Ей, човече, хайде да се преборим! Ако те надвия аз ще те изям, ако пък ти ме надвиеш ти ме изяж. Човекът рекъл:
Ако искаш да си мерим силите, лъвчо, няма защо да се борим. Ето тук това дебело дърво дай да го сечем.
Добре съгласил се лъвът. Аз с корен ще го измъкна!
Човекът взел брадвата и с няколко удара отсякъл дървото. А лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил.
Видя ли, лъвчо, че аз съм по-силен от тебе? попитал човекът. Аз отсякох дървото, ти не можа. Искаш ли сега да свирим и да видим кой ще надсвири.
Най-напред ме научи да свиря! рекъл лъвът.
Ще те науча, лъвчо, ама за тебе трябва друга свирка.
Направи ми, човече, свирка! рекъл лъвът.
Човекът взел едно доста дебело дърво, ударил го с брадвата, та малко го разцепил, турнал едно дървено клинче, та да държи цепнатините поотделно, и рекъл на лъва:
А сега турни си тук предните крака, нали те са ти ръце?
Лъвът турнал нозете си в цепнатините, човекът измъкнал клинчето и дървото стиснало здраво лъва. Лъвът не могъл да изтърпи тия болки, опитал се да измъкне нозете си, но напразно дървото стягало. Той пищял, ревал от болки и молил човека да го пусне. Човекът го пуснал.
Е, човече, дотук ти си по-силен рекъл лъвът. Хем си по-силен, хем си по-хитър и умен. Но аз искам да премерим силите си още веднъж. Хайде да прескочим този ров.
Пред тях имало един доста голям ров, пълен с вода. Човекът погледнал, погледнал, па рекъл:
Бива, лъвчо! Само че аз ще взема и третия си крак и ще скачам, аз имам три крака, а ти имаш четири!
Вземи, човече, и рипай с третия крак! заповядал лъвът.
Човекът грабнал една голяма тояга, изсилил се на овчарски скок и прехвърлил рова. След него се изсилил лъвът. Скочил и паднал в средата на рова. Той бил дълбок, широк и пълен с вода, та лъвът се удавил.
Така оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.
Отговорете на въпросите:
Какво рекъл лъвът, когато дошъл при един човек в гората?
Какво направил лъвът с дървото?
Какъв бил ровът?
Какъв останал човекът оттогава?
Преразказ на приказката на руски език
Один человек рубил деревья в лесу. Лев пришел к нему и сказал: «Эй, человек, давай поборимся! Если я тебя поборю, то я тебя съем, если ты меня поборишь ты меня съешь.
Человек ответил: «Если хочешь помериться силами, лев, нам не нужно бороться. Вот здесь есть толстое дерево, давай его срубим».
«Хорошо, согласился лев. Я его с корнем вырву!»
Человек взял топор и несколькими ударами срубил дерево. А лев и зубами, и ногтями боролся с деревом, сточил все зубы, но ничего не сделал.
«Видишь ли, лев, что я сильнее тебя? спросил человек. Я срубил дерево, а ты не можешь. Хочешь посвистим, и тогда увидим, кто кого пересвистит».
«Сначала научи меня свистеть!» сказал лев.
«Я тебя научу, лев, но тебе нужна дудка».
«Сделай, мне, человек, дудку!» сказал лев.
Человек взял одно довольно толстое дерево, ударил его топором, разделил его немного, воткнул деревянный клин, чтобы трещину разделить, и сказал льву: «А сейчас ставь сюда передние лапы, они ведь тебе как руки?»
Лев поставил лапы в трещины, человек вытащил клин и дерево сильно стиснуло льва. Лев не мог вытерпеть боли, пытался вытащить свои лапы, но напрасно дерево их стянуло. Он кричал, ревел от боли и просил человека его отпустить. Человек его отпустил.
«Эх, человек, до этого времени ты был сильнее, сказал лев, не столько сильнее, сколько хитрее и умнее. Но я хочу померяться силами еще раз. Давай перепрыгнем через этот ров».
Перед ними был один довольно большой ров с водой. Человек посмотрел, посмотрел, да и сказал: «Давай, лев! Только я возьму свою третью ногу и будем прыгать, у меня будет три ноги, а у тебя четыре!»
«Бери, человек, и прыгай с третьей ногой!» сказал лев.
Человек схватил большую палку, собрался изо всех сил и перепрыгнул ров. После него собрался с силами лев. Прыгнул и попал в середину ямы. Яма была глубокая, широкая и наполненная водой, поэтому лев утонул.
С того времени человек считается самым сильным, потому что побеждает врагов умом своим и разумом.
Гатанки за природата
Двама братя денем и нощем се гонят и пак не могат да се стигнат.
Снага няма, а се движи, къде ходиш все по тебе.
Бездънна синя яма.
Иде отдалеч един остър меч. Небето той разрязва, когато се показва.
Сутрин светва, вечер угасва.
Пъстра черга нетъкана на небето е постлана.
През прозореца затворен гост дошъл е чудотворен. През стъклото като влязъл, никъде не се порязал.
Сив орел на хълм виси.
На небето чука, на земята се чува.
Чакат ме, викат ме, молят се за мен, идвам, а всички побягват.
На мост приличам, мост не съм; на студ дебелея, на топло тънея.
Беличко, лъскавичко, никой не го милва.
Сляпо мече по дол се влече.
По материалам сайта http://www.az-deteto.bg/
Отговори
«Хайде да се преборим! Ако те надвия аз ще те изям, ако пък ти ме надвиеш ти ме изяж».
Лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил.
Той бил дълбок, широк и пълен с вода.
Оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.
Гатанки: Слънцето и луната. Сянката. Небето. Светкавицата. Слънцето. Дъгата. Светлината. Облакът. Гръмотевицата. Дъждът. Ледът. Ледът. Мъглата.
Крали Марко Марко-королевич
През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
През една ранна лятна утрин Крули Марко се дигна от леглуто, облече се, налужи самурения си калпак, препаса субята си и викна на невестата си:
Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потогля на дълъг път.
Къде ще идеш, сине? попита го старата майка.
В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжо ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се баеш, а отиваш стар познайник да спохадиш. Остава си тука оражието, Марко, да ти не тегне по пътя!
Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захварли в ката тежкия си боздуган, влазе в малката стая, където спаше наговият малък син, и се наведа да го целане по челато.
Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.
Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гаста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от лата есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.
Крали Марко попита гората:
Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
Гората никога не хортува, но на Марка отговори:
Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.
С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.
Бутна Крали Марко коня си и викна:
Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.
Втурна се бързонагият кон между дърватата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехварли дълбаките далища.
Накрай полето, при високите стене на Солунската крепост, Крали Марко настегна трите синджера реби. Те крачеха отмалели от жега и умера, обръщаха оче нагере към небето и поръчваха на птеците:
Мили птички, когато стигнете нашия риден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невристни дечица. Кажите им, че ние никога няма да ги забравим.
Горещи сълзи капеха върха прашния път, а поробителите шибаха навързаните хара с камшаците си.
Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:
Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свободо. Ако ги освободоте, ще ви даря голям дар всекиму жълтица, а на командира ви десет!
Обърнаха се арапите, поглъднаха под вежди юнъка и отвърнаха:
Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!
Кипна юнишката Маркова кръв. Наведе се от коня, грибна един камък цяла канара и го захвърли към поробителите с такава сила, че кимъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото мори. Попипа Марко криста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздихна:
Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:
Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.
Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.
Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.
Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица. Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:
Пазете се, черни души арапски!
Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.
Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.