Излизам от тоалетната и хуквам към офиса си, за да прибера нещата си там, където им е мястото, след което се връщам в кухнята. Поставям в поднос бисквитки с кафе, вода и масло. Големият шеф, въпреки че изглежда много сериозен, има апетита на тийнейджър. Той обича бисквитките. И понякога, в средата на следобеда, той ме моли да му взема пакет фъстъчени M&M от автоматите на втория етаж. Не знам как успява да остане толкова слаб по начина, по който се храни.
Дишам дълбоко, слагам най-професионалната си усмивка и почуквам, преди да отворя бавно вратата. Той стои пред прозореца с изглед към океана, вместо да седи до бюрото си и да работи усърдно.
Влизам и отивам до бюрото му, както винаги. Наливам му малко кафе, малко вода и сервирам бисквитките в пълна тишина, страхувайки се, че мога да му попреча. Може би той мисли за нещо важно, което може да промени бразилската модна индустрия. Дай Боже да не му се пречкам. Карлос Едуардо е добър лидер, но не бих искала да заставам на пътя му. Той е мил, но само до известна степен.
Чувам го да въздъхва, когато съм готова да си тръгна. Когато съм близо до вратата, неговият нисък и дрезгав глас ме спира.
- Трябва да държиш косата си пусната, Мариана. Да връзваш нещо толкова красиво е престъпление - казва той.
Когато се обръщам, той седи и отпива от кафето си с поглед вперен в компютъра, сякаш това, което беше казал, не е кой знае какво.
Може би си губя ума. Поклащам глава и се връщам в офиса си. Мисля, че сега аз съм тази, която има нужда от кафе.
Грабвам чаша и накрая включвам компютъра си. Едва стартирах Messenger и вече има шест съобщения от Лаис:
Имаме навика ежедневно да обсъждаме колко е готин Големият шеф.
Скъпа!
Здрасти! Как си?
Забрави ли ме?
КЪДЕ СИ?И аз съм на стачка с шефа. Искам да го убия.
Готиният мъж от счетоводство беше тук. Донесе шоколад и ме покани да ида на изпълнение на групата му. Искаш ли да дойдеш? Обещавам, че няма да е кънтри музика !!
Гадно е като не ми отговаряш.
Не бъди толкова драматична. Имах УЖАСНА сутрин!
По скала от 0 до 10, колко готин е „той“ днес?
Имаме навик да оценяваме колко е готин Големият шеф ежедневно.
Девет.
ДЕВЕТ? Наистина?БОЖЕ!
До после. Посетители в офиса.
Затварям Messenger, когато виждам Фернандо и Мигел. Те са мои колеги, но не ги харесвам много. Работят тук точно като мен, но непрекъснато се опитват да наложат приятелството си с Големия шеф, особено Мигел, който е някак неосведомен. Той не подбира особено и се пробва с всяка в офиса. Възползва се от каквото може.
- Така че нека го направим така… Ще ти дам луната. Ти ще ми се отдадеш... Мари Мариана...
Мигел пее песен, в която се споменава моето име, както всеки път, когато ме види.
Фернандо се смее и се опитва да го скрие, като се изкашля, а Мигел се опитва да се приближи, но аз бързам да вдигна телефона, за да уведомя Карлос Едуардо, че са тук.
- Карлос Едуардо, Фернандо и Мигел са тук. Добре, благодаря.
Казва ми, че могат да влязат и аз се изправям, за да ги въведа.
Те правят жест, като ме оставят да ги водя и когато стигам до вратата, се обръщам, за да ги въведа. Тогава ги хващам да ми оглеждат дупето. Гледам ги, а те дори не се опитват да се правят на смутени. Въвеждам ги в офиса и точно преди да затворя вратата, очите ми се срещат с очите на Карлос Едуардо. Той е намръщен.
Предполагам, че изглеждам разстроена, защото той им хвърля неодобрителен поглед и казва:
- Вие двамата отново ли тормозите моята асистентка?
- Тя е истинска красавица - казва Мигел и Карлос Едуардо го прекъсва.
- Стой далеч от нея. Мариана не е като онези въздушни глави от модния отдел - отвръща той, като звучи много сериозно
Затварям вратата шокирана. Атмосферата в компанията винаги е била игрива и изпълнена с флирт. Тук работят много млади хора и хубави жени. Но това никога не включва мен. И определено не до степен, в която Големият шеф да се намеси.
Връщам се на бюрото си и отварям отново Messenger.
Извинявай, давама задника са в стаята.
Сутринта бързо минава с поредица от срещи. А следобедът също е натоварен. Имаме предвидени три големи срещи и аз ще участвам във всички тях.
По обяд Карлос Едуардо напуска кабинета си и за първи път този ден си позволявам да го разгледам по-добре. Той е великолепен, както винаги. Тъмната му коса е рошава, сякаш е прокарал пръсти през нея няколко пъти и е с няколко сантиметра по-дълга, отколкото подобава на главния редактор на списание. Носи сив костюм, който идеално пасва на силното му загоряло тяло. Виждам леко набола брада по лицето му и макар че това би направило всеки друг мъж да изглежда небрежно, това го прави да изглежда по-секси.
- Мариана, излизам за обяд - казва той и ме изтръгва от фантазията. - Ще се върна преди два часа.
- Хм...ъъъъ... Добре - отговарям, псувайки се мълчаливо. Глупачка! Не можеш да го гледаш така, както куче гледа кокал!
Той се усмихва, изглежда развеселен, и след това заминава за обяд. Наслаждавайки се на празния офис, аз също отивам да си взема обяд. По-добре да побързам, за да бъда готова за срещите по-късно.
Каду
Толкова неща се случиха днес, че решавам да обядвам сам в ресторант до плажа. Не мога да спра да мисля за Мариана от тази сутрин. Тя наистина е красива и съм изненадан, че никога не съм забелязвал това преди. Аз изнесох лекция на Мигел, най-големия женкар в офиса, за да я остави на мира. Тя е уважително момиче, а не като другите момичета от списанието, които винаги се срещат с някого. Мариана е сериозна и всеотдайна и сладка. Всъщност е смущаващо колко много мисля за нея.
Седнал до огромен прозорец, поглеждам към плажа. Обичам морето. Има дни, като днес, когато полагам неимоверни усилия да не се съблека, да хвана дъската за сърф, да поплувам и просто да забравя за света около мен. Изведнъж нещо ми привлича вниманието. Това е тя.
Тя е там, седнала на пейка близо до плажа. С разрошена от вятъра коса и усмивка на лицето тя прилича на току-що излязла от морето нимфа. Какво ми става? Обсебен съм от Мариана и нямам идея защо. Прокарвам пръсти през косата си и извиквам сервитьора с молба за сметката. След като плащам, започвам да действам напълно необичайно, като следвам импулса си и пресичам улицата, насочвайки се към плажа. Тя е с гръб към мен и гледа право в океана. Сядам тихо до нея, докато изведнъж тя се обръща и изкрещява.
- О, Боже! Опитваш се да ме убиеш ли? - пита тя с ръка на гърдите си.
- Съжалявам, Мариана. Не исках да те уплаша... Не знам какво друго да кажа.
- Ама… какво правиш тук? - пита тя с любопитен поглед. Това не беше добра идея. Дори не знам какво правя тук. Аз съм двадесет и шестгодишен успешен и опитен мъж, който се държи като петнадесетгодишно момче.
- Бях на обяд. Тогава те видях - казвам аз, след това млъквам, за да не кажа нещо друго, за което нямам обяснение. Вятърът носи нейния парфюм към мен. Той е сладък, мек и много женствен. Затварям очи, унесен от нейния аромат.
Когато ги отварям, тя ме гледа с насмешливо изражение, сякаш съм луд или нещо подобно. Може би наистина съм.
- Всичко наред ли е? - пита тя, опитвайки се да се усмихне.
Кимам.
Мамка му! Сигурно си мисли, че съм идиот. Вдигам поглед и се съсредоточавам върху морето. Тогава чувам смях. Когато я погледна, виждам, че се кикоти и сякаш се опитва усилено да потисне неистовия, силен смях.
- Какво? - питам аз и виждам как бузите й поруменяват.
- Съжалявам! Просто никога преди не съм те виждала безмълвен. Някак си е сладко - казва тя, след което се смее още малко.
Сладко? Никой никога не ме е наричал сладък.
- Радвам се да видя, че някой се забавлява - казвам сериозно и тя изведнъж тя спира и ме поглежда сериозно.
- И сега? - питам с любопитство.
- Съжалявам! Не беше хубаво да ти се смея така, Карлос Едуардо - отвръща тя, като навежда поглед. Имам силно желание да протегна ръка и да поставя кичур коса зад ухото й.
- Каду - казвам, неспособен да се спра.
- Да? - тя вдига поглед изненадано.
- Тук аз съм просто Каду, Мариана.
Сега тя се усмихва открито.
- Мари - казва тя и аз се усмихвам, както и тя.
Вятърът развява тъмната й коса и вече не мога да устоя на желанието да я докосна. Протягам ръка и слагам един кичур зад ухото й, а тя затваря очи. Преживявам нещо върховно, сякаш влизам в друго измерение. Нямам представа какво ми се случва, но сякаш някакъв магнит ме дърпа към нея. Изведнъж силен шум плаши и двамата и отдръпвам ръката си.
- Какво беше това? - питам объркан. Тя вади мобилния си телефон от блузата си, където той е безопасно прибран между гърдите ѝ. О, Господи! Тя ме притеснява много.
- Алармата ми - казва тя и я изключва. Разсмива ме. На телефона й има множество програмирани аларми.
- Колко аларми имаш? - питам с любопитство. Тя се смее.
- Доста. Шефът ми има много срещи. Тя звучи развеселено и аз се усмихвам.
- Ще се връщаме ли? - пита тя, а аз кимам. - Да не си глътна езика?
Смея се. Тя е различна от всяка друга жена, която някога съм срещал.
- Не. Онемях заради едно коте - отговарям, неспособен да контролирам флирта в тона на гласа си. Мари се усмихва по прекрасен начин.
Връщаме се към сградата мълчаливо и когато почти сме стигнали, тя започва да се държи резервирано. Взима лентата за коса от китката си и връзва косата си, като веднага приема по-професионална стойка. Влизаме сами в асансьора и усещам оживеното й присъствие до мен. Усмихваме се един на друг, но мълчим. За първи път в живота си оставам без думи, но изобщо няма нужда да говоря.
Когато стигаме етажа, аз задържам вратата. Отиваме в офиса си все още мълчаливи. Умишлено оставям Мари да върви напред и наблюдавам плавното люлеене на бедрата ѝ. Никога не съм се забърквал с колеги. Това е моето правило, но в момента правилата изглеждат без значение. Всичко, за което мога да мисля, е нейната нежна усмивка и колко силно искам да целуна устните й и да разбера дали са толкова меки, колкото изглеждат. Влизаме в офиса и тя ми се усмихва.
- Благодаря за компанията.
- За мен е удоволствие, Мари. Наричам я с прякора , а тя се усмихва и отива до тоалетната. Поемам дълбоко въздух и отивам в офиса си. Сядам на черния кожен диван с чувството, че току-що ме е прегазил камион и дори не съм имал време да запиша регистрационния номер.
МАРИ
От: Мариана Коста
До: Лаис Менезес
Тема: ЧЕРВЕНА ТРЕВОГА
Задушавам се в тоалетната. Шефът ми беше отвлечен и заменен от някакъв странен очарователен мъж!
От: Лаис Менезес
До: Мариана Коста
Тема: ЧЕРВЕНА ТРЕВОГА
О, БОЖЕ МОЙ! Какво се случи? Нов шеф?
От: Мариана Коста
До: Лаис Менезес
Тема: RE: RE: ЧЕРВЕНА ТРЕВОГА
Не! Стария, но рециклиран. О, Боже, замаях се. Той е възхитителен.
От: Лаис Менезес
До: Мариана Коста
Тема: RE: RE: RE: ЧЕРВЕНА ТРЕВОГА
По дяволите! Защо си изпращаме имейли, вместо да се чуем? Ще ти се обадя.
Звънът на мобилния телефон ме стряска.
- Можеш ли да обясниш какво се случва? - изкрещя тя.
- Не знам какво да кажа. Бях на плажа, гледах морето. Той просто изскочи от нищото и проведохме най-странния разговор!
- Какво каза той?
- Той ... той каза, че навън името му е Каду! - аз изригвам объркана и Лаис се смее на глас.
- Е, слава богу, че е Каду, а не Едуарда, нали? Можеше да каже, че харесва това, което ние харесваме! - тя се пошегува и двете се засмяхме.
- Лаис, той има трапчинки! Трапчинки! Все още не мога да повярвам на тази невероятна ситуация.
- Колко е готин по скала от нула до десет?
- Единадесет! Дванадесет! Петнадесет! - отговарям развълнувано аз и се смеем още. Чувам шум, идващ от телефона ми. Още една аларма.
- Мамка му! Трябва да вървя. Почти дойде време за срещата. Трябва да подготвя стаята.
- Хубаво. Мари, по-добре запиши всеки детайл, за да не забравиш нещо. Искам да разбера всичко довечера!
- Добре.
Казвам чао, след което излизам от тоалетната.
Спирам до бюрото си, за да взема материала, от който се нуждая, след това отивам в конферентната зала, като пробвам някои дихателни упражнения, които научих в YouTube. Подреждам масата, поставям папките с материалите за срещите по местата им и бавно започвам да се успокоявам, като позволявам на Мариана Коста да заеме мястото на Мари. Тоест, докато Големият шеф не се появява с екипа. Усещам погледа му върху мен, докато всички се настаняват на столовете си. Когато се обръщам към него, той намига. Ако преди съм си падала по него, сега съм напълно полудяла.
Мари
След странния епизод в понеделник имах много малко контакти с Каду. Проведохме поредица от срещи и във вторник вечерта той отлетя за Сао Пауло, бързайки да реши проблем в друг клон. Реших, че понеделник бе аномалия в нашите професионални отношения и че трябва да го игнорирам. Не бях в състояние да осмисля случилото се и просто не бях готова да се справя с него, без значение какво може да означава, независимо дали всъщност означаваше нещо или не.
В петък вечер с Лаис танцуваме. Ходим в различни клубове всяка седмица, но целта ни остава същата - да разклатим задниците и да изпуснем малко пара. Днес отиваме в клуб в Лагоа. Един от колегите на Лаис каза, че там ще свири международна рок група.
Взимам бърз душ и търся нещо, което да облека. В петък вечер оставям елегантната и професионална Мариана зад гърба си, както и нейните костюми и рокли, и ставам Мари, радостното и игриво момиче.
Избирам избелели тесни дънки, черна блестяща тениска и обувки на токчета. Изсушавам косата си, като я оставям пусната на вълни, съвсем различна от начина, по който я нося в офиса. Докато се гримирам, включвам уредбата и се опитвам да пея, дори и фалшиво.
Много съм музикална. Обичам всички видове музика и да пея и танцувам. Ето защо петък вечер e такова събитие за мен. Петък вечер е единственото време, в което мога да освободя цялата енергия, която трупам в себе си през цялата седмица.
Нанасям грима си, като подчертавам очите си с очна линия и лек нюанс червило на устните си. Поглеждам се в огледалото и съм доволна от купонджийката Мари, която виждам. Затварям малкото портмоне, когато ми звъни мобилният телефон.
- Мариана, ти имаш майка, знаеше ли това? - казва майка ми, смеейки се.
- Здрасти, мамо. Знам! Как си?
- Добре съм! Ще излизаш ли с Лаис? Тя каза на майка си, че отива в Лагоа.
Нашите майки винаги клюкарстват и заговорничат, за да получат информация от нас.
- Да, така е. Всъщност тъкмо излизах, мамо. Отиваме на концерт.
- Грижи се за себе си, скъпа. Вземете такси.
- Ще вземем. Доскоро, мамо - казвам, развеселена от разговора ни. Тръгвам към сградата на Лаис, като все още си тананикам.
След като чакаме почти четиридесет минути докато Лаис се приготви, най-накрая се обадихме на Луис - таксиметровия шофьор, на когото се доверихме да ни кара до и от всеки купон. Ние сме развълнувани, смеем се и се шегуваме през целия път, докато Лаис изведнъж става сериозна.
- Какво? - питам притеснено.
- Не знам, имам... странно чувство.
- Странно в какъв смисъл? Боже Господи! Мразя тези глупости за шесто чувство - оплаквам се аз. Изглежда, че всеки път, когато някой каже, че има странно чувство, нещо лошо се случва. Луис ме поглежда и се кръсти три пъти.
- Не знам. Сякаш нещо лошо ще се случи, разбираш ли? Нещо голямо.
- Може би ще си намериш гадже - казва Луис и двамата се смеем.
- О, Луиз, не мисля така. Това място, където отиваме, е пълно с богати хора. Дори няма да ни погледнат. Когато кажем къде живеем, те ще бягат в противоположна посока от нас. Ние просто ходим там, за да танцуваме и да се забавляваме - казва Лаис и се смеем.
И е права. Почти всеки път, когато излизаме и се срещаме с момчета, ако те живеят в южната част на града, това е задънена улица. Знаехме, че местоположението оказва влияние, но беше разбираемо. Те живееха далеч и имаше много красиви жени, които живееха по-близо. Никой мъж не иска да мине през такива трудности. Освен ако не е луд по някого.