Докато тя се тутка и се притеснява все повече и повече, ми хрумва, че мога да усъвършенствам моториката ѝ с помощта на камшик за езда. Ако се използва умело, може да накара дори най-плашливите да се стегнат. Тази блудна мисъл ме кара да се наместя на стола. Тя вдига поглед към мен и прехапва плътната си долна устна.
Мама му стара! Как не съм забелязал досега колко примамлива е устата ѝ?
— Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.
„Веднага си личи, сладурано, но в момента не давам пет пари, защото не мога да откъсна очи от устата ти“.
— Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл. — Трябва ми още малко време, за да озаптя разпътните си мисли.
„Престани веднага, Грей“.
— Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? — пита тя и ме поглежда непринудено, изпълнена с очакване.
Иска ми се да се изсмея.
— Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?
Тя мига, очите ѝ са огромни, стреснати за момент, и аз усещам как ме бодва непознато чувство на вина.
„Престани да се държиш като гадняр, Грей“.
— Не, нямам нищо против. — Не искам да съм отговорен за този поглед.
— Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?
— Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията. — Не разбирам защо, за бога, се съгласих с тази работа.Сам от Връзки с обществеността ми каза, че катедрата по науки за околната среда към университета имала нужда от популяризация, за да привлече допълнително финансиране към дарението, което им направих, така че трябвало да има възможно повече медийни изяви.
Госпожица Стийл примигва отново, сякаш чува нещо съвсем ново — и ме поглежда неодобрително. Не се ли е подготвила предварително за това интервю? Това би трябвало да ѝ е известно. Мисълта вледенява кръвта ми. Неприятно е, не очаквах подобно нещо от човек, който ми отнема от времето.
— Добре. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. — Тя мушна зад ухото си един изнизал се кичур коса и разпиля раздразнението ми.
— Така си и мислех — отвръщам съвсем безучастно. Нека се погърчи малко. Очевидно се получава, но след това тя изправя тесните си рамене. Опитва се да изглежда професионално, докато натиска копчето за запис, и се мръщи, докато преглежда смачканите листове с нахвърляни бележки.
— Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си?
Сигурен съм, че може да се справи по-добре от това. Що за посредствен въпрос. Никаква оригиналност. Голямо разочарование. Започвам с обичайния си отговор, че разчитам на изключителния екип, който работи за мен, хора, на които имам пълно доверие, на които плащам добре и ала-бала и дрън-дрън… Само че, госпожице Стийл, неоспорим факт е, че съм великолепен в онова, което върша. За мен това е като да се отсече дърво. Купувам болни, зле управлявани фирми и ги оправям, някои задържам, ако са наникъде, вземам активите и ги продавам на онзи, който дава най-много. Съвсем просто е, трябва да знаеш разликата между двете, а накрая всичко опира до отговорните хора. За да успееш в бизнеса, ти трябват свестни хора, а аз умея да преценявам хората по-добре от останалите.
— Може би просто имате повечко късмет — прошепва тя.
Късмет ли?Обзема ме раздразнение. Късмет значи, а?Как смее тази? Изглежда непретенциозна и скромна, откъде се взе този въпрос! Никой досега не е споменавал, че може да е късмет. Упорит труд, подходящите хора, които да не изпускаш от поглед и да предвидиш как ще действат; да прецениш дали са в състояние да си изпълнят задачата и ако не — да ги разкараш. Това правя аз, при това го правя добре. Късметът няма нищо общо с тази работа! Майната му на всичко!За да се изперча с ерудицията си, цитирах Андрю Карнеги, любимия ми индустриалист. „Най-голямото предизвикателство за един ръководител е израстването и развитието на хората“.
— Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички — заявява тя съвсем сериозно.
Мама му стара! Може пък наистина да вижда вътре в мен.
„Контрол е второто ми аз, сладурано“
Поглеждам я с надеждата да я стресна.
— О, аз упражнявам контрол върху всяко нещо, с което се заема, госпожице Стийл. — „Включително и с теб, точно тук, в момента“.
Привлекателната руменина отново плъзва по лицето ѝ и тя прехапва устна. Продължавам да говоря, за да се разсея от устата ѝ.
— Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата.
— Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? — пита тя с тих, успокояващ гласец, но извива елегантната си вежда с изражение, което разкрива неодобрението ѝ. Нарочно ли се опитва да ме предизвика? Заради въпросите, които задава, ли се дразня, заради отношението ѝ, или заради факта, че я намирам за привлекателна? Раздразнението ми расте.
— За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми налага известна отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.
Ченето ѝ увисва. Така вече е по-добре. „Начуках ли ти го, малката?“ Сега вече нещата си дойдоха на мястото.
— Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте?
— Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд. — Това би трябвало да ѝ е известно.
— Имате ли интереси извън работата си? — бърза да продължи тя, преценила много правилно реакцията ми. Знае, че съм се вкиснал, и поради някаква необяснима причина това ми доставя удоволствие.
— Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Наистина разнообразни. — Представих си я в различни пози в стаята с играчките: прикована на кръста, разкрачена на леглото с балдахин, просната на пейката за бой с камшици. Я, ето я отново руменината. Та тя е нещо като защитен механизъм.
— Но след като работите толкова много, как разпускате?
— Как разпускам? — Тези думи от изваяната ѝ уста ми се струват странни, но забавни. А и откъде да намеря време, за да разпускам? Тя няма никаква представа какво правя. Поглежда ме отново с искрените си големи очи и с изненада откривам, че мисля над въпроса ѝ. Как разпускам, а?Плавам, летя, чукам се… пробвам докъде могат да стигнат привлекателни брюнетки като нея и ги принуждавам да се държат неприлично… Тази мисъл ме кара да се размърдам на стола, но ѝ отговарям спокойно, като пропускам някои от любимите си хобита.
— Инвестирате в производство. Защо?
— Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа? — Те пренасят храна на разни места на планетата.
— Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.
„Сърдечно ли? Аз? Нещо се обърка, малката“.
Сърцето ми беше стъпкано преди много време.
— Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.
— Защо някой би казал такова нещо?
— Защото ме познават добре. — Отправям ѝ суха горчива усмивка. Всъщност никой не ме познава чак толкова добре, освен Елена. Интересно какво ли би казала за малката госпожица Стийл? Това момиче е изтъкано от противоречия: срамежливо, очевидно умно и адски възбуждащо.
Добре де, намирам я за привлекателна.
Тя изрецитира следващия си въпрос:
— Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш?
— Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често. — Правя каквото искам, живея живота, който съм си избрал, и имам нужда от усамотение.
— Защо се съгласихте на това тогава?
— Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост. — „Радвам се обаче, че се появи ти, а не тя“.
— Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?
— Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора. — Наблюдавам я напълно безизразно.
— Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните? — Тя ме наблюдава недоумяващо, сякаш съм някаква загадка, но няма начин да я допусна да надникне в тъмната ми душа. Това дори не подлежи на коментар. „Давай нататък, Грей“.
— Този бизнес изисква голяма находчивост — казвам и се правя на отегчен, докато си представям как чукам тази уста, за да се разсея от жадните мисли. Да, устата ѝ има нужда от обучение и аз си я представям на колене пред мен. На това му се казва кеф.
— Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?
— Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага“. Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.
— Един вид искате да притежавате нещата?
„Да, малката, като започна с теб“. Мръщя се, стреснат от тази мисъл.
— Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка — да.
— Говорите като краен консуматор.
Гласът ѝ е зареден с неодобрение и аз отново се вкисвам.
— Та аз съм точно такъв.
Тя говори като богато хлапе, което е получавало всичко, което е искало, но когато оглеждам дрехите ѝ по-внимателно — та тя е облечена в дрехи от някой евтин магазин като „Олд Нейви“ или „Ейч енд Ем“, — разбирам, че не е вярно. Не е расла в богато семейство.
„Наистина мога да се погрижа за теб“.
Тази пък мисъл откъде дойде?
Макар да не съм се замислял, наистина имам нужда от нова подчинена. Колко време мина? Два месеца, откакто Сузана я няма. А пък на мен ми текат лигите по тази жена. Старая се да се усмихна приятелски. Няма нищо лошо в потреблението — все пак тъкмо то тласка напред онова, което е останало от американската икономика.
— Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега?
Това пък какво общо има с цената на петрола? Що за нелеп въпрос? Ако бях останал с наркоманката, сега сигурно щях да съм мъртъв. Не благоволявам да ѝ отговоря и се опитвам да запазя гласа си спокоен, но тя настоява, продължава да пита на колко съм бил, когато са ме осиновили.
„Накарай я да млъкне, Грей!“
Гласът ми става леденостуден.
— Това е обществена тайна, госпожице Стийл.
Би трябвало да го знае. Изглежда доста разкаяна, докато приглажда избягалия кичур зад ухото си. „Точно така“.
— Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.
— Това не е въпрос — отсичам аз.