В кухнята имаше прибори, тигани и рисуван порцелан. Килер, чиято врата се затвори тихо зад тях. Под, застлан с керамични плочки, и редици от лавици с няколко десетки буркани. Той пристъпи напред, взе един от тях и духна натрупалия се върху него прах. Зелен фасул. Нарязани на ивици червени чушки. Домати. Царевица. Пресни картофи. Бамя. Мъжът бършеше праха от капачките и проверяваше дали са здраво затворени. Бързо се стъмваше. Отнесе два буркана до прозореца, вдигна ги и ги завъртя, за да ги разгледа по-добре. Погледна момчето. Може да са развалени, каза той. Ще трябва да ги сготвим много добре. Как мислиш?
Не знам.
Какво искаш да направим?
Ти ще решиш.
И двамата трябва да решим.
Мислиш ли, че стават за ядене?
Мисля, че ако ги сготвим добре, няма да има проблем.
Добре. А защо според теб никой не ги е изял? Мисля, че никой не ги е намерил. Къщата не се вижда от пътя.
Ние я видяхме.
Ти я видя.
Момчето разглеждаше бурканите.
Какво мислиш? — попита мъжът.
Май нямаме избор.
Мисля, че си прав. Хайде да съберем малко дърва, преди да стане съвсем тъмно.
Пренесоха няколко наръча мъртви клони, минавайки по задното стълбище, през кухнята и оттам в гостната. Начупиха ги и ги натрупаха на камара в камината. Мъжът запали огъня и димът се заизвива покрай боядисаните дървени трегери, стигна до тавана и сетне тръгна обратно надолу. Раздуха пламъка с едно списание и скоро коминът започна да тегли. Огънят се разпали, огрявайки стените, тавана и безбройните многостенни висулки на стъкления полилей. Сиянието освети тъмнеещия прозорец, очертавайки силуета на момчето, което приличаше на закачулен трол, дошъл от нощта. То като че ли беше зашеметено от топлината. Мъжът дръпна покривката от дългата викторианска маса, изтупа я и я постла пред огнището. Сложи детето да седне и събу обувките му, издърпвайки ги от мръсните парцали, с които краката му бяха увити. Всичко е наред, прошепна той. Всичко е наред.
Намери свещи в едно чекмедже в кухнята, запали две от тях, покапа малко восък върху плота и ги закрепи изправени. Излезе навън, донесе още дърва и ги сложи на купчина до камината. Момчето не беше помръднало. В кухнята имаше тенджери и тигани, той избърса един от съдовете, сложи го на плота и се опита да отвори един от бурканите, но не можа. Понесе един буркан със зелен фасул и един с картофи към входната врата и на светлината на свещ, сложена в чаша, коленичи и постави първия буркан наклонен между вратата и касата и го притисна с вратата. Сетне седна на пода във фоайето, промуши крака си откъм външната страна на вратата, притисна с нея капачката и завъртя буркана с две ръце. Нащърбената капачка обаче също се завъртя и остърга боята на вратата. Засили натиска върху капачката, придърпвайки вратата към себе си, и опита отново. В първия момент капачката се приплъзна, но после спря. Продължи да върти бавно буркана в ръцете си, след това го дръпна от касата, разви капачката и го сложи на пода. Направи същото с втория буркан, сетне стана, взе и двата и ги отнесе в кухнята, държейки в ръка чашата със свещта, която се клатушкаше и пращеше. Опита се да избута капачките с палец, но бяха все още твърде стегнати. Помисли си, че това е добър знак. Сложи края на капачката на ръба на плота и удари буркана отгоре с юмрук, при което капачката подскочи и падна на пода. Поднесе буркана към носа си. Миришеше добре. Изсипа зеления фасул и картофите в една тенджера, отнесе я в трапезарията и я сложи на огъня.
Ядяха бавно от купи от китайски порцелан, седнали на срещуположните краища на масата, с една-единствена запалена свещ между тях. Пистолетът също беше на масата под ръка като допълнителен прибор за хранене. Затоплящата се къща скърцаше и простенваше. Като същество, събудено след дълъг зимен сън. Момчето клюмна над купата си и лъжицата му издрънча на пода. Мъжът го взе на ръце, понесе го към огнището, сложи го в завивките и хвърли отгоре му няколко одеала. Сетне вероятно се беше върнал на масата, защото когато се събуди, лежеше върху нея, заровил лице в скръстените си ръце. В стаята беше станало студено, а отвън се чуваше воят на вятъра. Свещта беше догоряла, а от огъня бяха останали само въглени. Мъжът стана, стъкми отново огъня, седна до момчето, придърпа одеалата върху него и приглади мръсната му сплъстена коса. Мисля, че те може би ни наблюдават, каза той. Нащрек са за нещо, което дори смъртта не може да отмени, и ако не го видят, ще ни обърнат гръб и няма повече да се върнат.
Момчето не искаше да се качват горе. Мъжът се опита да го убеди. Там може да има одеала, каза той. Трябва просто да погледнем.
Не искам да се качваш горе.
Там няма никого.
Може и да има.
Къщата е необитаема. Не мислиш ли, че ако имаше някой, той вече щеше да дойде.
Може би ги е страх.
Ще им кажа, че няма да ги нараним.
Може би са мъртви.
В такъв случай няма да имат нищо против, ако вземем някои неща. Виж, каквото и да има горе, по-добре да знаем за него, отколкото да не знаем.
Защо?
Защо ли? Ами защото не обичаме изненади. Изненадите са страшни. А ние не искаме да се страхуваме. И освен това горе може да има неща, които ще ни бъдат полезни. Трябва да погледнем.
Добре.
Добре? Просто ей така?
Е, каквото и да кажа, ти няма да ме послушаш.
Винаги слушам какво ми казваш.
Но не ми обръщаш много внимание.
Тук няма никого. Не е имало никого от години. Няма никакви следи в пепелта. Никой не е тършувал тук. Няма изгорени мебели в камината. И освен това има храна.
Следите не се задържат дълго в пепелта. Ти сам каза това. Вятърът ги разпилява.
Качвам се горе.
Останаха в къщата четири дни, през които ядяха и спяха. Мъжът намери още одеала на горния етаж и двамата донесоха много дърва, които струпаха в ъгъла да съхнат. Той се натъкна на старинна бичкия, с която режеше мъртвите клони. Зъбците й бяха ръждясали и притъпени и от време на време сядаше пред огъня с една тънка кръгла пила, опитвайки се да ги наостри, но без голям успех. На около стотина метра от къщата имаше поток и той донесе безбройни ведра с вода през стърнището и калта. Стоплиха водата и се изкъпаха във ваната до спалнята на долния етаж. Мъжът подстрига косата на момчето и се обръсна. Бяха взели одеала и възглавници от горните стаи, а също и по-добри дрехи. Момчето беше обуто в нови панталони, подкъсени с нож, колкото е нужно. Мъжът оформи уютен кът пред огнището и премести един висок скрин до импровизираното им легло, за да пази топлината. През цялото време продължаваше да вали. Той слагаше кофи под улуците, за да събира прясна вода от стария ламаринен покрив, а през нощта чуваше дъжда да барабани някъде горе, просмуквайки се през къщата.
Претършуваха допълнителните постройки, търсейки нещо полезно. Мъжът намери ръчна количка, преобърна я и завъртя бавно колелото, за да види какво е състоянието на гумата. Тя беше напукана и твърда, но реши, че може би ще държи въздух и се зае да рови в старите сандъци и купчини с инструменти. Най-сетне намери помпа за велосипед, нави накрайника й за вентила и започна да помпи. Сетне разви маркучето, преобърна количката и я изпробва как върви. Накрая изкара количката навън и я остави да я измие дъждът. Два дни по-късно времето се пооправи и те потеглиха по калния път, бутайки количката с новите одеала и буркани с храна, увити в допълнителните им дрехи. Той беше намерил чифт работни обувки, а момчето носеше сини маратонки, подплатени с парцали. Имаха и нови чисти маски на лицата си. Когато излязоха на асфалтовия път, трябваше да се върнат около една миля, за да си вземат пазарската количка. Момчето вървеше до мъжа, сложило ръка върху дръжката на ръчната количка. Добре се справихме, нали, татко? — попита то. Да, така е.
Хранеха се добре, но имаха все още много път до брега. Мъжът знаеше, че храни надежди без никакво основание. Надяваше се, че постепенно ще стане по-светло, макар очевидно светът да ставаше по-тъмен с всеки следващ ден. Преди време беше намерил светломер в един магазин за фотоапарати и го носеше със себе си с намерението да следи показанията му в продължение на няколко месеца, но така и не откри батерии за него. През нощта се събуди от пристъп на кашлица и се надигна в мрака, обгръщайки главата си с ръце. Като човек, станал от гроб. Като онези изровени трупове от детството му, които трябваше да бъдат преместени на друго място заради новата магистрала. Много хора бяха умрели по време на холера, погребани набързо в дървени сандъци, които вече бяха изгнили и се разпадаха. Мъртъвците вътре лежаха настрани с изпънати крака, а някои бяха по корем. Позеленелите матови старинни монети падаха от очните им гнезда върху почернелите изгнили дъски на ковчезите.
Стояха в бакалски магазин в някакъв малък град, където на стената беше окачена глава на елен. Момчето остана задълго загледано в нея. По пода имаше натрошени стъкла и мъжът му каза да чака до вратата, докато самият той тръгна през разпилените боклуци с работните си обувки, но не намери нищо. Отпред имаше две бензинови помпи. Двамата седнаха на бетонната настилка, спуснаха метално канче, вързано с връв, в подземния резервоар, изтеглиха го, сипаха малкото бензин в една пластмасова тубичка и пак спуснаха канчето. Прикрепиха парче от тръба към канчето, така че да потъва по-лесно, и останаха приведени над резервоара като маймуни над мравуняк в продължение на близо час, докато тубата се напълни. Сетне й завиха капачката, сложиха я в долното отделение на пазарската количка и продължиха.
Дълги дни. Открити пространства и пепел, навята върху пътя. Момчето седеше през нощта до огъня с парчетата от картата върху коленете си. Беше научило имената на градовете и реките наизуст и всеки ден измерваше изминатото разстояние.
Започнаха да ядат по-пестеливо. Останала им беше съвсем малко храна. Момчето стоеше на пътя и държеше картата. Ослушваха се, но не чуваха нищо. Въпреки това въздухът беше някак различен. И след един пореден завой на пътя те го видяха. Спряха се и за да чуват по-добре, свалиха качулките на връхните си дрехи, усещайки соления източен вятър в косите си. Там в далечината беше сивият бряг с монотонните оловни гребени и глухия звук на прибоя. Безутешно чуждоземно море, което се разбиваше в бреговете на един нечуван свят. В плитчините се виждаше танкер, килнал се на една страна. Отвъд тях беше океанът — огромен, студен и подвижен, подобен на бавно издигащ се контейнер с шлака. По протежение на брега имаше безкрайна сива ивица от пепел. Мъжът погледна момчето. Видя разочарованието на лицето му. Съжалявам, че не е синьо, каза той. Няма нищо, каза момчето.
Час по-късно седяха на брега и се взираха в стената от черна мъгла на хоризонта. Бяха заровили пети в пясъка и гледаха как студеното море се плиска в краката им. Равнодушно. Пусто. Без птици. Мъжът беше оставил количката сред орловата папрат отвъд дюните и сега се бяха наметнали с две одеала, седнали на завет зад един голям, изхвърлен от вълните пън. Останаха там дълго. Бразда от ситни кости, разпилени сред водораслите и плавеите. Малко по-надолу — избелелият от солта скелет може би на домашно животно. Петна от сива сол по скалите. Задуха вятър и разпиля сухите шушулки над пясъка, сетне замря и отново задуха.