Нощта тъй или иначе беше дълга. Когато стана достатъчно светло, за да се вижда, той се обу, стана, наметна се с едно от одеалата, пристъпи напред и погледна надолу към пътя. Гола гора с цвят на метал и полето отвъд нея. Все още се виждаха смътно изкривените очертания на стари селскостопански сгради. Вероятно бяха складирали там памук. Момчето още спеше. Той отиде долу при количката, взе картата, бутилката с вода и една консерва с плодове от оскъдните им запаси, сетне се върна обратно, седна на одеалата и се зае да изучава картата.
Винаги си мислиш, че сме изминали повече път, отколкото в действителност.
Той дръпна пръста си малко назад. Тогава тук.
Още по-назад.
Тук?
Добре.
Мъжът сгъна омекналите прогнили страници.
Те седяха и гледаха между дърветата към пътя.
Мислиш ли, че твоите деди гледат отгоре? И че претеглят делата ти в своята голяма счетоводна книга? Но спрямо какво? Няма никаква книга и дедите ти лежат мъртви в земята.
Боровете постепенно отстъпваха място на дъбовете. Магнолии. Дърветата бяха мъртви като всичко останало. Взе едно от плътните листа, стри го на прах и го остави да се посипе между пръстите му.
Рано на следващия ден бяха на пътя. Не бяха вървели дълго, когато момчето го дръпна за ръкава и спряха. Тънка струйка дим се издигаше над гората пред тях. Стояха и гледаха натам безмълвно.
Какво ще правим, татко?
Може би трябва да хвърлим един поглед.
Нека просто да продължим.
А ако и те отиват в същата посока?
Е? — каза момчето.
Тогава ще бъдат зад гърба ни. Бих искал да знам кои са. Ами ако имат цяла армия?
Това е съвсем малък огън.
Защо просто не почакаме?
Не можем да чакаме. Нямаме почти никаква храна. Трябва да продължим.
Оставиха количката в гората и провериха патроните в барабана. Дървените и истинския. Стояха и се ослушваха. Димът се издигаше вертикално в неподвижния въздух. Никакъв звук. Листата бяха омекнали от скорошните дъждове и не вдигаха шум при ходене. Мъжът се обърна и погледна момчето. На малкото мръсно лице беше изписан страх. Движеха се в широк кръг около огъня, като момчето го държеше за ръката. Той приклекна, прегърна детето с едната си ръка и дълго време се ослушваха. Мисля, че са си тръгнали, прошепна мъжът.
Какво?
Мисля, че ги няма. Но ако са още там, може да имат човек на пост.
Това може да е капан, татко.
Добре. Да почакаме малко.
Чакаха. Виждаха пушека между дърветата. Беше се появил вятър, който раздвижи острия връх на дима и те го усетиха в ноздрите си. Миришеше на готвена храна. Да заобиколим, каза мъжът.
Може ли да те държа за ръката?
Разбира се, че може.
От гората бяха останали само обгорели стволове. Не се виждаше нищо друго. Мисля, че ни видяха, каза мъжът. Мисля, че ни видяха и избягаха. Забелязали са, че имаме пистолет. И са изоставили храната си.
Да.
Да погледнем по-отблизо.
Страх ме е, татко.
Тук няма никой. Всичко е наред.
Когато навлязоха в малкото сечище, момчето го стискаше за ръката. Бяха си взели всичко, с изключение на нещо черно, което беше набучено на шиш над въглените. Той оглеждаше периметъра, когато момчето изведнъж се обърна и зарови лице в гърдите му. Мъжът се огледа бързо, за да разбере какво се е случило. Какво има? — каза той. Какво има? Момчето завъртя глава. О, татко! — каза то. Мъжът се обърна и погледна към огъня. Синът му беше видял едно овъглено човешко бебе, обезглавено, изкормено и чернеещо на шиша. Наведе се, взе момчето на ръце и тръгна към пътя, притискайки го към себе си. Съжалявам, прошепна той. Съжалявам.
Не знаеше дали някога щеше да му проговори отново. Лагеруваха до една река и той седеше край огъня, заслушан във водата, която течеше в тъмното. Мястото не беше безопасно, защото шумът на реката маскираше всичко останало, но нарочно реши да направят лагера си тук, защото смяташе, че по този начин ще поободри момчето. Изядоха последните си провизии и той се зае да изучава картата. Измери пътя с парче канап, погледна го и сетне отново го измери. До брега имаше още много път. Не знаеше какво ще намерят, когато стигнеха там. Събра парчетата от картата, сложи ги в найлоновата торба и остана да седи, загледан във въглените.
На другия ден прекосиха реката по един тесен железен мост и навлязоха в някакъв град със старовремска мелница. Претърсиха няколко дървени къщи, но не намериха нищо. Един мъж седеше на веранда в работнически гащеризон, мъртъв от години. Приличаше на сламен човек, сложен там в чест на някакъв празник. Вървяха покрай дългата тъмна стена на мелницата, чийто прозорци бяха зазидани с тухли. Фината черна пепел се носеше по улицата пред тях.
Край пътя бяха разпилени различни вещи. Електрически уреди, покъщнина, инструменти. Неща, изоставени много отдавна от бежанци на път към тяхната индивидуална и колективна смърт. Само преди година момчето понякога взимаше нещо от земята и го носеше със себе си известно време, но вече не правеше така. Седяха, почиваха и пиеха последната си прясна вода. Оставиха празната пластмасова туба на пътя. Момчето каза: Ако бяхме намерили онова малко бебе, можехме да го вземем с нас.
Да, можехме.
А те къде са го намерили.
Мъжът не отговори.
Възможно ли е да има друг човек някъде?
Не знам. Но е възможно.
Съжалявам за онова, което казах за онези хора.
Кои хора?
Онези изгорелите. Които бяха залепнали в асфалта.
Не помня да си казал нещо лошо за тях.
Не беше лошо. Можем ли да продължим сега?
Добре. Искаш ли да се повозиш в количката.
Няма нужда.
Защо не се повозиш малко?
Не искам. Всичко е наред.
Мочурлива вода в равнината. Неподвижни сиви блата край пътя. Реки, виещи се като оловни серпентини през пустите полета. Те продължаваха да вървят. Пред тях пътят се спускаше надолу към падина, обрасла с гъста тръстика. Мисля, че там има мост, каза мъжът. И вероятно малка река.
Ще можем ли да пием от водата.
Нямаме избор.
Нали няма да ни стане лошо от нея.
Не мисля. Но реката може да е пресъхнала.
Може ли да вървя напред?
Да. Разбира се, че може.
Момчето се спусна надолу по пътя. Не беше го виждал да тича от много време. Стърчащи лакти, прекалено големи маратонки, които хлопаха при бягане. Мъжът спря и се огледа, хапейки долната си устна.
Водата почти не помръдваше, но все пак като че ли се движеше бавно покрай бетонната колона под пътя. Изплю се, за да се убеди, че е така. Взе един парцал и един пластмасов буркан от количката, уви парцала около гърлото на буркана и го потопи във водата, наблюдавайки как се пълни. Сетне вдигна капещия съд към светлината. Водата не изглеждаше толкова зле. Махна парцала и подаде буркана на момчето. Пий, каза той. Момчето пи и му го върна.
Пий още.
Пийни и ти, татко.
Добре.
Седнали, те филтрираха водата от пепелта и пиеха, докато накрая вече не можеха повече. Момчето легна по гръб в тревата.
Трябва да тръгваме.
Много съм уморен.
Знам.
Мъжът го наблюдаваше. Не бяха яли от два дни. След още два щяха да започнат да отслабват. Изкачи се на другия бряг през тръстиките, за да огледа пътя. Тъмен и непроходим, там където пресичаше откритото поле. Ветровете бяха отнесли пепелта и прахта от повърхността. Някога богати земи. Никаква следа от живот. Това не беше страната, която познаваше, с нейните имена на градове и реки. Хайде, каза той. Трябва да тръгваме.
Спяха все повече и повече. Неведнъж се събуждаха, проснати на пътя като жертви на пътно произшествие. Сънят на смъртта. Когато се събудеше, търсеше опипом пистолета.
Мъжът стоеше в оловносивата вечер, облегнал лакти на дръжката на количката, и гледаше към една къща в полето на около миля разстояние. Момчето я беше забелязало първо. Тя току изплуваше иззад завесата от пепел като къща в някакъв неясен сън. Мъжът се подпря на количката и погледна към сина си. Нямаше да им е лесно да стигнат дотам. Трябваше да вземат одеалата и да скрият количката някъде край пътя. Може би щяха да се доберат до къщата преди да се стъмни, но нямаше да могат да се върнат.
Трябва да видим какво има там. Нямаме избор.
Не искам да ходим.
Не сме яли от дни.
Не съм гладен.
Не, ти умираш от глад.
Не искам да ходим, татко.
Там няма никой. Повярвай ми.
Откъде знаеш?
Просто знам.
Онези хора може да са там.
Не, не са. Всичко ще бъде наред.
Тръгнаха през полето, наметнати с одеалата си, носейки само пистолета и бутилка вода. Земята беше изорана за един последен път и тук-там от нея стърчаха стебла. С известно усилие можеше да се видят и следите от тракторния плуг, отиващи от изток на запад. Беше валяло неотдавна и пръстта беше мека. Мъжът гледаше надолу и не след дълго се наведе и взе един връх от стрела. Плю върху нея, избърса я в шева на панталоните си и я подаде на момчето. Това беше бял кварц, съвършен като в деня, в който стрелата е била направена. Има и други, каза той. Гледай надолу и ще ги видиш. И действително намери още две. С върхове от сив кремък. Сетне зърна монета. Или копче. С плътна зелена кора от меден окис. Остърга я с нокътя на палеца си. Беше монета. Извади ножа си и започна да я почиства старателно. Буквите бяха на испански. Понечи да повика момчето, което се тътреше бавно напред, но сетне погледна сивото поле и сивото небе, хвърли монетата и побърза да го настигне.
Стояха пред къщата и я гледаха. Настлана с чакъл алея завиваше на изток. Тухлена веранда. Двойно стълбище, което се изчакваше към портик с колони. На гърба на къщата беше залепена тухлена пристройка, която някога може би е била кухня. Малко по-нататък се виждаше дървена колиба. Той се взираше в стълбището, но момчето го дърпаше за ръкава.
Може ли да почакаме малко?
Добре. Но се стъмва.
Знам.
Добре.
Седяха на стълбите и гледаха към полето.
Няма никой тук, каза мъжът.
Добре.
Още ли те е страх?
Да.
В безопасност сме.
Добре.
Качиха се по стълбите на верандата, която беше настлана с тухли. Боядисаната в черно врата беше открехната и подпряна с тухла от газобетон. Зад нея вятърът бе навял сухи листа и бурени. Момчето стисна ръката му.
Защо вратата е отворена, татко?
Просто така. Вероятно стои отворена от години. Може би последните хора, които са били тук, са я подпрели, за да могат да изнесат нещата си.
Може би трябва да почакаме до утре.
Хайде. Само ще надникнем. Преди да стане прекалено тъмно. После, ако се уверим, че наоколо всичко е наред, може да си запалим и огън.
Но няма да оставаме в къщата, нали?
Не е нужно да оставаме в къщата.
Добре.
Мъжът извади бутилката от страничния джоб на якето си, разви капачката и остана да гледа как момчето пие. Сетне отпи и той, зави капачката на мястото й, хвана момчето за ръка и влязоха в сумрачния коридор. Висок таван. Полилей, дошъл от чужбина. При площадката на стълбището имаше висок класически прозорец с овална арка, който хвърляше смътно светло петно върху отсрещната стена в гаснещата светлина на деня.
Не е нужно да се качваме горе, нали? — прошепна момчето.
Не. Може би утре.
След като се уверим, че наоколо всичко е наред.
Да.
Добре.
Влязоха в гостната. Очертанието на килима под разпиляната пепел. Опаковани мебели. Светли правоъгълници по стените, където някога са висели картини. От другата страна на фоайето имаше роял. Собствените им силуети се виждаха върху тънкото воднисто стъкло на прозореца до тях. Обикаляха стаите като скептични клиенти, които си търсят къща. Останаха загледани през високия прозорец към тъмнеещото поле.