Можем ли да си накладем огън? — попита момчето.
Нямаме запалка.
Момчето погледна настрани.
Съжалявам. Изпуснах я. Не исках да ти кажа.
Няма проблем.
Ще потърся някакъв кремък. А и все още имаме малката бутилка с бензин.
Добре.
Много ли ти е студено?
Добре съм.
Момчето положи глава в скута на мъжа. Малко по-късно каза: Те ще убият онези хора, нали?
Да.
Защо трябва да го правят?
Не знам.
И ще ги изядат, нали?
Да.
А ние не можехме да им помогнем, защото щяха да изядат и нас.
Да.
И затова не можехме да им помогнем.
Да.
Добре.
Минаха през градове, на входа на които имаше билбордове с надраскани надписи, предупреждаващи хората да не влизат в тях. Бяха замазани с тънък слой боя, за да може върху тях да се пише наново, но под нея като блед палимпсест прозираха реклами на стоки, които вече не съществуваха. Те седяха до пътя и ядяха последните ябълки.
Какво има? — попита мъжът.
Нищо.
Ще намерим нещо за ядене. Винаги успяваме. Момчето не отговори. Мъжът го наблюдаваше.
Не е това, нали?
Всичко е наред.
Кажи ми.
Момчето извърна глава по посока на пътя.
Искам да ми кажеш какво има. Не се притеснявай.
То поклати глава.
Погледни ме, каза мъжът.
Детето се обърна към него. Изглеждаше, сякаш е плакало.
Просто ми кажи.
Ние никога няма да изядем някого, нали?
Не. Разбира се, че не.
Дори ако умираме от глад?
Ние и сега умираме от глад.
Но ти каза, че не умираме от глад.
Казах, че няма да умрем. Не съм казвал, че не умираме от глад.
Но все пак няма да го направим?
Не, няма да го направим.
Каквото и да става?
Да, каквото и да става.
Защото ние сме от добрите?
Да.
И ние носим огъня.
И носим огъня. Точно така.
Добре.
Той намери няколко парчета кремък или кварц, но в крайна сметка се оказа, че е по-лесно да запали огън, удряйки клещите в скала, в основата на която бе приготвил малка купчинка съчки, напоени с бензин. Минаха още два дни. Сетне три. Измъчваше ги глад. Районът беше претършуван, плячкосан, опустошен. Не беше останала нито троха. Нощите бяха заслепяващо студени и ковчежно тъмни, а дългите сутрини вдъхваха ужас със затаената си тишина. Като зазоряване преди битка. Восъчната кожа на момчето беше почти прозрачна. С големите си широко отворени очи то приличаше на извънземно.
Мъжът започна да си мисли, че смъртта най-накрая бе надвиснала над тях и че трябва да намери някое усамотено място, където да се скрият. Понякога, докато седеше и гледаше спящото дете, изведнъж започваше да ридае неудържимо, но не беше заради смъртта. Не знаеше каква е причината, но предполагаше, че може би е заради красотата и добротата. Неща, за които вече изобщо нямаше възможност да мисли. Понякога приклякваха в някоя тъмна гора и пиеха застояла вода, прецедена през парцал. Веднъж бе сънувал момчето, положено върху погребална маса и се събуди ужасен. Онова, което можеше да понесе в реалния свят, не беше по силите му насън и затова остана буден от страх, че кошмарът може да се върне.
Тършуваха сред опожарените руини на къщи, в които не биха влезли преди. Видяха един труп да се носи в черната вода на едно мазе сред нечистотиите и ръждясалите тръби. По-късно мъжът стоеше в една всекидневна, която беше отчасти изгоряла и гледаше към небето. Изкорубените от водата дъски на стената бяха полегнали навън към двора. Прогизнали томове в библиотеката. Всичко беше влажно. Прогнило. В едно чекмедже намери свещ. Нямаше с какво да я запали. Пъхна я в джоба си. Излезе навън под сивата светлина и за един кратък миг прозря абсолютната истина за света. Студеното неумолимо кръжене на незавещаната земя. Непреклонен мрак. Слепите кучета, теглещи колесницата на слънцето, продължаваха своя бяг. Съкрушителната черна празнота на вселената. И някъде две преследвани животни трепереха като лисици в леговището си. Време назаем, свят назаем и очи назаем, с които да бъде ожален.
В покрайнините на един малък град седнаха в кабината на някакъв камион да си починат, взирайки се през стъклото, измито от скорошните дъждове. Бяха капнали от умора. Лек повей на вятъра вдигна пепелта от земята. Край пътя имаше табела, чийто надпис вещаеше смърт. Буквите бяха избледнели с годините. Мъжът почти се усмихна. Можеш ли да го прочетеш? — попита той.
Да.
Не му обръщай внимание. Там няма никой.
Те мъртви ли са?
Мисля, че да.
Бих искал онова малко момче да беше с нас.
Да вървим, каза той.
Красиви сънища, с които ти е неприятно да се разделиш. Неща, вече непознати в този свят. Студът го подкани да напали огън. Споменът за това как тя прекоси моравата на път към къщата в тънка розова рокля, залепнала за гърдите й. Помисли си, че всеки запомнен къс от миналото хвърля някаква сянка върху произхода му. Като в салонна игра на отгатване. Казваш думата и я предаваш нататък. Затова, бъди предпазлив. Онова, което промениш в паметта, има своята реалност, знайна или не.
Вървяха по улиците, наметнати с мръсните одеала. Мъжът беше затъкнал пистолета на кръста си и държеше момчето за ръка. В далечния край на града видяха една самотна къща в полето, приближиха, влязоха и обиколиха стаите. Озоваха се пред едно огледало и той почти вдигна револвера. Това сме ние, татко, прошепна момчето. Това сме ние.
Мъжът се спря при задната врата и погледна полето, пътя отвъд него и голата пустош отвъд пътя. Във вътрешния двор имаше иззидано барбекю, направено от 200-литров варел, разрязан по края с горелка и сложен върху желязна рамка. Няколко мъртви дървета на двора. Ограда. Ламаринена барака за инструменти. Той отметна одеалото си и го хвърли върху раменете на момчето.
Искам да ме чакаш тук.
Искам да дойда с теб.
Отивам само да хвърля един поглед. Просто постой тук. Ще можеш да ме виждаш през цялото време. Обещавам ти.
Той прекоси двора и бутна вратата, все още държейки пистолета. Беше нещо като градинска барака. Мръсен под. Метални рафтове с пластмасови саксии по тях. Всичко беше покрито с пепел. В ъгъла стояха градински инструменти. Косачка. Дървена пейка под прозореца, а до нея метален шкаф. Отвори го. Стари каталози. Пакети със семена. Бегония. Грамофонче. Натъпка ги в джоба си. За какво ли му бяха? На най-горния рафт имаше две кутии с машинно масло, той пъхна пистолета в колана си, пресегна се, взе ги и ги сложи на пейката. Бяха много стари, направени от мукава с метални капачки. Маслото се беше просмукало през картона, но все пак изглеждаха пълни. Отстъпи една крачка и погледна през вратата. Момчето седеше на задните стълби на къщата и го наблюдаваше. Когато се обърна, видя метална кутия с бензин в ъгъла зад вратата. Знаеше, че в нея не би могло да има гориво, но когато я повдигна леко с крак и я пусна да падне отново на земята, отвътре се чу лек плисък. Взе я, отнесе я на пейката и се опита да развие капачката, но не можа. Извади клещите от джоба на палтото си и опита с тях. Те едва успяха да обхванат капачката, но все пак тя поддаде, той я сложи на пейката и поднесе кутията към носа си. Гранива стара миризма. Но това беше бензин и той щеше да гори. Зави капачката на мястото й и пъхна клещите в джоба си. Огледа се за някакъв по-малък съд, но не намери. Не трябваше да изхвърля бутилката. Започна да тършува из къщата.
Докато вървеше през моравата, му прилоша и трябваше да спре. Помисли си, че може да е от миризмата на бензина. Момчето продължаваше да го гледа. Колко дни оставаха до смъртта? Десет? Нямаше да бъдат много повече. Не можеше да мисли. Защо беше спрял? Извърна се и погледна тревата. Тръгна обратно. Опипваше земята с крак. Спря се и отново се обърна. Сетне закрачи към бараката. Върна се с една права лопата и заби острието й на мястото, където беше стоял преди. Започна да копае, хвърляйки пръстта настрани.
Напредваше бавно. Боже, беше толкова уморен. Облегна се на лопатата. Вдигна глава и погледна момчето. То не беше помръднало. Наведе се и продължи да копае. Скоро се наложи да почива след всяка лопата пръст. Онова, което най-накрая намери, беше парче шперплат, покрит с битумна настилка за покрив. Откопа краищата. Това беше врата, може би деветдесет на сто и осемдесет сантиметра. В единия край имаше резе с катинар, завит в найлонова торба. Почина си, облегнат на лопатата, заровил чело в свивката на лакътя си. Когато вдигна глава, момчето стоеше на двора само на няколко крачки от него. Беше уплашено. Не я отваряй, татко, прошепна то.
Всичко е наред.
Моля те, татко. Моля те.
Всичко е наред.
Не, не е.
То бе стиснало юмруци пред гърдите си и подскачаше от страх. Мъжът пусна лопатата на земята и го прегърна. Хайде, каза той. Да отидем да поседнем на верандата и да си починем малко.
И след това ще си тръгнем?
Нека просто да поседим малко.
Добре.
Седяха, наметнати с одеалата, и гледаха към двора. Останаха така дълго. Опита се да обясни на момчето, че там не е погребан никой, но то просто се разплака. По едно време дори му мина през ума, че детето може да е право.
Нека да поседим, каза той. Няма дори да говорим.
Добре.
Обиколиха отново стаите на къщата. Мъжът намери бирена бутилка и дрипаво парче от парцал, скъса една лента от него и я напъха в гърлото на бутилката с рамото на закачалка за дрехи. Това е нашата нова лампа, каза той.
А как ще я запалим?
Намерих малко бензин в бараката. И малко машинно масло. Ще ти ги покажа.
Добре.
Хайде, рече мъжът. Всичко ще бъде наред. Обещавам.
Но когато се наведе да види лицето на момчето под одеалото, го обзе страх, че се е случило нещо, което не може да бъде поправено.
Те прекосиха двора и отидоха при бараката. Мъжът сложи бутилката на пейката, извади отвертката, проби дупка в една от кутиите с масло и сетне още една по-малка, така че да може да тече. Извади фитила от бутилката и я напълни до средата. Старото масло се беше сгъстило заради студа и течеше едва-едва. Разви капачката на тенекията с бензин, откъсна малка хартиена ивица за разпалване от единия от пакетите със семена, наля бензин в бутилката, сложи палеца си на отвора й и я разклати. Сетне сипа част от сместа в глинен съд, взе парцаления фитил и го натика обратно в бутилката с отвертката. Извади парче кремък от джоба си, приготви клещите и удари кремъка в назъбения накрайник на клещите. Опита няколко пъти, сетне се спря и сипа още бензин в съда. Може да пламне изведнъж, каза той. Момчето кимна. Мъжът насочи искрите към глинения съд и пламъкът лумна с тихо свистене. Сетне взе бутилката, наклони я, запали фитила, духна огънчето в съда и подаде димящата бутилка на момчето. Ето, каза той. Вземи я.
Какво ще правим сега?
Дръж си ръката пред пламъка. Не го оставяй да изгасне.
Мъжът стана и извади пистолета от колана си. Този капак прилича на другия, каза той. Но не е като него. Знам, че те е страх. Но всичко ще бъде наред. Мисля, че там може да има разни полезни неща и трябва да надникнем. Няма къде другаде да отидем. Така стоят нещата. Искам да ми помогнеш. Ако не искаш да държиш лампата, ще трябва да вземеш пистолета.
Ще държа лампата.
Добре. Така правят добрите момчета. Те продължават да се опитват. И никога не се предават.
Добре.
Той поведе момчето към двора, а след тях лампата оставяше черна диря от дим. Тикна пистолета в колана си, взе лопатата и започна да кърти резето от шперплата. Подпъхна острието под края му и дръпна дръжката към себе си. Коленичи, завъртя катинара, докато накрая го откъсна от дървената плоскост, и го сложи в тревата. Повдигна малко капака с края на лопатата, подхвана го и изправяйки се, го отвори. Покрай дъските се търкулнаха буци пръст и изтрополяха надолу. Погледна момчето. Добре ли си? — каза той. Детето кимна безмълвно, държейки лампата пред себе си. Мъжът пусна капака да падне на тревата. Грубо тясно стълбище водеше надолу в мрака. Пресегна се и взе лампата от момчето. Тръгна да слиза надолу по стълбите, но после се обърна, наведе се и целуна момчето по челото.