Еверет се изправи. Страхуваше се от този момент от мига, когато Макхинлит извади гайдата си. И най-смешният виц, разказан от него, звучеше като докладна. Уменията му в танците караха хората да поглеждат през пръсти. В помещението нямаше да остане жива душа, ако запееше. Но строгият поглед на капитан Анастейзия заявяваше, че на Евърнес се очаква Всеки Оми И Всяка Полони да се жужират и да настъпят бона времена. Беше част от прошката. Капитан Анастейзия бе оркестрирала цялата вечеря, включително изпълненията им, за да сплоти всички, за да изплете наново цялото. Разединението убива. Но какво да изпълни? Като се изключеше готвенето, имаше едно нещо, две неща, в които го биваше. И току-що му бе хрумнала идея.
Това е заради влака в Хакни прошепна му, докато сядаше обратно на мястото си. Ако наистина исках, щях да ти прибера кукленския комптатор, без изобщо да се усетиш. За престиж.
Мистър Синг? обяви капитан Анастейзия. Сцената е ваша. Забавлявайте ни.
Еверет се изправи. Страхуваше се от този момент от мига, когато Макхинлит извади гайдата си. И най-смешният виц, разказан от него, звучеше като докладна. Уменията му в танците караха хората да поглеждат през пръсти. В помещението нямаше да остане жива душа, ако запееше. Но строгият поглед на капитан Анастейзия заявяваше, че на Евърнес се очаква Всеки Оми И Всяка Полони да се жужират и да настъпят бона времена. Беше част от прошката. Капитан Анастейзия бе оркестрирала цялата вечеря, включително изпълненията им, за да сплоти всички, за да изплете наново цялото. Разединението убива. Но какво да изпълни? Като се изключеше готвенето, имаше едно нещо, две неща, в които го биваше. И току-що му бе хрумнала идея.
Двамата с Макхинлит си размениха местата в коридора. Свали тениската, която Сен беше осакатила. Завърза я на мека, здрава топка, подобна на онези, с които беше виждал децата да си играят в индийското село на баща му.
Добре каза след това. Бройте заедно с мен. И подхвърли топката от тениска във въздуха, улови я с коляно, накара я да отскочи отново във въздуха, подритна я с крак нагоре, улавяне, подмятане, улавяне, подмятане, улавяне, подмятане. Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет Не ѝ давай да падне. Двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. А сега някой да ме накара да умножа две числа. Големи числа.
Двайсет и четири и петдесет и три! извика Сен.
Големи числа. Например три хиляди двеста двайсет и седем. Улови топката върху дясната страна на главата си, подметна я на лявата.
Пет хиляди и три! каза Сен.
Шестнайсет милиона, сто и четиридесет и четири хиляди, шестстотин осемдесет и едно отговори Еверет.
Просто си измисляш обвини го тя.
Не, това е верният отговор.
Подметна топката на врата си, улови я там, пусна я в ръка. Макхинлит драскаше яростно в един малък бележник.
Само минутка Ами да. Прав е.
Как го направи? попита Сен.
Има разни номера отвърна Еверет. Като например да закръгляш нагоре и надолу. Пет хиляди се умножава далеч по-лесно от пет хиляди и едно после просто добавям три пъти първата цифра от края. А три хиляди двеста двайсет и седем е малко над три хиляди двеста двайсет и пет. Петиците лесно се умножават. Доста номера. Но в голямата част ме бива с числата.
Впечатлена съм, мистър Синг каза капитан Анастейзия. Мистър Шарки, бунтовна песен, ако обичате. Надигнете ни. От всички тези въглехидрати сме пипнали летаргия.
Шарки се изправи. Очите му изскочиха. Лицето му посивя. Посегна към ръба на масата, за да се задържи по-сигурно. Преглътна здраво, за да не повърне. Лицето му се разкриви и се преви на две, пронизан от стомашни болки.
Разрешете да бъда извинен, мадам каза и избяга от кухнята.
Мистър Макхинлит, може би сега е удобен момент за някой от онези шотландски маршове произнесе капитан Анастейзия. И свирете по-високо.
Макхинлит наистина засвири високо, но пак не беше достатъчно, за да прикрие стенанията и звука от повръщане и други течни шумове откъм корабния нужник. Шарки се върна пребледнял и потънал в пот. Еверет опита да овладее смеха си.
От двата края произнесе Шарки. Залъка, който си изял, ще повърнеш и ще изгубиш добрите си думи, Притчи, 23:8. Месото определено отпада от менюто.
Еверет се пробуди в своята лати; с широко отворени очи, всяко негово сетиво наелектризирано, тялото му бдително, пълно с енергия и готово за действие. Черна като катран тъмнина. Погледна часовника си. Седем и половина половин час след обичайното му време за ставане. На този плосък свят денят беше с шест часа по-дълъг в сравнение с този на кръглите светове. Слънцето нямаше да изгрее още два и половина часа.
Светът на Диска, помисли си в хамака и се разсмя добродушно на хубавата шега. Еверет беше голям фен на Тери Пратчет. Баща му често се навърташе нетърпеливо наоколо в очакване Еверет да довърши всяка книга, за да може на свой ред да скочи и да я грабне, да я отнесе тичешком в кабинета си и да я прочете за една вечер, без да престава да се киска. Никой друг на кораба нямаше да схване шегата. Без значение. Оставаше си като нещо само между него и Теджендра. Където и да беше той, някъде там из световете.
Едва не беше повърнал от облекчение, когато откри, че трупът, на който се натъкна в гората, не е на баща му. Беше едновременно доволен и натъжен, че е на Лучайния Ед, някой, когото бе виждал, едва ли не познавал. Разочарован, но изпълнен с надежда, защото претърсването щеше да продължи. Изплашен и изморен, защото когато се натъкна на останките от Лучайния Ед, това му напомни, че няма гаранции баща му да е жив. Легнал в хамака си, в скърцащия мрак, Еверет отново видя как баща му изчезва, прогонен от вселената със скоковия пистолет на Шарлът Вилие. Последното, което помнеше от него, бе изненаданото му изражение.
Видя онзи, другия Теджендра Синг от Земя 1, който заради Наан беше изгубил всичко обичано някога от него. Видя изражението на лицето му, докато Наан го овладяваха, само на няколко къси стъпки от върха на камбанарията в Импириъл колидж и безопасността. Умиротворението.
Видя майка си, в онзи ден, сякаш толкова отдавна, но едва преди месец, когато излезе за училище, само че зави в друга посока, която го отведе до Шарлът Вилие и Портала на Хайзенберг и всички светове отвъд него. Онази уморена, но силна усмивка. Грижи се за себе си, миличък.
Видя лицето, което не беше собственото му лице, а на неговото копие, на онзи, другия Еверет Синг, когото Шарлът Вилие бе взела и превърнала в неговата противоположност. Видя го в снега и вечерната светлина на Гробищния парк Абни, вгледан право в Еверет, докато оръжията се разгъваха от ръцете му. Но най-лошото виждаше във въображението си: майка си, която се усмихваше със същата силна, но уморена усмивка Грижи се за себе си, но на анти-Еверет, докато той тръгва към Борн Грийн. Видя как анти-Еверет поглежда назад и отвръща на усмивката, но не на майка му, а на него, на Еверет. И тази усмивка казваше: Напълно ли си сигурен, че героят в този случай си ти?
Еверет скочи от хамака. Стоеше задъхано. Вече беше невъзможно да заспи. Навлече някакви дрехи и излезе да се поразходи по коридорите и пътеките на Евърнес, осветени в мекото призрачнозелено на аварийното осветление. Шумове и стенания откъм нужника Шарки все още страдаше. Еверет пое нагоре по стълбището за офицерската столова. Красивото помещение беше в развалини след катастрофата. Прозорците бяха натрошени, корабното покритие разкъсано от клони. Голямата маса за дивано беше преобърната.
Едно светло петно огряваше разкъсана секция от корпуса. Петното се помести и обърна към Еверет. Той заслони очи. Светлината изгасна.
Еверет? гласът на капитан Анастейзия.
Зрението му започваше да се възвръща през заслепяващите бели петна: капитанът, с челник и нож в ръка. Нож, който можеше както да лекува, така и да разрязва. Изкормвач: скалпел за нановъглеродната кожа на въздушните кораби. Беше ремонтирала кораба си. В Еверет се надигна вина, горчива и надмогваща, толкова силна, че го накара да потрепери.
Капитане Ани. Ани, беше казала капитанът, в същото това помещение, преди битката срещу Наан. Ще разбереш кога ти е разрешено да ме наричаш така. Корабът твоят кораб съжалявам.
Думите не бяха правилните. Думите бяха глупави. Думите никога нямаше да стигнат. Но бяха единственото, което имаше.
В помещението беше тъмно, но видя как капитан Анастейзия се присви, сякаш я е докоснал с ледена игла.
Ще я поправим бонару произнесе тя. Ще го направим.
Отдавна ли си тук?
Достатъчно дълго. Не мога да заспя. А трябва да поспя един Господ знае, че по светло ще ме чака предостатъчно работа но не мога, не и докато е в такова състояние.
Не вярвам, че някога ще стана истински ветровик, за да почувствам същото, което ти изпитваш към кораба си.
Не е чувство на ветровик посочи капитан Анастейзия. Какво изпитваш, когато се замислиш за баща си?
Еверет отново видя баща си, с протегнати ръце, за да го изблъска встрани от фокуса на скоковия пистолет. Отново си припомни изражението по лицето на Теджендра. Изненада, но сега Еверет си припомни и друго изражение: триумф. Беше спасил сина си.
Същото е продължи капитанът и Еверет разбра, че собственото му лице е казало онова, което сам не успява да произнесе. Идва от сърцето ти. Еверет, приготви ми от онова горещо какао. От специалното.
Да, мадам.
Еверет тонът на капитан Анастейзия подсказваше, че все още не му е простено напълно. Но щеше да му бъде простено, щом раните зараснеха и целостта бъдеше възвърната. Със семейството ѝ се бе случило; същото предстоеше и на кораба. Няма нужда да бързаш. Няма нужда да бързаш за никъде. Тук съм от часове. Слушай тя вдигна пръст към устните си.
Да, мадам.
Еверет тонът на капитан Анастейзия подсказваше, че все още не му е простено напълно. Но щеше да му бъде простено, щом раните зараснеха и целостта бъдеше възвърната. Със семейството ѝ се бе случило; същото предстоеше и на кораба. Няма нужда да бързаш. Няма нужда да бързаш за никъде. Тук съм от часове. Слушай тя вдигна пръст към устните си.
Еверет затаи дъх. Нощта се разкри за ушите му звук по звук. Подвиквания, свирукане, чуруликане, металическо стържене, продължително съскане, които се преобразяваха в писукане, хълцане и оригване, и лай, и звуци като човешки хленч. Нарастваше, глас след глас. И не бяха само звуците. Крилати създания се стрелкаха и подминаваха разбития прозорец. Шумоляха листа, пулсираха светулки с размерите на футболни топки. Рояци от искри като ята от скорци в нощното януарско небе, завихряне и танц от мънички светлинки. Някъде от много далече се разнесе дълго стенание като вика на мигриращ кит.