Беше запазил шепа празни гилзи за пистолета, но те бяха изгубени заедно с всичко останало. Трябваше да ги държи в джоба си. Сега нямаше нито една. Предполагаше, че би могъл да ги презареди, използвайки патроните 45-и калибър. Запалителните капсули вероятно щяха да паснат, ако успееше да ги извади, без да ги повреди. Щеше да остърже куршумите до необходимия размер с макетното ножче. Стана и направи последен оглед на запасите. Завъртя колелцето на газовата лампа, докато пламъкът изгасна, целуна момчето, пропълзя в леглото под чистите завивки, погледна още веднъж този малък рай, който потрепваше под оранжевата светлина на отоплителната печка, и заспа.
Градът беше напуснат преди години, но вървяха внимателно по затрупаните с боклуци улици, а момчето го държеше за ръката. Минаха покрай един метален контейнер за смет, където някой някога се беше опитвал да гори тела. Овъгленото месо и кости под влажната пепел щяха да бъдат анонимни, ако не бяха черепите. Миризмата вече беше изчезнала. В края на улицата имаше супермаркет и на една от пътеките между щандовете, сред разпилените празни кутии и сандъци, се виждаха три метални пазарски колички. Мъжът ги огледа, измъкна една от тях, приклекна и завъртя колелцата й. Сетне се изправи и я изпробва как върви по пътеката.
Можем да вземем две, каза момчето.
Не.
Аз мога да бутам едната.
Ти си разузнавач. И искам от теб да бъдеш нащрек.
Какво ще правим с всички онези неща?
Просто ще вземем, каквото можем.
Мислиш ли, че някой ще дойде тук?
Да. Рано или късно.
Но ти каза, че никой няма да дойде.
Не съм имал предвид никога.
Бих искал да живеем тук.
Знам.
Бихме могли да бъдем нащрек.
Ние по принцип сме нащрек.
Ами ако дойдат някои от добрите.
Е, не мисля, че има голяма вероятност да срещнем някои от добрите по пътя.
Ние сме по пътя.
Знам.
Ако си нащрек през цялото време, това означава ли, че те е страх през цялото време?
Е, предполагам, че трябва да си доста уплашен, за да бъдеш нащрек. А това означава да си бдителен. Предпазлив.
Но през останалото време не те е страх?
През останалото време?
Да.
Не знам. Може би човек винаги трябва да бъде нащрек. Ако бедата идва тогава, когато най-малко я очаква, в такъв случай може би винаги трябва да я очакваш.
Ти винаги ли я очакваш, татко?
Да. Но понякога може да забравя, че трябва да бъда нащрек.
Сложи момчето да стъпи върху кутията за обувки под газовата лампа и се зае да го подстриже с ножици и пластмасов гребен. Опита се да постигне нещо хубаво и това отне време. Когато свърши, свали кърпата от раменете на детето, събра златните коси от пода, избърса лицето и раменете му с влажен чист парцал и вдигна едно огледало, за да му даде възможност да се види.
Много ми харесва, татко.
Добре.
Наистина изглеждам мършав.
Ти наистина си мършав.
Мъжът подстрига и своята коса, но не се получи толкова добре. Докато се загряваше вода, подряза брадата си с ножиците, после се обръсна с пластмасова самобръсначка. Момчето го наблюдаваше. Щом приключи, се погледна в огледалото. Сякаш нямаше брадичка. Обърна се към момчето. Как изглеждам? Детето вдигна глава. Не знам, каза то. Навън ще бъде ли студено?
Устроиха си пищна вечеря на свещи. Шунка, зелен фасул, картофено пюре с бульон и бисквити. Беше намерил четири кварта уиски все още в хартиената торба, в която беше закупено, и сега изпи малко от него, смесвайки го с вода. Почувства замайване и се отказа да го изпие цялото. За десерт ядоха праскови и сметана върху бисквити и пиха кафе. Хартиените чинии и пластмасовите прибори хвърли в една торба за боклук. Играха шах и после сложи момчето да спи.
През нощта го събуди приглушеното барабанене на дъжда върху дюшека, който беше придърпал над капака. Предположи, че вали доста силно, за да го чува. Стана, качи се по стълбата, вдигна капака и огледа двора, осветявайки го с електрическото фенерче. Сетне затвори капака. Малко вода беше протекла надолу по стълбите, но иначе бункерът изглеждаше доста непромокаем. Отиде да види момчето. Беше плувнало в пот, отметна едно от одеалата, повя на лицето му, намали печката и се върна в леглото си.
Когато се събуди отново, си помисли, че дъждът е спрял. Но не това го беше събудило. В съня си беше посетен от създания, каквито не беше виждал никога преди това. Те не говореха. Стояха приведени до леглото му и сетне се спотаиха, когато се събуди. Обърна се и погледна момчето. Може би тогава за първи път си даде сметка, че в очите на детето изглеждаше като чуждоземен. Същество от планета, която вече не съществуваше. Разказите за която будеха съмнения. Той не можеше да съгради за негово удоволствие изгубения свят, без да очертае и загубата, и детето като че ли разбираше това по-добре от него. Опита се да си спомни съня, но не можа. Беше останало само чувството. Помисли си, че онези създания може би бяха дошли да го предупредят. За какво? Че не може да разпали в сърцето на момчето онова, което в неговото сърце беше пепел. Дори и сега част от него съжаляваше, че са намерили това убежище. Част от него винаги искаше всичко това да свърши.
Провери дали клапанът на газовата бутилка е изключен, сложи малката печка на кутията за обувки, седна и се зае да я разглоби. Махна долния капак и откачи двете горелки с малък извит гаечен ключ. Свърза маркуча от газовата бутилка с едната от горелките и се загледа за миг в нея — отлята от светъл метал, малка и лека. Сложи я върху кутията за обувки, отнесе разглобения корпус на печката при останалите ненужни вещи и се качи по стълбата, за да види какво е времето. Дюшекът върху шперплата беше прогизнал от дъжда и капакът беше натежал. Повдигна го с раменете си и остана така, загледан навън. Ръмеше. Невъзможно беше да прецени кое време на деня е. Погледна към къщата, към дъждовния пейзаж, сетне затвори капака, спусна се по стълбите и се зае със закуската.
Прекараха деня в ядене и спане. Беше решил да тръгнат, но дъждът им даде достатъчно основание да останат. Пазарската количка беше в бараката. Малко вероятно беше някой да пътува по пътя днес. Прегледаха наново запасите и отделиха онова, което можеха да вземат, струпвайки го на премерено голяма купчина в единия ъгъл на бункера. Денят беше кратък, едва ли изобщо можеше да бъде наречен и ден. Когато се стъмни, дъждът спря. Тогава те отвориха капака и започнаха да пренасят кутиите и пакетите в бараката и да товарят количката. Слабо осветеният отвор в тъмния двор, подобен на зейнал гроб в Деня на Страшния съд, напомняше за някаква стара апокалиптична картина. Когато количката беше натъпкана догоре, мъжът хвърли отгоре й един насмолен брезент и го стегна с въжета за бънджи-скокове. Сетне останаха загледани в нея, осветявайки я с фенерчето. Хрумна му, че трябваше да вземе няколко резервни колелца от другите колички, но сега беше твърде късно. Щеше да е хубаво и ако беше запазил мотоциклетното огледало от старата количка. Вечеряха и спаха до сутринта. После се изкъпаха отново и измиха косите си в легени с топла вода. Закусиха и с първата светлина на деня потеглиха на път. Носеха на лицата си нови маски, направени от чаршафи. Момчето вървеше напред и разчистваше падналите на асфалта пръчки и клонки, а мъжът се беше привел над дръжките на количката, наблюдавайки пътя, който се губеше в далечината пред тях.
Количката беше прекалено тежка, за да я избутат в мократа гора и затова по обяд спряха по средата на пътя. Направиха си чай и изядоха последната консервирана шунка с бисквити, горчица и ябълково пюре. Седнали гръб в гръб, те гледаха към пътя.
Знаеш ли къде сме, татко? — попита момчето.
Приблизително.
Колко приблизително?
Е добре, мисля, че сме на около двеста мили от брега. При птичи полет.
Птичи полет?
Да. Това означава по права линия.
Ще стигнем ли там скоро?
Не чак толкова скоро. Но скоро. Ние не се движим по права линия.
Защото птиците не трябва да следват пътищата?
Да.
Те могат да отидат, където си поискат.
Да.
Мислиш ли, че някъде би могло да има птици?
Не знам.
Но как мислиш?
Мисля, че е малко вероятно.
Те могат ли да долетят до Марс или някоя друга планета?
Не, не могат.
Защото това е много далече?
Да.
Дори и да искат?
Дори и да искат.
Ами ако все пак се опитат, стигнат до средата на пътя и след това се уморят прекалено много? В такъв случай ще паднат ли обратно на земята?
Всъщност те не биха могли да стигнат до средата на пътя, защото тя е в космоса, където няма въздух и не биха могли да летят. Освен това там е толкова студено, че биха измръзнали до смърт.
О!
И освен това не биха могли да знаят къде е Марс.
А ние знаем ли къде е Марс?
Горе-долу.
Ако имахме космически кораб, можехме ли да отидем там?
Е, ако имахме добър космически кораб и хора, които да ни помогнат, предполагам, че бихме могли да стигнем дотам.
А там ще има ли храна и разни други неща?
Не, там няма нищо.
О!
Седяха дълго на сгънатите си одеала, наблюдавайки пътя в двете посоки. Никакъв вятър. Нищо. След известно време момчето каза: Вече няма никакви птици, нали? Да, така е.
Само в книгите.
Да. Само в книгите.
Не знаех това.
Готов ли си?
Да.
Станаха и прибраха чашите си и недоядените бисквити. Мъжът сложи одеалата върху количката, стегна брезента отгоре и се загледа в момчето. Какво има? — попита то.
Знам, че си мислеше, че ще умрем.
Така е.
Но това не се случи.
Да.
Добре.
Може ли да те попитам нещо?
Разбира се.
Ако бяхме птици, можехме ли да се издигнем достатъчно високо, за да видим слънцето?
Да. Бихме могли.
Така си и мислех. Би било страхотно.
Така е. Готов ли си?
Да.
Мъжът се спря. Какво стана с флейтата ти?
Изхвърлих я.
Изхвърлил си я?
Да.
Добре.
Добре.
В дългия сив сумрак те преминаха през една река и се спряха да погледнат над бетонния парапет към бавната мъртва вода, която течеше долу. Върху плащаницата от пепел надолу по течението се виждаше очертанието на опожарен град, подобен на паднала черна завеса. Видяха го още веднъж по здрач, докато бутаха количката по едно голямо възвишение. Спряха да починат и завъртяха количката настрани, така че да не тръгне надолу по нанадолнището. Маските им вече бяха посивели там, където беше устата, а около очите си имаха тъмни кръгове. Седнаха в пепелта встрани от пътя и погледнаха на изток, където силуетът на града постепенно чезнеше в падащата нощ. Не видяха никакви светлини.
Мислиш ли, че там има някой, татко?
Не знам.
Кога ще можем да спрем.
Можем да спрем и сега.
Тук на хълма?
Можем да закараме количката ей при онези скали и да я покрием с клони.
Това добро място ли е за спиране?
Е, хората не обичат да спират на хълмове. А ние пък не обичаме хората да спират, където сме ние.
Значи е добро място за нас.
Така мисля.
Защото сме умни.
Е, нека не ставаме прекалено умни.
Добре.
Готов ли си?
Да.
Момчето стана, взе метлата си и я сложи на рамо. Сетне погледна към баща си. Какви са нашите дългосрочни цели? — попита то.
Какво?
Нашите дългосрочни цели.
Къде го чу това?
Не знам.
Не, кажи ми!
Ти го каза.
Кога?
Преди много време.
И какъв беше отговорът?
Не помня.
Е, и аз също. Хайде. Стъмва се.
Късно на другия ден, докато следваха един завой на пътя, момчето се спря и сложи ръка на количката. Татко, прошепна то. Мъжът вдигна глава. В далечината по пътя се тътреше приведена фигура.
Известно време мъжът остана, облегнат на дръжките на количката. Е, каза той. Кой ли е този?