пасище и за козите, за лятото в планината и за всичко, което й беше толкова мило на сърцето.
Осма глава
В дома Зеземан всичко се обърква
Когато на следващата сутрин Себастиян отвори вратата пред господин кандидата и го поведе към учебната стая, някой отново дръпна халката на камбанката и то с такава сила, че прислужникът се втурна с най-голяма бързина надолу по стълбата. Така звъни само господин Зеземан, сигурно пристига, без да предупреди! рече си той. Отвори вратата на прага стоеше окъсано момче с латерна на гърба.