Какво ще правим, татко?
Може да е примамка.
И какво трябва да направим сега?
Нека просто продължим. Ще видим дали поглежда назад.
Добре.
Самотният пътник не поглеждаше назад. Те го следваха известно време и след това го настигнаха. Възрастен мъж, дребен и прегърбен. Потропваше по пътя с издялкана пръчка, а на гърба си носеше стара войнишка раница и навито одеало, завързано отгоре. Когато ги видя, свърна встрани от пътя и застана нащрек. Под челюстта му беше вързана мръсна кърпа, сякаш страдаше от зъбобол и дори по стандартите на техния нов свят миришеше ужасно.
Нямам нищо, каза той. Ако искате, можете да проверите.
Ние не сме разбойници.
Непознатият наклони леко глава към тях. Какво? — каза той.
Казах, че не сме разбойници.
А какви сте?
Не намериха какво да му отговорят на този въпрос. Старецът избърса носа си с опакото на дланта си и остана да стои там. Нямаше обувки и на краката си беше вързал парцали и картони, стегнати със зелена връв. Носеше няколко ката изподрани мръсни дрехи с безброй дупки по тях. Изведнъж, като че ли обзет от пристъп на умора, той се облегна на бастуна си и се отпусна тежко на земята сред пепелта с ръка върху главата си. Изглеждаше като купчина парцали. Те пристъпиха напред и останаха, загледани в него. Господине? — каза мъжът. Господине.
Момчето приклекна и сложи ръка на рамото му. Той е изплашен, татко. Човекът е изплашен.
Мъжът погледна нагоре и надолу по пътя. Ако това е засада, на него точно няма да му се размине, каза той.
Той е просто изплашен, татко.
Кажи му, че няма да го нараним.
Старецът заклати глава, прокарвайки пръсти през мръсната си коса. Момчето вдигна очи към баща си.
Може би си мисли, че не сме истински.
А какви си мисли, че сме?
Не знам.
Не можем да останем тук. Трябва да вървим.
Той е изплашен, татко.
Не мисля, че трябва да го докосваш.
Бихме могли да му дадем нещо за ядене.
Мъжът остана, загледан в пътя. По дяволите, прошепна той и погледна надолу към стареца. Може би този непознат щеше да се превърне в бог, а те в дървета. Добре, каза той.
Мъжът развърза брезента, отгърна го, затършува из храната, докато се спря на една консерва с плодов коктейл, извади отварачката от джоба си, отвори консервата, дръпна брезента отново върху количката, приближи се, клекна и я подаде на момчето.
А лъжица?
Ще мине без лъжица.
Момчето пое консервата и я подаде на стареца. Вземете, каза тихо то. Ето.
Старецът вдигна очи и погледна момчето. То го подкани с консервата в ръка. Приличаше на някой, който се опитва да нахрани ранен лешояд, паднал на пътя. Всичко е наред, каза детето.
Старецът свали ръка от главата си. Премига. Сиво-сини очи, наполовина погребани в ситните и набити със сажди бръчки по кожата.
Вземете, каза момчето.
Той протегна кокалестите си пръсти, взе консервата и я притисна до гърдите си.
Яжте, каза момчето. Хубаво е. Показа му с жест, че трябва да надигне кутията. Старецът погледна надолу към нея. Стисна я по-здраво и я поднесе към носа си. Дългите му жълтеникави пръсти дращеха метала. Сетне я наклони и пи. Сокът потече по мръсната му брада. Отпусна консервата в скута си, дъвчейки с усилие. Проточи конвулсивно шия, докато преглъщаше. Гледай, татко, прошепна момчето.
Виждам, каза мъжът.
Момчето се обърна и го погледна.
Знам какъв е въпросът, каза мъжът. И отговорът е не.
Какъв е въпросът?
Можем ли да го вземем с нас. Не можем.
Знам.
Така ли?
Да.
Добре.
Можем ли да му дадем още нещо?
Да видим какво ще прави с това, което му дадохме.
Те го гледаха как яде. Когато свърши, той остана загледан в празната кутия, сякаш очакваше да се появи още храна.
Какво искаш да му дадем? — попита мъжът.
Какво мислиш, че можем да му дадем?
Не мисля, че трябва да му даваме нещо. А ти какво искаш да му дадем?
Бихме могли да сготвим нещо на печката. И после той може да хапне с нас.
Ти говориш за спиране. И за пренощуване.
Да.
Мъжът погледна към стареца и сетне към пътя. Добре, каза той. Но утре продължаваме.
Момчето не отговори.
Това е всичко, което можеш да постигнеш.
Добре.
Добре означава добре. Утре да не се налага да се договаряме наново.
Какво значи да се договаряме?
Това означава утре да говорим пак за същото и да сключваме с теб нова сделка. Няма да има нова сделка. Това е окончателното решение.
Добре.
Добре.
Те помогнаха на стареца да стане и му подадоха бастуна. Той нямаше и петдесет килограма. Изправи се и ги погледна неуверено. Мъжът взе консервната кутия от ръката му и я хвърли в гората. Старецът се опита да му подаде бастуна си, но той го отблъсна. Кога за последен път си ял?
Не знам.
Не помниш ли?
Ядох току-що.
Искаш ли да ядеш пак с нас?
Не знам.
Не знаеш?
Какво да ям?
Може би малко телешки бульон. Със солени бисквити. И кафе.
Какво трябва да направя за това?
Кажи ни къде отиде светът.
Какво?
Не е нужно да правиш нищо. Можеш ли да ходиш?
Мога.
Старецът наведе глава към детето. Ти малко момче ли си? — попита той.
Момчето погледна баща си.
А на теб на какво ти прилича? — каза мъжът.
Не знам. Не виждам добре.
Мен виждаш ли ме?
Мога да кажа, че там има някой.
Добре. Трябва да тръгваме. Мъжът погледна момчето. Не го дръж за ръката, каза той.
Той не вижда.
Не го дръж за ръката. Да вървим.
Къде отиваме? — попита старецът.
Отиваме да ядем.
Той кимна, протегна ръка и започна да почуква предпазливо по пътя.
На колко си години?
На деветдесет.
Не е вярно.
Е, така да бъде.
Това ли казваш на хората?
Какви хора?
Каквито и да са.
Да, мисля, че това им казвам.
За да не ти направят нещо?
Да.
И това върши ли работа?
Не.
Какво имаш в раницата?
Нищо. Можеш да погледнеш.
Знам, че мога да погледна. Какво има в нея?
Нищо. Просто някои неща.
И нищо за ядене.
Не.
Как ти е името?
Ели.
Ели кой?
Ели не е ли достатъчно?
Достатъчно е. Да вървим.
Лагеруваха в гората много по-близо до пътя, отколкото му харесваше. Мъжът трябваше да издърпа количката, докато момчето я направляваше отзад и накладоха огън, за да се стопли старецът, въпреки че и това не му харесваше много. Докато ядяха, старецът седеше, наметнат със самотното си одеало и държеше лъжицата като дете. Имаха само две чаши и той пиеше кафето си от купата, от която беше ял, придържайки я с деформираните си палци. Седеше като някакъв измършавял вехт Буда, взирайки се във въглените.
Не можеш да продължиш с нас, знаеш това, каза мъжът. Той кимна.
Откога пътуваш?
Винаги съм пътувал. Човек не може да стои на едно място.
Как преживяваш?
Просто продължавам нататък. Аз знаех, че това идва.
Знаел си, че идва?
Да. Това или нещо подобно. Винаги съм го знаел.
Опита ли се да се подготвиш за него?
Не. Какво би могъл да направи човек?
Не знам.
Хората все се готвеха за утрешния ден. Аз не вярвах в това. Утрешният ден не се готвеше за тях. Той дори не знаеше, че те са там.
Предполагам, че си прав.
Дори да знаеш какво трябва да се направи, пак няма да знаеш какво да направиш. Независимо дали го искаш, или не. Да предположим, че си последният оцелял. Как би постъпил тогава?
Ти искаш ли да умреш?
Не. Но може би ми се иска да бях умрял. Докато си жив, винаги се мъчиш да отложиш това.
Или може би ти се иска никога да не си се раждал.
Е, просяците не са сред онези, които могат да избират. Смяташ, че е твърде много да искаш такова нещо? Станалото — станало. Във всеки случай е глупаво да искам разни екстравагантности във времена като тези.
Предполагам, че е така.
Никой не иска да е тук и никой не иска да си тръгне. Старецът вдигна глава и погледна над играещите пламъци към момчето. Сетне завъртя глава към бащата. Мъжът видя малките му очички да го наблюдават под светлината на огъня. Бог знае какво виждаха тези очи. Стана да хвърли още дърва в огъня и придърпа въглените, които се бяха пръснали сред мъртвите листа. Червените искри се издигнаха конвулсивно и се стопиха в чернотата над тях. Старецът доизпи кафето си, остави купата пред себе си и се понаведе напред към топлината, протягайки ръце. Мъжът го следеше с поглед. Как би разбрал, че си последният човек на земята? — попита той.
Предполагам, че няма как. Но просто ще бъдеш такъв.
Никой няма да знае това.
И не би имало никакво значение. Когато умреш, това е все едно да умрат всички други.
Предполагам, че Бог би узнал, че си последният човек на земята. Не мислиш ли?
Няма Бог.
Така ли?
Няма никакъв Бог и ние сме неговите пророци.
Не ми е ясно как си оцелял. Какво ядеш?
Не знам.
Не знаеш?
Хората ми дават разни неща.
Хората ти дават разни неща?
Да.
Да ядеш?
Да, да ям.
Не, това не е вярно.
Ти ми даде.
Не, не бях аз, а момчето.
Има и други хора по пътя. Вие не сте единствените.
А ти единственият ли си?
Старецът го погледна изпитателно. Какво имаш предвид? — попита той.
Има ли други хора с теб?
Какви хора?
Не знам, някакви.
Няма никакви хора. За какво говориш?
Говоря за теб. И за това с какво се занимаваш.
Старецът не отговори.
Предполагам, че искаш да дойдеш с нас.
Да дойда с вас?
Да.
Ти няма да ме вземеш.
Или може би не искаш да продължиш?
Никога не бих стигнал толкова далече, ако не бях гладен.
Хората, които ти дават храна — къде са те?
Няма никакви хора. Това просто си го измислих.
Какво друго си измисли?
Аз просто пътувам, също като вас. С нищо не съм по-различен.
Наистина ли се казваш Ели?
Не.
Значи не искаш да ми кажеш името си?
Не искам.
Защо?
Защото не бих могъл да ти се доверя. Не знам какво ще направиш с него. Не искам някой да говори за мен. Да казва къде съм бил или какво съм казал, когато съм бил там. Мисълта ми е, че ти би могъл да споменеш нещо за мен. Но никой няма да знае, че това съм бил аз. Би могъл да е всеки друг. Мисля, че във времена като тези колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Ако се беше случило нещо друго и ние бяхме оцелели и се срещнехме по пътя, тогава щеше да има за какво да си говорим. Но ние не сме оцелели. И затова по-добре да не говорим.
Може би си прав.
Ти просто не искаш такива неща да се говорят пред момчето.
Надявам се, че не си примамка на шайка разбойници?
Нищо не съм. Ако искаш, ще си тръгна. Мога да си намеря пътя.
Не е нужно да тръгваш.
Не бях виждал огън от много време, това е всичко. Живея като животно. Не ти трябва да знаеш какви неща съм ял. Когато видях момчето, си помислих, че съм умрял.
Сигурно си решил, че е ангел?
Не знаех какво да мисля. Не бях предполагал, че някога ще видя отново дете.
Ами ако ти кажа, че то е Бог?
Старецът поклати глава. За мен всичко това вече е минало. От години. Там, където хората не могат да живеят, и за боговете няма място. Ще видиш, че съм прав. По-добре е да си сам. Затова се надявам, че онова, което ми каза, не е вярно, защото да се скиташ по този път с последния бог, би било нещо ужасно. Дано да не е така. Ще бъде по-добре, когато всички си отидат.
А те ще си отидат ли?
Разбира се, че ще си отидат.
По-добре за кого.
За всички.
За всички?
Разбира се. Всички ще бъдем по-добре. По-лесно ще дишаме.