Събуди се, разтреперан, в мрака сред гората и листата. Надигна се и потърси опипом момчето. Задържа ръката си на тънките ребра. Топлина и помръдване. Удари на сърце.
Когато се събуди отново, беше почти достатъчно светло, за да вижда. Отметна одеалото, стана и едва не падна. Закрепи се и огледа сивата гора в сутрешната дрезгавина. Колко далече бяха стигнали? Изкачи се на върха на едно възвишение, приклекна и се загледа в настъпващия ден. Пестеливата зора, студеният тъмнеещ свят. В далечината имаше нещо, което приличаше на борова гора, гола и черна. Безцветен свят от тел и траурен креп. Върна се, събуди момчето и го накара да се надигне. Главата му продължи да клюма. Трябва да тръгваме, каза той. Трябва да тръгваме.
Носеше го на ръце през полето, като спираше да почива на всеки петдесетина крачки. Когато стигнаха боровете, коленичи, сложи го да легне в песъчливата пепел, зави го с одеалата и седна, загледан в него. Детето сякаш беше дошло от лагер на смъртта. Измършавяло, прималяло от умора, болнаво и уплашено. Той се наведе, целуна го, сетне стана, тръгна към края на гората и обиколи района, за да види дали са в безопасност.
На юг сред полето се виждаха очертанията на къща и обор. Отвъд дърветата извивка на път. Дълъг участък с мъртва трева. Мъртъв бръшлян по каменна стена, пощенска кутия, ограда и мъртви дървета оттатък пътя. Студ и тишина. Обгърнати от индигова мъгла. Мъжът се върна и седна при момчето. Отчаянието го беше довело до равнодушие и той знаеше, че не трябва да допуска тази грешка отново. За нищо на света.
Момчето нямаше да се събуди още часове наред. Но ако все пак се случеше, щеше да изпадне в ужас. Беше се случвало и преди. Помисли си дали да не го събуди, но знаеше, че после няма да си спомня какво му е казал. Беше го научил да лежи в гората като сърне. Но колко дълго? Най-накрая извади пистолета от колана си, сложи го до него под одеалото, стана и тръгна.
Спусна се по хълма към обора, който се намираше в подножието му, и се спря, за да се огледа и ослуша. Мина през онова, което беше останало от стара ябълкова градина. Почернели чворести пънове, мъртва трева до коленете. Спря се до вратата на обора и се ослуша. Слаба светлина, насечена на ивици. Тръгна между празните ясли. В средата на помещението отново се ослуша — и пак нищо. Заизкачва се по стълбата към плевника с малкото сили, които му бяха останали. Когато стигна до дъното на плевника, погледна през високия прозорец с фронтон — някогашните парцели земя, мъртви и сиви, оградата, пътят…
На пода на плевника имаше бали сено. Приклекна, събра шепа семена от тях, сетне седна и ги задъвка. Корави, сухи и прашни. Но все пак трябваше да му дадат поне малко сила. Стана, затъркаля балите по пода и ги остави да паднат долу в обора. Две глухи тупвания сред облаци прах. Върна се при прозореца и огледа онази част от къщата, която беше зад ъгъла на обора. После слезе по стълбата.
Тревата между къщата и обора изглеждаше неутъпкана. Тръгна по верандата. Оградата й беше изгнила и се разпадаше. Детско колело. Кухненската врата беше отворена и той се спря за кратко на самия праг. Евтина шперплатова ламперия, издута от влагата и полуразкована. Червена пластмасова маса. Прекоси кухнята и отвори вратата на хладилника. На един от рафтовете имаше нещо, увито в сива кожа. Затвори хладилника. Навсякъде бяха разпилени боклуци. Взе една метла от ъгъла и ги разръчка с дръжката й. Качи се на плота и обходи опипом с ръце горната част на прашните кухненски шкафове. Капан за мишки. Някакъв пакет. Беше разтворим прах за безалкохолни напитки с аромат на грозде. Пъхна го в джоба на палтото си.
Обиколи къщата стая след стая. Не намери нищо. Лъжица в чекмеджето на едно нощно шкафче. Сложи и нея в джоба си. Помисли си, че в скрина в спалнята може да има някакви дрехи или завивки, но нямаше. Излезе навън и тръгна към гаража. Гребла. Лопата. Буркани с пирони и болтове върху лавица. Макетно ножче за рязане на картон. Вдигна го към светлината, огледа ръждясалото му острие и го върна на мястото му. Сетне пак го взе и го разгледа още веднъж. Посегна към една отвертка, която стоеше в кутия от кафе, и отвори с нея дръжката на ножчето. Вътре имаше четири нови остриета. Извади старото, сложи го на рафта, монтира едно от новите, зави отново дръжката, прибра острието навътре и пъхна ножчето в джоба си. Сетне взе отвертката и сложи и нея в джоба си.
Тръгна отново към обора. Имаше у себе си парче плат и смяташе да събере в него семена от балите сено, но когато наближи постройката, се спря, заслушан във вятъра. Скърцане на тенекия някъде високо горе на покрива. В обора все още се усещаше лека миризма на крави и той се замисли за тях, давайки си малко по-късно сметка, че те вече бяха изчезнал вид. Дали наистина беше така? Може би някъде имаше крава, за която някой се грижи и я храни? Възможно ли беше това? Храни я с какво? И за какво? Оттатък отворената врата мъртвата трева изшумоля сухо под повея на вятъра. Излезе навън и се загледа през полето към боровата гора, където спеше момчето. Тръгна през градината, но сетне отново се спря. Беше стъпил на нещо. Направи крачка назад, коленичи и задържа тревата с ръце. Беше ябълка. Взе я и я вдигна към светлината. Корава, кафява и сбръчкана. Избърса я с парцала и отхапа от нея. Суха и почти безвкусна. Но ябълка. Изяде я цялата, със семената и всичко останало. Хвана дръжката й между палеца и показалеца си и я пусна на земята. После пак тръгна безшумно през тревата. Краката му все още бяха увити с парцали и найлон, затова седна, развърза вървите, напъха парчетата в джоба си и продължи бос между дървета. Когато стигна дъното на градината, беше намерил още четири ябълки, които сложи в джоба си и тръгна обратно. Обхождаше редица след редица, чертаейки в тревата загадъчен ребус от следи. Вече имаше повече ябълки, отколкото можеше да носи. Опипваше земята около стволовете на дърветата, пълнеше джобовете си с плодове, трупаше ги в качулката на канадката и ги притискаше до гърдите си. Струпа ги на купчина до вратата на обора, седна и уви отново вкочанените си крака.
В малко помещение до кухнята беше видял стара плетена кошница, пълна с буркани. Издърпа я в средата на пода, извади бурканите, обърна я и я изтупа от боклуците. Сетне се спря. Какво беше видял? Канализационна тръба. Дървена рамка на увивно растение. Тъмна серпентина на мъртва лоза, която пълзеше надолу като графичен знак на някакво предприятие. Изправи се, мина отново през кухнята, излезе на двора и се спря, загледан в къщата. Прозорците отразяваха сивия безименен ден. Канализационната тръба отиваше към края на верандата. Все още държеше кошницата. Остави я в тревата и се качи отново по стълбите. Тръбата се спускаше покрай подпората в ъгъла и водеше към един бетонен резервоар. Той бръсна с ръка боклуците и изгнилата мрежа за прозорци от капака. Влезе обратно в кухнята, върна се с метлата, доизмете, пъхна дръжката в края на капака на резервоара и го повдигна. Вътре имаше метална табла, пълна със сива лапавица от покрива, смесена с мъртви листа и клони. Извади таблата и я сложи на пода. Отдолу имаше бял чакъл. Разрови го с ръка. Под него, резервоарът беше пълен с дървени въглища, парчета от обгорели клони, подобни на индигови изображения на истинските дървета. Сложи таблата обратно на мястото й. Встрани на пода имаше зелена месингова халка. Пресегна се за метлата и измете пепелта. Под нея се видяха очертанията на дъски. Доизмете ги, коленичи, хвана халката и вдигна капака на пода. Долу в тъмното имаше цистерна с вода, толкова сладка, че усещаше миризмата й. Легна по корем на пода и се протегна. Едва успя да докосне водата. Примъкна се малко напред, протегна отново ръка, гребна шепа, подуши я, опита на вкус и пи от нея. Остана да лежи там дълго, поднасяйки към устата си шепа след шепа. Колкото и да ровеше в паметта си, но помнеше някога да е изживявал нещо по-хубаво.
Тръгна отново към помещението, където беше намерил кошницата, и се върна от там с два буркана и с един стар, син, емайлиран тиган. Избърса добре тигана, гребна с него вода и я използва, за да измие бурканите. Сетне се пресегна, потопи единия от бурканите, докато се напълни, и го извади. Водата беше толкова чиста. Вдигна я към светлината. Малка утайка се въртеше бавно в хидравличен стълб. Наклони буркана и започна да пие бавно, докато го изпи почти целия. Седеше там с подут корем. Можеше да пие и още, но не го направи. Изля останалата вода в другия буркан, изплакна го, напълни и двата буркана и затвори дървения капак на цистерната. Стана, с джобове пълни с ябълки, държейки двата буркана в ръце, и тръгна през полето към боровата гора.
Беше се забавил повече, отколкото възнамеряваше и вървеше със забързани стъпки, а водата се люшкаше и бълбукаше в свитите му черва. Спря да си почине за кратко и сетне продължи. Когато стигна гората, момчето като че ли изобщо не беше помръднало. Коленичи, остави бурканите в пепелта и изгнилите борови иглички, взе пистолета, пъхна го в колана си и после просто седна, загледан в детето.
Прекараха следобеда, завити с одеалата, ядейки ябълки. Отпивайки вода от бурканите. Мъжът извади от джоба си пакета с разтворимия прах с аромат на грозде, отвори го, сипа от него в буркана, разбърка го и го подаде на момчето. Намерил си хубави неща, татко, каза синът му. Той спа, докато момчето стоеше на пост, а вечерта се обуха, тръгнаха към къщата и събраха останалите ябълки. Напълниха три буркана с вода и им завиха капачки, които намериха в една кутия в малкото помещение до кухнята. Той уви всичко в едно одеало, пъхна го в раницата, върза другите одеала най-отгоре и метна вързопа през рамо. Стояха на вратата и гледаха как светлината се спуска бавно над света на запад. Сетне поеха по алеята и излязоха отново на пътя.
Момчето се държеше за палтото му, вървеше по края на пътя и се опитваше да внимава къде стъпва в тъмното. В далечината се чу тътен и малко по-късно на небето трепна слаба светлина. Мъжът извади мушамата, но от нея не беше останало достатъчно, за да ги предпази от дъжда, който заваля след минути. Те вървяха, препъвайки се, един до друг. Нямаше къде да се скрият. Бяха вдигнали качулките си, но дрехите им ставаха все по-мокри и тежки от дъжда. Мъжът се спря на пътя и се опита да намести мушамата. Момчето трепереше цялото.
Замръзваш, нали?
Да.
Ако спрем, ще ни бъде още по-студено.
Мен и сега ми е много студено.
Какво искаш да направим?
Може ли да спрем?
Да. Добре. Може да спрем.
Това беше най-дългата нощ, която помпеше измежду многото други такива нощи. Те лежаха на мократа земя под одеалата досами пътя, дъждът барабанеше по брезента и той притискаше момчето до себе си, докато накрая то спря да трепери и заспа. Грохотът на гръмотевиците се отдалечи на север, после замря и остана само дъждът. Мъжът се унесе и когато се събуди, дъждът беше вече отслабнал, докато накрая съвсем спря. Зачуди се дали е станало поне полунощ. Закашля се и събуди момчето. Утрото със сигурност беше още далече. От време на време ставаше и гледаше на изток, докато накрая денят най-сетне дойде.
Усука всяко едно от одеалата около ствола на едно неголямо дърво, за да ги изстиска от водата. Накара момчето да съблече дрехите си, зави го с едно от одеалата, и докато то трепереше, мъжът ги изцеди и му ги върна. Земята, където бяха спали, беше суха. Седнаха на нея, загърнати с одеалата, ядоха ябълки и пиха вода. Сетне поеха отново по пътя, закачулени и прегърбени в дрипите си, като странстващи монаси, изпратени да просят милостиня.
До вечерта поне изсъхнаха. Мъжът разгледа парчетата от картата, но нямаше почти никаква представа къде се намират. Спря се на един по-висок участък от пътя и се опита да се ориентира в падащия полумрак. От възвишението се спуснаха по един тесен път през полето, стигнаха до мост с пресъхнал поток, пропълзяха отдолу и се сгушиха на брега.