Точно така! Потривам брадичка, докато съставям план, и няколко минутки по-късно съм пред гардероба, за да извадя вратовръзката си.
Точно тазивратовръзка.
Сделката все още не е свършена. Вадя от сака презервативи и ги пъхвам в задния джоб на панталоните, след това си грабвам якето и бутилка бяло вино от минибара. По дяволите, това е шардоне, но нищо, ще трябва да стане. Грабвам ключа от стаята, затварям вратата и тръгвам към асансьора, за да си взема колата.
Докато спирам аудито пред апартамента, който тя дели с Кавана, се питам дали това е разумна постъпка. Никога досега не съм посещавал някоя от подчинените в дома ѝ — винаги те са идвали при мен. Нарушавам всички граници, които съм си определил. Отварям вратата на колата и слизам. Чувствам се неловко. Идването ми тук е необмислено и самонадеяно. Но пък вече съм идвал два пъти, макар и само за по няколко минути. Ако тя се съгласи, ще трябва да оправдая очакванията ѝ. Това няма да се случи отново.
„Май избързваш, Грей.
Тук си, защото мислиш, че отговорът ѝ е „не“!“
Почуквам и ми отваря Кавана. Изненадана е да ме види.
— Здравей, Крисчън. Ана не спомена, че ще идваш. — Отстъпва, за да вляза. — В стаята си е. Ще я повикам.
— Недей, искам да я изненадам. — Отправям ѝ най-приятелския си и невинен поглед и в отговор тя примигва няколко пъти. „Леле. Стана съвсем лесно. Кой да предположи?“ Колко хубаво. — Къде е стаята ѝ?
— Оттук, първата врата. — Тя сочи врата в края на празния хол.
— Благодаря.
Оставям якето и студеното вино на един от кашоните, отварям вратата и попадам в тесен коридор, където има две врати. Сигурно едната е баня, затова чукам на другата. Чакам секунда и отварям и ето я Ана, седи на малко бюро и чете нещо, което ми прилича на договора. Със слушалки е и лениво барабани в такт с музика, която не чувам. Оставам за момент да я наблюдавам. Лицето ѝ смръщено, тя е съсредоточена; косата ѝ е сплетена, тя е по анцуг. Може да е ходила да тича тази вечер… може би страда от прилив на излишна енергия. Тази мисъл ми доставя удоволствие. Стаята ѝ е малка, спретната и момичешка: цялата е в бяло, кремаво и бебешко синьо, окъпана в меките отблясъци на нощната лампа. Освен това е и малко празна, но забелязвам затворен кашон, на който пише „стаята на Ана“. Добре поне че има двойно легло — с бяла табла от ковано желязо. Чудесно.Тук има възможности.
Ана неочаквано скача, стресната от присъствието ми.
„Да, тук съм заради имейла ти“.
Сваля слушалките и звуците на тихата музика се разнасят между нас.
— Добър вечер, Анастейжа.
Тя ме зяпа в недоумение, ококорена.
— Мисля, че съдържанието на имейла ти изисква обяснение очи в очи. — Старая се да говоря съвсем естествено. Тя отваря уста, след това я затваря, но не продумва.
Госпожица Стийл е безмълвна. Това вече ми допада.
— Мога ли да седна?
Тя кима и продължава да ме гледа недоумяващо, докато се настанявам на леглото ѝ.
— Чудех се как ли изглежда спалнята ти — започвам, за да разчупя леда, въпреки че не ме бива много в празните приказки. Тя се оглежда, сякаш вижда стаята за пръв път. — Тук е много спокойно и тихо — добавям, въпреки че в момента не мога да кажа, че ми е спокойно. — Искам да разбера защо каза „не“ на предложението ми, без каквото и да е обсъждане.
— Как… — прошепва тя, но млъква, недоумението все още личи в тихия ѝ глас.
— Все още съм в „Хийтман“.
— Искаш ли нещо за пиене? — прописква тя.
— Не, благодаря, Анастейжа. — Чудесно.Най-сетне се сети, че трябва да се държи възпитано. Само че аз искам да се разберем за онова, заради което съм тук: стряскащия ѝ имейл. — И така, за тебе беше удоволствиеда ме познаваш? — натъртвам на думата, която ми се е сторила най-обидна.
Удоволствие значи.
Тя свежда поглед към ръцете в скута си, пръстите ѝ нервно барабанят по бедрата.
— Мислех, че ще ми отговориш с мейл — отвръща тя, гласът ѝ като нея, по-нисък от тревата.
— Нарочно ли хапеш тази устна? — питам аз, гласът ми е по-строг, отколкото съм възнамерявал.
— Изобщо не се бях усетила — прошепва тя. Пребледняла е.
Не откъсваме очи един от друг.
Въздухът между нас почти пропуква от напрежение.
Мамка му!
„Нима не го усещаш, Ана? Не усещаш ли напрежението? Ами привличането?“ Дишането ми става плитко, докато наблюдавам как зениците ѝ се разширяват. Бавно, нарочно, посягам към косата ѝ и нежно изтеглям ластика, като освобождавам едната плитка. Тя ме наблюдава, очарована, очите ѝ не се отделят от моите. Разхлабвам и втората плитка.
— Значи си решила да поспортуваш малко. — Пръстите ми проследяват очертанието на ушната мида. Много внимателно подръпвам и стискам меката част. Тя не носи обеци, въпреки че ушите ѝ са пробити. Питам се как ли ще изглежда диамант на това място. Питам я защо е спортувала. Гласът ми е съвсем тих. Дишането ѝ става по-бързо.
— Трябваше ми време да помисля — отвръща тя.
— За какво да помислиш, Анастейжа?
— За теб.
— И реши, че е било удоволствие за теб да ме познаваш някъде там в миналото. Питам се дали си имала предвид познаване в библейския смисъл на думата.
Бузите ѝ порозовяват.
— Не знаех, че си падаш по Библията.
— Като дете ходех на неделно училище, Анастейжа. Доста неща научих там.
— Не си спомням да съм чела за щипки за зърна в Библията. Може би са те учили от някоя по-нова версия — заяжда се тя, очите ѝ блестят провокативно.
Ах тази голяма уста!
— Е, така и предполагах. Значи съм взел правилното решение да мина да ти напомня какво удоволствие е било за теб да ме познаваш. — Предизвикателството е в гласа ми, а сега виси помежду ни. Устата ѝ увисва изненадано, но аз плъзвам пръсти под брадичката ѝ и я затварям. — Как намирате идеята ми, госпожице Стийл? — шепна, докато се гледаме.
Неочаквано тя се хвърля към мен.
Мама му стара!
Незнайно как успявам да сграбча ръцете ѝ преди да ме докосне и ги извивам така, че тя се озовава на леглото, под мен, и аз съм протегнал ръцете ѝ над главата. Обръщам лицето ѝ към своето, целувам я силно, езикът ми проучва и завладява. Тялото ѝ се надига в отклик и тя ме целува със същата доза желание.
„О, Ана. Какво правиш с мен?“
След като започва да се гърчи за още, спирам и я поглеждам. Време е за план Б.
— Имаш ли ми доверие? — питам, когато тя отваря очи.
Тя кима ентусиазирано. От задния джоб на панталоните вадя вратовръзката, за да може тя да я види, след това я възсядам, хващам двете ѝ протегнати китки и я връзвам за една от металните пръчки на леглото.
Тя се гърчи под мен, пробва колко стегнато е вързана, но вратовръзката държи. Няма да ми избяга.
— Ето, така е по-добре. — Усмихвам се облекчено, защото тя е точно там, където искам. Сега трябва да я съблека.
Сграбчвам десния ѝ крак и започвам да развързвам гуменката.
— Не — опитва се да протестира тя, опитва се да отдръпне крака си и аз знам, че го прави, защото е тичала и не иска да ѝ сваля кецовете. Да не би да си мисли, че потта ще ме отврати?
Миличка!
— Ако се съпротивляваш, ще ти вържа и краката. Ако вдигаш шум, ще ти завържа устата. Така че тихо! Катрин сигурно подслушва.
Тя спира. Знам, че инстинктите не ме лъжат. Тя се срамува от краката си. Кога ще разбере, че тези неща не ме притесняват?
Бързо свалям гуменки, чорапи и анцуг. След това я измествам така, че да се опъне, и я намествам върху чаршафа и грубата домашно тъкана кувертюра. Ще направим голям хаос.
„Престани да хапеш тъпата си устна!“
Прокарвам пръст по устата ѝ като предупреждение. Тя свива устни в нещо като целувка и ме кара да се усмихна. Красива е, чувствено създание.
След като вече е там, където искам, си свалям обувките и чорапите, разкопчавам горното копче на панталоните и смъквам ризата. Тя не откъсва очи от мен.
— Мисля, че видя повече от необходимото. — Нека се чуди какво става, без да знае какво следва. Ще бъде плътска заплаха. Досега не съм ѝ връзвал очите, така че това ще спадне към обучението. Стига да каже да…
Отново я възсядам, стискам подгъва на тениската ѝ и я завивам нагоре. Вместо да я сваля, я вдигам върху очите ѝ: много удобна превръзка за очи.
Тя изглежда фантастично, изпъната и вързана.
— Става все по-хубаво и по-хубаво. Мисля да си взема нещо за пиене — шепна аз и ставам от леглото. Излизам от стаята, оставям вратата открехната и влизам в хола, за да взема бутилката вино.
Катрин вдига поглед от мястото си на канапето, където чете, извива учудено вежди. „Не ми казвай, че досега не си виждала мъж без риза, Кавана, защото няма да ти повярвам“.
— Кейт, къде да намеря чаши, лед и тирбушон? — питам, без да обръщам внимание на скандализираното ѝ изражение.
— Ами, в кухнята. Ще ти донеса. Къде е Ана?
„А-ха, проявяваш загриженост за приятелката си. Браво“.
— В момента е вързана, но иска нещо за пиене. — Посягам към бутилката шардоне.
— Ясно — отвръща Кавана и аз тръгвам след нея към кухнята, където тя сочи чашите, оставени на плота. Всички чаши са извадени и предполагам, че се канят да ги приберат за пренасянето. Подава ми тирбушон, а от хладилника вади формичка за лед и начупва леда на кубчета.
— Все още не сме събрали багажа. Знаеш ли, че Елиът ми помага да се пренеса? — отбелязва критично.
— Нима? — Не проявявам никакъв интерес, докато отварям виното. — Просто пусни лед в чашите. — С брадичка посочвам двете чаши. — Това е шардоне. По-приятно е за пиене с лед.
— Мислех, че си от мъжете, които предпочитат червено — отбелязва тя, докато наливам. — Ще дойдеш ли да помогнеш на Ана да се пренесе? — Очите ѝ блестят. Тя ме предизвиква.
„Накарай я да млъкне, Грей“.
— Не, не мога. — Говоря троснато, защото тя ме нервира, опитва се да ме накара да се почувствам виновен. Устните ѝ се свиват, аз се обръщам и се каня да изляза, но забелязвам неодобрението в погледа ѝ.
„Майната ти, Кавана“.
Няма начин да дойда да помагам. Връзката ни с Ана не е такава. Освен това не мога да отделя време.
Връщам се в стаята на Ана и затварям вратата, изолирам се от Кавана и възмущението ѝ. Виждам Ана Стийл и гледката ми доставя неимоверно удоволствие. Тя лежи задъхана, в очакване, на собственото си легло. Оставям виното на нощното шкафче, вадя пакетчето от панталоните и го оставям до виното, след това смъквам панталоните и бельото на пода и освобождавам еректиралия си член.
Отпивам глътка вино — изненадващо хубаво е — и поглеждам Ана. Тя не е промълвила и дума. Лицето ѝ е обърнато към мен, устните ѝ са разтворени в очакване. Вземам чашата ѝ и отново я възсядам.
— Жадна ли си, Анастейжа?
— Да — прошепва тя.
Отпивам глътка, навеждам се и я целувам, изливам виното в устата ѝ. Тя го прехвърля с език и дълбоко в гърлото ѝ чувам как мърка от удоволствие.
— Още? — питам.
Тя кима, усмихва се и аз се подчинявам.
— Хайде да не прекаляваме. Знаем, че не носиш на пиене, нали, Анастейжа — шегувам се и устата ѝ се разтяга в усмивка. Навеждам се и я оставям да отпие още от устата ми, а тя се гърчи под мен.
— Това ли наричаш удоволствие? — питам и се отпускам до нея.
Тя притихва, става сериозна, само че устните ѝ се разтварят, когато вдишва шумно.
Отпивам нова глътка вино, този път с две кубчета лед. Когато я целувам, вмъквам едното малко парченце между устните ѝ, след това прокарвам пътека от ледени целувки по ароматната ѝ кожа от гърлото чак до пъпа. Там поставям другото парченце и малко вино.