Грей
Е Л Джеймс
Е Л Джеймс предлага различен поглед към любовната история, очаровала милиони читатели по света — този път разказана от Крисчън с неговите мисли, разсъждения и мечти.
Крисчън Грей контролира всичко. Неговият свят е подреден, дисциплиниран… и съвсем празен. До деня, в който Анастейжа Стийл се препъва и пада пред очите му — истинска вихрушка от стройни крака и разрошена кестенява коса. Той се опитва да я забрави, но попада в необяснима буря от чувства, на които не може да устои. За разлика от всички други жени, Ана като че ли вижда истинската същност на Крисчън: зад бронята на преуспелия бизнесмен и луксозния му живот чак до студеното му, ранено сърце.
Дали присъствието на Ана ще разсее ужасите от детството, които преследват Крисчън всяка нощ? Или неговите тъмни сексуални страсти, стремежът му към тотален контрол и самоомразата ще прогонят момичето и ще унищожат крехката надежда, която тя му предлага…
Е Л ДжеймсГрей
Тези книга е посветена на читателите, които искаха и питаха… и искаха и питаха… и искаха… и продължаваха да искат още.
Благодаря ви за всичко, което направихте за мен. Разтърсвате света ми всеки ден.
В знак на благодарност
Благодаря на:
Ан Месит за напътствията, чудесния хумор и вярата в мен, за това, че щедро ми подаряваше от времето си, и за непрекъснатите усилия да разплете написаното от мен. За всичко това ще ѝ бъда вечно признателна.
Тони Чирико и Ръсъл Перо, задето винаги бдяха над мен, и великолепните издателски и дизайнерски екипи, които помогнаха на книгата да пресече финалната права: Ейми Броузи, Лидия Бючлър, Катрин Хуриган, Анди Хюс, Клодия Мартинес и Меган Уилсън.
Найл Ленард за любовта, подкрепата и напътствията и задето е единственият мъж, който може да ме накара да се разсмея истински.
Валъри Хоскинс, моята агентка, без която щях все още да работя в телевизията. Благодаря ти за всичко.
Катлин Бландино, Рут Клампет и Белинда Уилис: благодаря ви, че прочетохте книгата предварително.
Изгубените момичета за безценното им приятелство и терапията.
Бънкър Бейбс за вечните закачки, мъдрост, подкрепа и приятелство.
На дамите от ЕП, задето ми помогнаха с американизмите.
Питър Бранстън за помощта с ФКРТ.
Брайън Брунети за напътствията как се кара хеликоптер.
Професор Дон Карузи за помощта в преодоляването на всички трудности в американската гимназиална система.
Професор Крис Колинс за насоките в науката за почвата.
Доктор Раина Слъдър за насоките в поведенческото здраве.
И на последно място, но съвсем не най-маловажно, на децата си. Обичам ви повече, отколкото мога да изразя с думи. Вие внасяте огромна радост в живота ми и в живота на всички около вас. Вие сте красиви, забавни, умни, състрадателни млади мъже и аз съм безкрайно горда с вас.
Понеделник, 9 май 2011
Имам си три колички. Направо фучат по пода. Толкова са бързи. Едната е червена. Втората е зелена. Третата жълта. Харесвам зелената. Тя е най-яката. И мама ги харесва. Много ми е приятно, когато мама си играе с количките и с мен. Червената ѝ е любимата. Днес тя седи на канапето и гледа в стената. Зелената кола набира килима. Следва я червената. Накрая идва ред на жълтата. Прас! Мама обаче не вижда. Правя го отново. Прас! Мама обаче не вижда. Насочвам зелената кола към краката ѝ. Зелената обаче се плъзва под канапето. Не мога да я стигна. Ръката ми е прекалено голяма за дупката. Мама не вижда. Искам си зелената кола. Мама обаче седи на канапето и гледа в стената. Мамо. Колата ми.Тя не ме чува. Мамо.Подръпвам ръката ѝ и тя се отпуска назад и затваря очи. Не сега, въшчице. Не сега,казва тя. Зелената ми количка остава под канапето. Винаги се забива под канапето. Виждам я. Само че не мога да я стигна. Зелената ми кола е станала мъхеста. Покрита е със сиви валма прах. Искам си я. Само че не мога да я стигна. Никога не успявам да я стигна. Зелената ми количка е изгубена. Изгубена е. Вече няма да мога да си играя с нея.
Отварям очи и сънят избледнява на светлината на ранното утро. Това пък какво беше?Опитвам се да задържа подробностите, докато се стопяват, но не успявам да опазя нищичко.
Отказвам се, както повечето сутрини, ставам от леглото и намирам в дрешника изпран анцуг. Натежалото оловносиво небе навън вещае дъжд, а днес не съм в настроение да ме вали, докато тичам. Качвам се на горния етаж, в спортния салон, пускам телевизора, за да чуя сутрешните бизнесновини, и се качвам на бягащата пътека.
Мислите ми препускат към предстоящия ден. Очакват ме единствено срещи. Чак по-късно трябва да се видя с личния си треньор, за да се пораздвижа в офиса — винаги очаквам с нетърпение предизвикателството, наречено Бастил.
„Дали пък да не позвъня на Елена?“
Да. Може. Някой ден през седмицата може да отидем на вечеря.
Спирам пътеката — останал съм без дъх — и тръгвам към душа и началото на поредния монотонен ден.
— Утре — мърморя и отпращам Клод Бастил, когато той застава на прага на офиса ми.
— Голф този уикенд, Грей? — хили се Бастил с небрежна арогантност, убеден, че победата му на голф игрището е в кърпа вързана.
Мръщя се и той се врътва и излиза. Прощалните му думи натриват сол в раните ми, защото колкото и да се старах по време на тренировката днес, личният ми треньор успя да ме срита отзад. Бастил е единственият, който успява да ме смачка, а сега иска още на голф игрището. Ненавиждам голфа, но на игрището се върти толкова много бизнес, че се налага да търпя уроците му и там… и макар да ми е безкрайно неприятно да призная, когато Бастил ми е противник, играя по-добре.
Докато се вглеждам през прозореца към небето над Сиатъл, познатата досада се промъква неканена в съзнанието ми. Настроението ми е унило и сиво също като времето. Дните ми се сливат, не се различават по нищо един от друг, а имам нужда от някакво разнообразие. Работил съм през целия уикенд и сега, затворен отново в офиса, ставам неспокоен. Не би трябвало да се чувствам по този начин, не и след тренировка с Бастил. Само че ми е криво.
Мръщя се. Тъжната истината е, че единственото, което привлече интереса ми напоследък, бе решението ми да изпратя два товара до Судан. Това ми напомня — Рос би трябвало да дойде с цифрите и логистиката. „Защо, по дяволите, се бави?“ Проверявам графика си и посягам към телефона.
По дяволите! Трябва да изтърпя интервюто с настоятелната госпожица Кавана за студентския вестник на университета във Ванкувър. Защо, мама му стара, се съгласих? Ненавиждам интервютата — глупави въпроси от зле подготвени злобни хорица, които умират да си врат носа в личния ми живот. А пък тази е и студентка. Телефонът звънва.
— Да — сопвам се на Андреа, сякаш тя е виновна. Мога поне да направя интервюто бързо.
— Госпожица Анастейжа Стийл е тук за срещата, господин Грей.
— Стийл ли? Очаквах Катрин Кавана.
— Тук е госпожица Анастейжа Стийл, господине.
Мразя неочаквани неща.
— Покани я.
Виж ти, виж ти… госпожица Кавана не е могла да дойде. Познавам баща ѝ, Еймън, собственик на „Кавана Мидиа“. Правили сме бизнес заедно, той ми направи впечатление на интелигентен ръководител и рационален човек. Бях се съгласил на това интервю, за да му направя услуга, от която да се възползвам на по-късен етап, когато ми е удобно. Признавам, че бях малко любопитен какво представлява дъщерята, интересно ми беше дали крушата е паднала далече от дървото.
Някаква суматоха пред вратата ме кара да стана и виждам плиснал водопад от кестенява коса, бели ръце и кафяви ботуши, които влитат в офиса ми. Потискам обичайното си раздразнение при тази проява на непохватност и забързвам към момичето, което е на четири крака на пода. Хващам я за раменете и ѝ помагам да се изправи.
Ясни смутени очи срещат моите и ме карат да се закова на място. С необикновен цвят са, бебешко сини, невинни — и в един ужасен миг ми се струва, че може да види вътре в мен и че съм… оголен. Тази мисъл ме стряска, затова я отхвърлям незабавно.
Тя има малко сладко личице, по което плъзва руменина — невинно и бледорозово. Питам се дали кожата ѝ навсякъде е такава — безупречна — и как би изглеждала порозовяла и топла след пляскане с бастун.
По дяволите!
Спирам разпътните си мисли, стреснат от посоката, в която са поели. „Какви мисли ти минават през ума, Грей, дяволите да те вземат?“ Това момиче е прекалено младо. Зяпнала ме е и аз едва се сдържам да не извъртя очи. „Да, да, сладурче, това е просто лице и нищо повече“. Трябва да прогоня от тези очи пълния с възхищение поглед, но нека междувременно да се позабавляваме!
— Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете.
Тя отново се изчервява. Вече овладял се, я оглеждам внимателно. Доста привлекателна е — дребничка, с бяла кожа и грива от тъмна коса, която ластикът едва удържа.
Брюнетка.
Да, привлекателна е. Протягам ръка, докато тя се опитва със заекване да изрече някакво подобие на извинение и отпуска ръката си в моята. Кожата ѝ е хладна, мека; но умее да стиска изненадващо стегнато.
— Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей. — Гласът ѝ е тих, музикален и колеблив, тя не спира да мига и дългите ѝ мигли трепкат безспир.
Не мога да скрия веселите нотки, които се прокрадват в гласа ми, когато си припомням как влетя с главата напред, и я питам коя е.
— Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт… с Катрин… така де… с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.
Срамежливка, а? Има вид на срамежлива: зле облечена, слабото ѝ тяло е потънало под безформен пуловер, права кафява пола и практични ботуши. Тя има ли някакъв усет за елегантното? Оглежда нервно офиса ми — готова е да погледне накъдето и да е, стига да не гледа мен, забелязвам и отново се развеселявам.
Как е възможно тази млада жена да е журналистка? Та тя не знае какво е пробивност. Притеснителна е, мекушава… покорна. Потънал в тези непристойни мисли, клатя глава и се питам дали може да се вярва на първите впечатления. Измърморвам някаква банална забележка и я каня да седне, но забелязвам, че опипващият ѝ поглед преценява картините в офиса ми. Преди да успея да се спра, започвам да обяснявам.
— Местен художник. Тротън.
— Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено — заявява замечтано тя, потопена в изящните, прекрасни образи на творбите на Тротън. Профилът ѝ е нежен — вирнато носле, меки пълни устни — и с думите си е уловила съвсем точно онова, което чувствам. „Извисяване на обикновеното до необикновеното“. Добро попадение. Госпожица Стийл е умна.
Съгласявам се и наблюдавам как руменината отново плъзва по кожата ѝ. Докато седя срещу нея, се опитвам да овладея мислите си. Тя вади от огромната си чанта смачкани листа и дигитален касетофон. Пръстите не я слушат и тя изпуска проклетията два пъти върху масичката ми „Баухаус“. Очевидно никога досега не е правила подобно нещо, но поради някаква напълно необяснима причина ми е забавно. При нормални обстоятелства непохватността ѝ щеше да ме подразни нетърпимо, но сега успявам да прикрия усмивката зад показалеца си и едва устоявам на желанието да посегна и да го наглася лично.