Пренесоха новите си запаси, увити в брезентови платна и одеала, и натовариха всичко в количката. Момчето се опита да носи прекалено много и когато спряха да си починат, той пое част от нещата му. Яхтата беше променила леко положението си след бурята. Мъжът се загледа в нея. Момчето го наблюдаваше. Ще се върнеш ли пак там? — попита то.
Мисля, че да. Да огледам за последно.
Малко ме е страх.
Всичко ще бъде наред. Просто трябва да бъдеш нащрек.
Имаме повече неща, отколкото можем да носим.
Знам. Просто искам да хвърля един последен поглед.
Добре.
Мина по яхтата от носа до кърмата й. Седна на пода в салона, опирайки обутите си в гумени обувки крака в основата на масата. Стъмваше се вече. Опита се да си спомни какво знаеше за яхтите. Стана и отново излезе на палубата. Момчето седеше край огъня. Слезе в щурманската рубка и седна на пейката, облягайки се на стената. Краката му бяха почти на едно ниво с палубата. Не можеше да спре да трепери, защото носеше само един пуловер и шушляковите дрехи, които бе намерил на яхтата. Канеше се да стане, когато осъзна, че гледа скобите на стената в дъното на рубката. Бяха четири. От неръждаема стомана. Някога пейките бяха имали възглавници и връзките, с които бяха връзвани, все още висяха по краищата. В долната част на стената, точно над пейката, се подаваше раздвоеният край на найлонова лента, обшита с кръстат бод. Погледна отново скобите, които бяха стегнати с винтове с крила, за да се развиват по-лесно. Коленичи до пейката и започна да ги развива един по един. Скобите бяха с пружинен механизъм и след като ги разхлаби достатъчно, хвана лентата в основата на стената и я дръпна, при което дървената плоскост се плъзна и падна напред. Отзад в пространството под палубата имаше навити корабни платна и нещо, което приличаше на двуместен надуваем сал, вързан с ластици за бънджи-скокове. Две малки пластмасови гребла. Кутия със сигнални ракети. И зад нея имаше пластмасова кутия за инструменти, овързана с черен изолирбанд. Намери края на лентата, отлепи я, откачи хромираните кукички и отвори кутията. Вътре имаше жълт пластмасов прожектор, електрическа мигаща лампа, захранвана от суха батерия, и комплект за първа медицинска помощ. Жълт портативен радио-маяк за локализиране на изчезнали плавателни съдове. И черна пластмасова кутия с големината на книга. Той я вдигна, откопча закопчалките и я отвори. Вътре имаше стар 37-милиметров бронзов сигнален пистолет. Взе го от кутията с две ръце, завъртя го и го огледа. Натисна лостчето му и го отвори. Патронникът беше празен, но в една по-малка тумбеста и запазена на вид кутийка имаше осем заряда. Върна пистолета на мястото му, затвори капака и щракна закопчалката.
Излезе от водата, треперейки и кашляйки, наметна се с едно одеало и седна на топлия пясък пред огъня с кутиите до себе си. Момчето се наведе и се опита да го прегърне, което извика на лицето му усмивка.
Какво е това, татко? — попита то.
Намерих комплект за първа медицинска помощ. А също и сигнален пистолет.
Какво е това?
Ще ти покажа. С него се дава сигнал.
Това ли отиде да търсиш?
Да.
Откъде знаеше, че има такъв?
Е, просто се надявах, че е там. Но най-вече имах късмет.
Той отвори кутията и я показа на момчето.
Това е пистолет.
Сигнален пистолет. Той изстрелва ракета във въздуха, която свети силно.
Може ли да го разгледам?
Разбира се, че може.
Момчето взе пистолета от кутията и стисна дръжката му. Можеш ли да застреляш човек с него? — попита то.
Да, можеш.
А да убиеш човек?
Не, но можеш да го запалиш.
Затова ли го взе?
Да.
Защото няма на кого да дадем сигнал. Нали?
Да.
Бих искал да го видя.
Искаш да кажеш, да видиш как стреля?
Да.
Можем да го направим.
Наистина ли?
Разбира се.
В тъмното?
Да. В тъмното.
Ще бъде като празник.
Точно така. Като празник.
Може ли да опитаме още тази вечер?
Защо не?
Зареден ли е?
Не. Но ще го заредим.
Момчето стана, държейки пистолета. Насочи го към морето. О! — каза то.
Той се облече и тръгнаха надолу по брега, носейки последната си плячка. Къде според теб са отишли хората, татко?
Които са били на яхтата ли?
Да.
Не знам.
Мислиш ли, че са умрели?
Не знам.
Но шансовете не са били на тяхна страна.
Мъжът се усмихна. Шансовете не са били на тяхна страна?
Да. Нали?
Вероятно е така.
Аз мисля, че те са умрели.
А може би не са.
Мисля, че точно това се е случило с тях.
Не е изключено да са живи и да са отишли някъде, каза мъжът. Възможно е. Момчето не отговори. Продължиха да вървят. Краката им бяха увити в парчета от корабно платно, а с помощта на син импрегниран брезентов плат си бяха направили нещо като мокасини, които сега оставяха странни следи в пясъка. Мъжът се замисли за момчето и за грижите си и малко по-късно каза: Вероятно си прав. Мисля, че те все пак са умрели.
Защото ако бяха живи, това щеше да означава, че сме им откраднали нещата.
Ние не сме им откраднали нещата.
Знам.
Добре.
Колко хора според теб са живи.
В света ли?
Да, в света.
Не знам. Хайде да спрем и да починем.
Добре.
Не издържам на темпото ти.
Добре.
Седнаха сред вързопите.
Колко можем да останем тук, татко?
Вече ме пита за това.
Знам.
Ще видим.
Това означава, че няма да е много задълго.
Вероятно.
Момчето правеше дупки в пясъка с пръст, докато се оформи кръг. Мъжът го наблюдаваше. Не знам колко хора са останали. Не мисля, че са много.
Знам. Момчето дръпна одеалото над раменете си и погледна към сивия пуст бряг.
Какво има? — попита мъжът.
Нищо.
Не, кажи ми.
Възможно е да има живи хора някъде другаде.
Къде другаде.
Не знам. Някъде.
Искаш да кажеш не на земята?
Да.
Не мисля така. Хората не биха могли да живеят другаде.
Дори и ако успеят да стигнат там?
Да.
Момчето погледна настрани.
Какво има? — попита мъжът.
Детето поклати глава. Не знам какво ще правим, каза то.
Мъжът понечи да отговори, но сетне замълча. Малко по-късно каза: Има хора. Има хора и ние ще ги намерим. Ще видиш.
Сготви вечеря, докато момчето играеше в пясъка. То имаше лопатка от смачкана консервна кутия и с нея си беше направило село. Беше очертало и мрежа от улици. Мъжът се приближи и клекна, гледайки творението му. Момчето вдигна глава. Океанът ще го отнесе, нали? — попита то.
Да.
Няма нищо.
Можеш ли да напишеш азбуката?
Да, мога.
Спряхме да се занимаваме с твоите уроци.
Знам.
Можеш ли да напишеш нещо в пясъка?
Бихме могли да напишем писмо на добрите хора. И когато го видят, ще знаят, че сме били тук. Можем да го напишем ей там по-нагоре, за да не го отнесе океанът.
А ако го видят лошите?
Да, прав си.
Не трябваше да казвам това. Можем да им напишем писмо.
Момчето поклати глава. Няма нищо, каза то.
Мъжът зареди сигналния пистолет и веднага щом се стъмни, те тръгнаха надолу по брега, отдалечавайки се от огъня. Попита момчето дали иска да стреля.
Ти стреляй, татко. Ти знаеш как да го направиш.
Добре.
Той запъна ударника на пистолета, прицели се по посока на залива и дръпна спусъка. Ракетата описа дъга в мрака с дълго свистене и избухна някъде над водата в мътно сияние, което увисна във въздуха. Горещите филизи от магнезия се понесоха бавно надолу в тъмнината, бледият бряг трепна под светлината и бавно се стопи. Той погледна извърнатата нагоре глава на момчето.
Те не биха могли да го видят много надалече, нали, татко?
Кой?
Който и да е.
Да. Не и ако са много далече.
А ако искаш да покажеш къде си?
Имаш предвид на добрите хора ли?
Да. Или просто на някой, на когото искаш да покажеш къде си.
Като кой например?
Не знам.
Като Бог?
Да. Примерно някой като Бог.
На сутринта мъжът напали огън и тръгна по брега, докато момчето спеше. Не се бави дълго, но почувства някакво странно безпокойство и когато се върна, момчето стоеше на брега, наметнато с одеалата си, очаквайки го. Закрачи по-бързо. Когато стигна при него, детето беше седнало.
Какво има? — попита той. Какво има?
Не се чувствам добре, татко.
Мъжът сложи ръка на челото му. Гореше. Вдигна го и го отнесе до огъня. Няма нищо, каза той. Ще се оправиш.
Мисля, че се разболявам, татко.
Няма нищо. Седна с него на пясъка и задържа челото му, докато момчето повръщаше, наведено напред. Избърса устата му с ръка. Съжалявам, каза момчето. Шт. Не си направил нищо нередно.
Отнесе го в лагера и го зави с одеала. Опита се да му даде малко вода. Сложи още дърва в огъня и коленичи, подпрял челото си с ръка. Ще оздравееш, каза той. Беше ужасѐн.
Не ме оставяй, каза момчето.
Разбира се, че няма да те оставя.
Дори и за малко.
Да. Ще бъда тук.
Добре. Добре, татко.
През цялата нощ го държа в ръцете си, клюмаше и се събуждаше в ужас, слагайки ръка върху сърцето му. На сутринта детето беше по-добре. Опита се да му даде малко сок, но то отказа. Притисна ръка върху челото му, молейки се да почувства очаквания хлад, който така и не идваше. Избърса побелялата му уста, докато спеше. Ще направя онова, което обещах. Каквото и да стане. Няма да те изпратя сам в мрака.
Прерови несесера за първа помощ, но в него нямаше почти нищо полезно. Аспирин. Бинтове и дезинфектант. Някакви антибиотици, но с отдавна изтекъл срок. Но това беше всичко, което имаха, и той помогна на момчето да пие и сложи една капсула на езика му. То беше подгизнало от пот. Вече бе отметнал одеалата му, а сега разкопча и ципа на якето. Съблече и останалите му дрехи и го отдалечи малко от огъня. Момчето вдигна глава към него. Толкова ми е студено, каза то.
Знам. Но имаш доста висока температура и трябва да те охладим малко.
Може ли още едно одеало?
Да. Разбира се.
Не ме оставяй.
Добре. Няма да те оставя.
Понесе мръсните дрехи на момчето към морето и ги натопи във вълните. Беше гол от кръста надолу и трепереше в студената солена вода. Накрая ги изцеди и ги просна около огъня върху няколко забити в пясъка пръчки. Хвърли още дърва в огъня, седна до момчето и го погали по сплъстената коса. Вечерта отвори една консервна кутия със супа, сложи я във въглените и яде, гледайки как мракът се спуска. Когато се събуди, лежеше треперещ на пясъка, огънят беше почти изгаснал и беше непрогледна нощ. Надигна се, уплашен, и протегна ръка към момчето. Да, прошепна той. Да.
Запали отново огъня, намери един парцал, намокри го и го сложи на челото на момчето. Ветровитата утрин идваше и когато стана достатъчно светло, тръгна към гората отвъд дюните и се върна, влачейки голяма камара дърва, струпани върху два кръстосани клона. Залови се да ги чупи и да ги нарежда на купчина близо до огъня. Смачка няколко аспирина в една чаша, разтвори ги с вода, добави малко захар и повдигна главата на момчето, задържайки чашата до устните му, докато пиеше.
Тръгна, прегърбен, по брега, кашляйки. Спря и се загледа в големите тъмни вълни. Олюляваше се от умора. Върна се, седна до момчето, сгъна наново парцала, избърса лицето му и отново го сложи върху челото му. Трябва да стоиш наблизо, каза си той. Трябва да бъдеш бърз. Така че да бъдеш с него. Дръж го близо до себе си. Последен ден на земята.
Момчето спа през целия ден. Продължи да го събужда, за да му дава от подсладената вода, но гърлото му се свиваше в конвулсия. Трябва да пиеш, каза той. Добре, отговори момчето, хриптейки. Мъжът сложи чашата на пясъка до себе си, оправи сгънатата възглавница под потната му глава и го зави. Студено ли ти е? — попита той. Момчето вече спеше.