– Това трябва да стане...– измънка тя и му занесе буркана. – Къде са онези малки неща? Тя попита с лека усмивка.
– Какви малки неща? – попита Самука намръщено, и тя се обърна към Джей Пи.
– Тези малки неща, с които купуваше кафе – обясни тя на редактора, който я гледаше сякаш е полудяла.
След няколко секунди, когато двамата мъже се спогледаха, опитвайки се да разберат какво иска, Джей Пи попита:
– Монети ли? – Той обърна част от джобовете си.
– Да! – Тя възкликна и цялото ѝ лице светна от радост. Самука не можеше да не си помисли, че е много странна. – Коя е най-ценната? – Попита тя Джей Пи, който ѝ даде монета от един Реал. – Имате ли една от тези? – момичето попита Самука. Той се наведе над масичката за кафе, взе две монети от по двадесет и пет цента и ѝ ги подаде, а тя се усмихна с усмивка на задоволство. Взимайки монетите, тя ги хвърли в стъкления буркан. – Много добре. Платено е.
Самука премигна няколко пъти и наклони главата си, опитвайки се да се осмисли това, което тази луда жена казваше.
– Какво?
– За всяко проклятие, монета – каза тя и погледна към Джей Пи, сякаш, за да се увери.
Джей Пи се засмя шумно.
– Ще бъде наистина интересно... – промълви той, като все още се смееше.
Нетърпелив и неспокоен от присъствието им, Самука изпусна дълга въздишка и каза:
– Когато приключите с играта, затворете вратата. Имам още работа.
Когато се обърна за да се отправи към кухнята, той беше прекъснат от сладкия глас на момичето.
– Джей Пи, благодаря за превоза. Обещавам да не ви разочаровам – каза тя с такава сериозност, че звучеше сякаш му обещаваше да установи световен мир.
После той влезе навътре и най-накрая осъзна, че тя каза, че ще остане. Там. В къщата му. В неговото убежище. Където той не е искаше никой да присъства.
А, не и това.
– Не знам какво си намислила, но ти няма да останеш тук – каза той, знаейки, че звучи грубо, но не му пукаше. Всичко, което искаше, беше да си върне уединението. – Не те искам в къщата си.
Джей Пи изпъшка при грубите му думи, но момичето не изглеждаше да бе чула.
– Самука – запротестира редакторът, когато тя започва да се разхожда из стаята, разглеждайки всичко около себе си, докато си говореше нещо, преценявайки това, което щеше да бъде нейния нов дом. – Габриела ще остане с теб до Коледа. Това е крайния ти срок да предадеш ръкописа си.
Писателят промърмори едно знам,, но не свали поглед от момичето, което вървеше към коридора.
– Тя не ми трябва тук – запротестира той.
– Тя ще остане, за да улесни живота ти. Тя ще поддържа къщата в ред, ще записва каквото ти трябва, ще се погрижи да се храниш, и да предадеш проклетия ръкопис.
Габриела се обърна към двамата с негодувание, прекоси отново стаята и взе стъкления буркан, държейки го пред Джей Пи. Той извади банкнота от два реала от джоба си и я хвърли в буркана.
Тя се усмихна, доволно, сложи буркана отново на масата и отново се заразхожда. Самука хвърли поглед и запротестира.
– Не искам някаква луда жена тук, Джей Пи. Нуждая се от спокойствие, а не от чудачка с буркан, която цензурира думите ми.
– Не съм чудачка с буркан – промълви тя тихо, без да изглеждаше обидена от всичко, което човекът каза за нея. – Къде е коледната елха? – Попита тя, променяйки темата толкова внезапно, че това го обърка.
– Какво?
– Коледното дърво. Остават 15 дни преди голямата вечер. – Къде е твоето? – Попита тя, изглеждайки наистина любопитна и дори загрижена.
– Ще ви оставя да обсъждате тези ... ъм... подробности – каза Джей Пи, като изненада момчето с опита си за бягство. Но преди да успее да го спре, редакторът продължи да говори. – Габриела, ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Успех. – Той се обърна и си тръгна.
– Джей Пи, забравихте си пакета тук. – Той отиде до вратата и извика на човека, който бързо се качваше в колата и запали двигателя. Негодник.
– Не виждам никакви пакети. – Самука чу гласа на Габриела и се обърна да я вида как търси нещо. – Сигурна съм, че той не носеше никакви пакети...– Тя се намръщи и изглеждаше объркана. Той не можа да са въздържи да не мисли, че тя изглежда много сладка с това изражение.
– Ти си пакета – изсумтя той, раздразнен, че вижда красотата на този нарушител и затръшна вратата. Когато той се обърна, тя гледаше към него и ѝ беше забавно.
– Не съм пакет, глупчо. Аз съм жена. – Твоята... ъм... асистентка – каза тя, изглеждайки горда с думите си. – Къде е семейството ти? – Попита тя.
– В тяхната къща – Отговорът беше просто сумтене. Тя леко наклони главата си надясно и го наблюдаваше, отворила уста от удивление.
– Не живееш със семейството си ли? – Той поклати главата си. – Как се справяш с твоята... съпруга?
Самука не можеше да не се намръщи на тази дума.
– Приличам ли на човек, който е женен? – Попита саркастично той, а тя отговори, но думите ѝ бяха без ирония.
– Не съвсем... твърде мрачен си.
Тя се обърна, когато той се намуси и се запъти да влезе в къщата.
– Хей! Къде отиваш?
– Да работя! – Каза тя развълнувано и премина по коридора, сякаш щеше да намери съкровище. – Имам много работа.
Оставен без алтернатива, той я последва, за да попречи на лудата женада навреди на дома му.