Без да си давам сметка за туй, което правех, влязох със залитане в кабината си, а оттам през другата врата в общия салон.
Глава XII
Спасителният пояс
Взривът, какъвто не бях чувал дотогава, ясно говореше за причината на катастрофата. Мигновено разбрах, че котлите се бяха пръснали, и действително беше така.
В това време случайно се намирах на балкона зад моята кабина. Бях се хванал за перилата иначе от труса и неочакваното наклоняване на парахода положително щях да полетя презглава.
Без да си давам сметка за туй, което правех, влязох със залитане в кабината си, а оттам през другата врата в общия салон.
Тук спрях и се огледах. Цялата предна половина на парахода беше забулена от па̀ра и пушек и част от горещата па̀ра вече навлизаше в салона.
Уплашен да не бъда засегнат от нея, аз се спуснах към кърмата; по една щастлива случайност при наклоняването на кораба задната му част се беше обърнала тъй, че ветрецът отнасяше опасните па̀ри настрана.
Машината беше замлъкнала, колелата не се въртяха вече, не се чуваше бумтежът на изпускателната тръба, но вместо тези звуци до слуха ми долитаха други, по-ужасни. Крясъци на мъже, примесени с диви грозни ругатни, резки, пронизващи писъци на жени, стенания на ранените от долната палуба, предсмъртни вопли на тези, които са били хвърлени във водата и се давеха всичко това ехтеше в ушите като общ страхотен вой!
Колко различен беше той от веселите викове, които само преди миг излизаха от устата на същите тия хора!
Па̀рата беше скоро отчасти отвяна и аз можах да зърна предната част на парахода. Пред очите ми се изправи невъобразим хаос. Пушалнята, барът заедно със съдържанието му, предният сенник и част от дясната кормчийска кабина бяха напълно отнесени вдигнати във въздуха, сякаш под тях бе избухнала мина, а огромните комини от ламарина бяха паднали напред върху палубата! Още щом видях това, реших, че капитанът, кормчиите и всички, които са били в тази част на парахода, трябва да са загинали!
Разбира се, всичко това мина през ума ми с бързината на мисълта и не ми отне нито миг. Чувствах, че не съм още засегнат и, естествено, веднага се поддадох на инстинкта за самосъхранение. Достатъчно бях запазил присъствие на духа и виждах, че няма никаква опасност от втори взрив, но схванах, че корабът е много пострадал и вече се наклонява на една страна. Колко ли време щеше да се задържи на повърхността?
Едва си бях задал този въпрос, когато някой ми отговори, като изкрещя с глас, преизпълнен с ужас:
Боже мой! Потъваме! Потъваме!
Почти едновременно с този крясък се разнесе друг вик: Пожар! и в същия миг буйни пламъци избухнаха отдолу и се издигнаха чак до ураганната палуба! Явно беше, че не можеше дълго да останем на парахода, защото той скоро щеше или да изгори, или да потъне.
Мислите на спасилите се корабокрушенци бяха устремени сега към Магнолия. Погледнах нататък и ми стана ясно, че параходът полага крайни усилия да даде заден ход и да се обърне към нас, но беше все още далеч на няколкостотин ярда! Поради това, че Красавицата беше малко извила към пристана на Бренжиер, те не се движеха вече един след друг и макар че, когато избухна взривът, бяха се изравнили, все още ги разделяше широкият простор на реката. Магнолия се намираше на четвърт миля разстояние и явно трябваше доста време, докато се приближи до нас. Дали останките на Красавицата ще се задържат дотогава на повърхността?
Един поглед само ме увери, че това нямаше да стане. Усещах как параходът потъва под краката ми инч64 по инч, а пламъците застрашаваха вече задната му половина и лижеха леката дървена украса на пищния салон, сякаш беше къделя! Не биваше да се губи нито миг; трябваше доброволно да наскачаме във водата, или да бъдем завлечени с потъващите останки, или да изгорим.
Друг изход нямаше!
Сигурно си представяте, че в този миг съм бил крайно ужасѐн. Обаче съвсем не беше така. Ни най-малко не се боях за собствения си живот; не че се отличавах от другите с някаква особена смелост, но просто можех да се уповавам на своите собствени сили. При все че съм доста безразсъден по природа, никога не съм бил фаталист. Неведнъж съм се спасявал от смърт чрез воля, присъствие на духа и находчивост. И понеже знаех всичко това, бях се освободил от суеверията за предопределението и фатализма и когато не ме домързяваше, вземах предпазни мерки срещу опасността.
Тъй постъпих и в случая, който описвам. В куфара си носех (по навик) един много прост уред спасителен пояс. Винаги го нося на такова място, че да ми е подръка. Слагането му става за един миг, а когато е около тялото ми, не ме е страх да ме хвърлят и в най-широка река, дори и в открито море. Именно тази увереност, а не някаква особена смелост поддържаше духа ми.
Тъй постъпих и в случая, който описвам. В куфара си носех (по навик) един много прост уред спасителен пояс. Винаги го нося на такова място, че да ми е подръка. Слагането му става за един миг, а когато е около тялото ми, не ме е страх да ме хвърлят и в най-широка река, дори и в открито море. Именно тази увереност, а не някаква особена смелост поддържаше духа ми.
Изтичах обратно в кабината, отворих куфара и след миг държах в ръцете си облечения с плат корк. За няколко секунди го навлякох презглава и здраво вързах връзките около кръста си.
Така приготвен, стоях в кабината си и възнамерявах да остана там, докато останките от кораба потънат още повече и се приближат до повърхността на водата. Тъй като те бързо слизаха надолу, бях убеден, че няма да чакам дълго.
Затворих вратата на кабината към салона и дръпнах резето. Вратата, която водеше навън, държах леко открехната и здраво стисках дръжката й.
Имах своите съображения да се затворя така. По този начин бях по-малко изложен на погледите на обезумелите от страх нещастници, които се мятаха насам-натам като призраци, сега се страхувах от тях, а не от водата. Знаех, че ако зърнат спасителния ми пояс, за миг наоколо ми ще се натрупа тълпа, така че всъщност ще бъде съвсем невъзможно да се спася с негова помощ. Десетки души ще се хвърлят във водата подир мене, ще се вкопчат в ръцете и краката ми и с отчаяно впитите си пръсти ще ме завлекат на дъното!
Знаех това и хванал по-здраво решетестата врата, се спотайвах и крадешком надзъртах през процепите.
Глава XIII
Blessé65
Само след няколко секунди пред вратата се появиха някакви фигури и до слуха ми долетяха гласове, които ми се сториха познати. Като погледнах още веднъж, видях, че беше младата креолка и нейният управител.
Разговорът, който водеха, не беше диалог, а само възклицания припреният език на страха. Старецът беше събрал няколко стола от кабините и с треперещи ръце се мъчеше да ги върже един за друг с намерение да направи нещо като сал. Понеже нямаше въже, той ги връзваше с носна кърпа и ивици коприна, които неговата господарка късаше от роклята си! Ако успееше да направи сала, той щеше да бъде слаб, негоден да удържи дори една котка. Това бяха усилия на потъващия, който се хваща за сламка. От пръв поглед разбрах, че този сал нямаше да им продължи живота нито минута. Столовете бяха от тежко палисандрово дърво и сигурно щяха да потънат от собствената си тежест!
Тази гледка ми направи неописуемо странно впечатление. Чувствах се изправен пред труден въпрос. Чувствах, че ми се налага да избирам между себе си и креолката. Ако този избор ме лишаваше от възможността да спася живота си, боя се, че щях да се покоря на първия закон на природата; обаче, както вече споменах, чувствах се сигурен за своя собствен живот; въпросът беше дали можех да спася и дамата?
Бързо разсъдих по следния начин: Спасителният пояс е много малък и не ще издържи двама ни! Какво ще стане, ако го дам на креолката, а аз плувам до нея? Като се улавям от време на време за него, ще имам сили да се държа над водата. Аз съм добър плувец. Колко ли има до брега?
Погледнах нататък. Пламъците от горящия параход осветяваха водата в широк кръг. Можех ясно да видя кафявия бряг. До него имаше най-малко четвърт миля, а между него и потъващия параход минаваше силно течение.
Сигурно ще мога да го преплувам помислих си аз; ще потъна ли, ще преплувам ли, все пак ще се опитам да я спася!
Не ще отрека, че докато стигнах до това решение, през главата ми минаха и други мисли. Не ще отрека, че наред с благородните ми подтици имаше и малко френска галантност. Ако мадмоазел Безансон не беше млада и хубава, а стара и грозна, мисля тоест боя се че щеше да се наложи Антоан да я спасява със своя сал от столове! Обаче решението ми беше взето и нямаше време да размишлявам върху моите подбуди.
Мадмоазел Безансон! извиках аз през вратата.
Ах! Някой ме вика рече тя и рязко се обърна. Боже мой! Кой е там?
Човек, който
Peste!66 промърмори гневно старият управител, когато ме видя. Той подозираше, че аз искам да се възползвам от неговия сал.
Peste! повтори той. Няма да удържи двама, мосю.
Нито дори и един отвърнах аз. Мадмоазел продължих, като се обърнах към дамата, тези столове няма да ви спасят, а ще ви удавят, ето вземете това! То ще ви спаси.
С тези думи аз свалих пояса и го подадох на креолката.
Какво е туй? припряно ме попита тя, а след като разбра, продължи: Не не не, мосю! Ами вие, вие!
Смятам, че мога да доплувам до брега и без него. Вземете го, мадмоазел! Бързо! Бързо! Няма време за губене. След три минути параходът ще потъне. Другият е още далече, а освен това той може да не се реши да се доближи поради пожара! Вижте пламъците! Те пълзят насам! Бързо! Позволете да ви го вържа!
Боже мой! Боже мой! Великодушен чужденецо!
Не говорете; така така е добре! Сега във водата! Не бойте се! Хвърлете се и плувайте настрана от парахода! Не се страхувайте! Аз ще скоча след вас и ще ви видя! Хайде!
Отчасти под влиянието на ужаса, отчасти поддала се на моите увещания, девойката скочи в реката; в следния миг я видях над водата; познах я по белезникавата й рокля, която плаваше на повърхността.
В същото време усетих, че някой ме хваща за ръка. Обърнах се. Беше Антоан.
Простете ми, благородни младежо! Простете ми! повтаряше той и сълзи се стичаха по бузите му.
Щях да му отговоря, но в същия миг зърнах един мъж, който тичаше към перилата, отгдето девойката беше току-що скочила. Виждах, че погледът му е втренчен в нея и че е забелязал спасителния пояс! Намеренията му бяха ясни.