Тя си поема рязко дъх.
— Сега не трябва да мърдаш. Ако мръднеш, ще разлееш вино по цялото легло. — Говоря тихо и я целувам отново, точно над пъпа. Бедрата ѝ потръпват. — О, не. Ако разлеете виното, ще ви накажа, госпожице Стийл.
В отговор тя стене и дръпва вратовръзката.
„Всяко нещо с времето си, Ана…“
Освобождавам гърдите ѝ от сутиена една по една и ги подпирам отдолу с чашките; гърдите ѝ са дръзки и уязвими, точно каквито харесвам. Бавно дразня и двете с устни.
— Това ли е за вас удоволствие? — шепна и духвам леко върху зърното. Устата ѝ се отпуска и оформя безмълвно „А“. Поемам ново кубче лед в уста и бавно го спускам по гръдната кост към зърното, обикалям го няколко пъти с леда. Тя стене под мен. Стискам кубчето с пръсти и продължавам да измъчвам всяко зърно със студени устни и остатъка от кубчето, което се топи между пръстите ми.
Тя скимти и диша тежко под мен, напряга се, но успява да остане неподвижна.
— Ако разлееш виното, няма да ти позволя да свършиш — предупреждавам я.
— О… моля те, Крисчън… Сър… Моля те — умолява ме тя.
Каква радост е да чуя тези думи.
Има надежда.
Това съвсем не означава „не“.
Прокарвам пръсти по тялото ѝ, слизам към бикините, дразня нежната кожа. Неочаквано тазът ѝ трепва рязко и тя разлива виното и вече разтопения лед от пъпа си. Местя се бързо, за да го оближа, целувам и смуча течността от тялото ѝ.
— О, скъпа Анастейжа, за жалост мръдна. И какво ще правим с теб сега? — Плъзвам пръсти под бикините и первам клитора.
— А! — стене тя.
— О, бебчо — шепна с благоговение. Тя е мокра. Много мокра.
Виждаш ли колко е хубаво?
Пъхвам показалеца и средния си пръст в нея и тя потреперва.
— Скоро ще си готова за мен — шепна и бавно вкарвам и изкарвам пръстите си, а тя издава дълъг стон. Тазът ѝ започва да се повдига, за да посрещне пръстите ми.
О, колко силно го желае.
— Лакомото ми момиче. — Гласът ми е все още тих и тя се опитва да следва темпото, което определям, докато правя кръгчета около клитора ѝ с палеца, дразня я и я измъчвам.
Тя изкрещява, тялото ѝ се извива под мен. Искам да видя изражението ѝ, вдигам другата си ръка и смъквам тениската от главата ѝ. Тя отваря очи и мига на меката светлина.
— Искам да те докосна — моли тя, гласът ѝ е дрезгав, издава нуждата ѝ.
— Знам — въздишам до устните ѝ и я целувам, като не спирам безмилостния ритъм с пръстите и палеца. Тя има вкус на вино, нужда и Ана. Целува ме с жажда, каквато не съм усещал досега. Задържам горната част на главата ѝ, за да ѝ попреча да мърда, и продължавам да я целувам и да я чукам с пръсти. Когато краката ѝ се стягат и изпъват, намалявам темпото.
„О, не, миличка. Все още няма да свършваш“.
Правя го още три пъти, докато целувам топлата ѝ, сладка уста. На петия път оставям пръстите си вътре и заговарям тихо и много бавно в ухото ѝ:
— Това е наказанието ти. Така близо до края и така далеч. Това удоволствие ли е?
— Моля те — хленчи тя.
Господи, колко обичам да я чувам да се моли!
— Как искаш да те чукам, Анастейжа?
Пръстите ми започват отново, краката ѝ се разтреперват и аз отпускам ръка.
— Моля те… — задъхва се тя, произнася думите толкова тихо, че едва ги чувам.
— Кажи ми какво искаш, Анастейжа.
— Теб… веднага — моли се тя.
— Дали да те чукам така, или иначе, или пък еди-как си? Имаме голям избор — обяснявам аз. Изтеглям ръката си, дръпвам презерватива от нощното шкафче и коленича между краката ѝ. Без да откъсвам очи от нея, смъквам бикините и ги хвърлям на пода. Очите ѝ са тъмни, пълни с обещания и копнеж. Ококорва се, докато поставям бавно презерватива.
— Това ли е удоволствие? — питам и обхващам ерекцията си в юмрук.
— Беше само шега… — скимти тя.
Шега ли?
Благодаря ти, Господи!
Не всичко е загубено.
— Шега? — питам, докато юмрукът ми се плъзва нагоре и надолу по пениса ми.
— Да. Моля те, Крисчън.
— Значи ми се смееш?
— Не. — Гласът ѝ едва се чува, но едно леко поклащане на главата ѝ е всичко, което искам да знам.
Докато я наблюдавам и виждам колко се нуждае от мен… Готов съм да изригна в ръката си само като я гледам. Сграбчвам я, обръщам я и вирвам дупето ѝ, прекрасното ѝ дупе, във въздуха. Какво изкушение. Шляпвам бузата, шляпвам я силно, след това влизам в нея.
Мили боже!Тя е напълно готова.
Тя се стяга около мен и изкрещява, когато свършва.
Мама му стара. Стана прекалено бързо.
Задържам бедрата ѝ на място, чукам я яко, докато я разтърсват тръпките на оргазма. Стискам зъби, забивам се в нея отново и отново, докато не усещам, че напрежението в нея започва отново да расте.
„Хайде, Ана. Отново“, опитвам се да ѝ внуша, докато се изтласквам напред.
Тя стене и скимти под мен, по гърба ѝ избива ситна пот.
Краката ѝ започват да треперят.
Близо е.
— Хайде, Анастейжа, отново! — ръмжа аз и по някакво чудо оргазмът ѝ разтърсва и нейното, и моето тяло. Мама му стара!Свършвам, без да кажа и дума.
Отпускам се върху нея. Беше наистина изтощително.
— Това удоволствие ли беше? — съскам на ухото ѝ, докато си поемам въздух.
Докато тя лежи отпусната на леглото, задъхана, аз се изтеглям от нея и свалям противния презерватив. Ставам от леглото и се обличам бързо. Когато съм готов, посягам и развързвам връзката, освобождавам я. Тя се обръща, протяга ръце и пръсти и си нагласява сутиена. Завивам я с кувертюрата и лягам до нея, подпрян на лакът.
— Беше върхът на удоволствието — заявява тя с хитра усмивка.
— Ето пак тази дума.
— Не я ли харесваш?
— Никак.
— О!… Не знам… Мисля, че има доста благоприятен ефект върху теб.
— Вече и благоприятен ефект, така ли? Колко още според вас, госпожице Стийл, може да бъде наранявано моето его?
— Не мисля, че на егото ти му има нещо.
— Сигурна ли си?
Доктор Флин има какво да каже по този въпрос.
— Защо не обичаш да те докосват? — любопитства тя със сладък и тих глас.
— Просто не обичам. — Целувам я нежно по челото, за да я отклоня от разпита. — Значи този имейл е твоята представа за шега?
Тя ме поглежда срамежливо и свива рамене в нещо като извинение.
— Явно. И все още обмисляш предложението ми?
— Да, това „неприлично предложение“. Да, обмислям го.
Слава богу, че е така.
Сделката ни все още е на дневен ред. Облекчението ми е осезаемо; почти го вкусвам.
— Но имам много въпроси по него.
— Бих бил разочарован, ако нямаше въпроси.
— Щях да ти пратя всичко по мейла, ако ти не ме беше прекъснал.
— Казва се коитус интеруптус. Прекъснато сношение.
— Знаех си, че някъде дълбоко заровено в теб има чувство за хумор. — В очите ѝ танцуват весели искрици.
— Много малко неща са смешни, Анастейжа. Помислих, че ми казваш не, не на дискусия по договора, не на всичко.
— Още не съм решила. Не знам. Ще ме връзваш ли с каишка за врата?
Въпросът ѝ ме изненадва.
— Ти си правила проучването, Анастейжа. Не знам, наистина не знам. Никога не съм го правил с никого.
— А теб връзвали ли са те за врата? — пита тя.
— Да.
— Мисис Робинсън?
— Мисис Робинсън! — Избухвам в смях. Ан Банкрофт в „Абсолвентът“. — Ще ѝ кажа, че си я нарекла така. Ще ѝ хареса.
— Ти още говориш с нея? — Гласът ѝ изтънява от шок и възмущение.
— Да. — Какво толкова?
— Ясно. — Сега вече заговори рязко. Ядоса ли се? Защо? Не разбирам. — Значи ти имаш някого, с когото да споделяш… различния си начин на живот, а на мен не ми е разрешено. — Говори раздразнено, но отново ми държи сметка за моите си неща.
— Знаеш ли, никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Госпожа Робинсън беше част от този различен начин на живот. Казах ти: тя е просто добра приятелка. Ако искаш, ще те запозная с някоя от моите подчинени. И с нея също.
— Това твоята представа за шега ли е? — пита тя.
— Не, Анастейжа. — Изненадан съм колко разпалено говори и клатя глава, за да подчертая казаното. Напълно нормално е една подчинена да провери бившите, за да знае какво харесва доминантът.
— Не, благодаря, мисля да се справя сама — настоява тя и посяга към кувертюрата, за да я дръпне до брадичката си.
Какво, да не би да се разстрои?
— Анастейжа. Не исках да те обидя, сериозно.
— Не съм обидена. Отвратена съм.
— Отвратена?
— Не искам да говоря с никоя от бившите ти приятелки, робини, подчинени или както там ги наричаш.
О-па!
— Анастейжа Стийл, ти ревнуваш ли? — Това не го проумявам… наистина не мога. Тя се изчервява като домат и разбирам, че съм напипал корена на проблема ѝ. Как, по дяволите, е възможно да ревнува?
„Сладурче, чака те дълъг живот с мен“.
Много активен живот.
— Ще останеш ли при мен?
Какво? Не, разбира се.
— Утре сутринта имам бизнес среща в хотела, а и мисля, че вече знаеш, че не спя с приятелките си, робините си, подчинените си… изобщо с никой. Петък и събота бяха изключения и това няма да се повтори.
Тя се цупи отново и на лицето ѝ се изписва инатливо изражение.
— Е, тогава си тръгвай. Уморена съм.
— Искаш да кажеш, че ме гониш ли?
Не трябваше да става така.
— Да.
Как да, по дяволите?
За пореден път съм обезоръжен от госпожица Стийл.
— Е, ето още нещо, което ми се случва за първи път — мърморя аз.
Изритан. Не мога да повярвам.
— Значи не искаш да обсъждаме нищо сега? За договора имам предвид — питам, за да си намеря извинение да остана още малко.
— Не искам — тросва се тя. Лошото ѝ настроение ме дразни и ако наистина беше моя, нямаше да търпя подобно нещо.
— Боже, как искам да те напердаша. Ще се почувстваш доста по-добре. А и аз също — уведомявам я.
— Не можеш да ми говориш така… Все още не съм подписала нищо. — Очите ѝ блестят предизвикателно.
„О, миличка, мога да го кажа. Просто не мога да го направя. Не и преди да ми позволиш“.
— Остави ме да си помечтая, Анастейжа. Сряда? — Все още го искам. Така и не мога да кажа защо, наистина не знам; тя е толкова различна. Лепвам бърза целувка на устните ѝ.
— Сряда — съгласява се тя и аз отново усещам облекчението.
— Ще те изпратя — добавя тя, вече с по-мек тон, — само момент. — Избутва ме от леглото и облича тениската си. — Подай ми анцуга, ако обичаш — нарежда и го сочи.
Леле! Госпожица Стийл можела да командва.
— На вашите услуги, мадам — шегувам се аз, макар да знам, че няма да разбере. Тя обаче присвива очи. Знае, че ѝ се присмивам, но не казва и дума, докато си навлича долнището.
Развеселен, че ме изхвърля на улицата, тръгвам след нея през хола към вратата.
Кога за последен път се е случвало подобно нещо?
Никога.
Тя отваря вратата, но е забола поглед в ръцете си.
Какво става?
— Добре ли си? — питам и галя долната ѝ устна с палец. Може би тя не иска да си тръгвам, може би няма търпение да си тръгна.
— Да — отвръща тихо и примирено. Май не ѝ вярвам.
— Сряда — напомням ѝ. Ще я видя тогава. Навеждам се, целувам я и тя затваря очи. Никак не искам да си ходя. Не и след като е толкова несигурна. Повдигам главата ѝ и задълбочавам целувката, а тя откликва, предава устните си.
„О, миличка, не се предавай. Пробвай“.
Тя стиска ръцете ми, целува ме и аз не искам да спра. Тя е завладяваща, тъмнината мълчи, потисната от младата жена пред мен. С огромно неудоволствие се отдръпвам и докосвам челото ѝ със своето.