Опита се да стои буден през цялата нощ, но не можа. Събуди се безброй пъти, надигаше се и се удряше през лицето или ставаше да хвърли още дърва в огъня. Прегръщаше момчето и слушаше как с мъка си поема въздух. Ръката му усещаше тънките му изпъкнали ребра. Тръгна към брега и се спря няколко крачки по-нататък на прага на мрака. Стоеше със свити юмруци върху черепа си, сетне падна на колене и заплака от ярост.
През нощта за кратко валя, тихо барабанене по насмоления брезент. Мъжът го дръпна над тях, извърна се и остана да лежи, прегърнал момчето, загледан в сините пламъци на огъня през една пролука. Потъна в дълбок сън без сънища.
Когато се събуди, не беше сигурен къде е. Огънят беше загаснал, дъждът беше спрял. Отметна брезента назад и се надигна на лакти. Сивата светлина на деня. Момчето го гледаше. Татко, каза то.
Да. Тук съм.
Може ли глътка вода?
Да. Да, разбира се, че може. Как се чувстваш?
Малко странно.
Гладен ли си?
По-скоро съм много жаден.
Сега ще ти донеса вода.
Той отметна одеалата назад, стана, мина покрай изгасналия огън, взе чашата на момчето, напълни я от пластмасовата туба, върна се, коленичи и му я подаде. Ще се оправиш, каза той. Момчето пи. Кимна и погледна баща си. Сетне изпи и останалата вода. Още, каза то.
Мъжът напали огън, сложи мокрите дрехи на момчето да изсъхнат и му донесе консервна кутия с ябълков сок. Помниш ли нещо? — попита той.
Какво да помня?
За това как беше болен.
Помня, че стреляхме с ракетния пистолет.
Помниш ли за нещата, които взехме от яхтата.
Момчето седеше отпивайки от сока, после вдигна глава. Аз не съм слабоумен, каза то.
Знам.
Сънувах някакви странни сънища.
Какви?
Не искам да ти казвам.
Добре. Искам да си измиеш зъбите.
С истинска паста за зъби.
Да.
Добре.
Огледа всички консервни кутии и изхвърли няколко от тях, които изглеждаха много ръждясали. Тази вечер те седяха край огъня и момчето пиеше гореща супа, а мъжът, след като окачи влажните му дрехи да съхнат, остана задълго загледан в него, докато накрая то се смути. Стига си ме гледал, татко, каза детето.
Добре.
Но той продължи да го гледа.
Два дни по-късно те тръгнаха по брега към носа, обути в гумените си обувки. Ядоха големи порции храна и мъжът направи навес от корабно платно, колове и въжета, за да ги пази от вятъра. Намалиха запасите си до най-нужното, което можеха да натоварят в количката, и той реши, че след още два дни могат да тръгнат. Докато вървяха към лагера си късно през деня, мъжът видя отпечатъци от обувки в пясъка. Спря се и се загледа надолу към брега. О, боже, каза той. О, боже.
Какво има, татко?
Мъжът извади пистолета от колана си. Хайде, каза той. Бързо.
Брезентът го нямаше. Одеалата им. Бутилката с вода и храната. Вятърът беше издухал корабното платно към дюните. Обувките им бяха изчезнали. Мъжът се затича към обраслата с морски овес ивица, където бе оставил количката, но и нея я нямаше. Всичко. Глупак, каза си той. Глупак.
Момчето стоеше с широко отворени очи. Какво е станало, татко?
Взели са всичко. Хайде. Момчето вдигна глава. Всеки момент щеше да се разплаче.
Стой до мен, каза мъжът. Стой плътно до мен.
Виждаше следите от количката, която бяха бутали през пясъка. Отпечатъци от обувки. Колко? След като излязоха от орловата папрат и земята стана по-твърда, следите изчезнаха. Сетне пак ги намери. Когато стигнаха пътя, той спря момчето с ръка. Морските ветрове бяха издухали пепелта от шосето с изключение на няколко ивици. Не стъпвай на пътя, каза мъжът. И престани да плачеш. Трябва да махнем всичкия пясък от краката си. Хайде. Да седнем.
Той развърза парцалите от краката им, изтръска ги и отново ги върза. Искам да ми помогнеш, каза мъжът. Търсим пясък. Пясък по пътя. Дори и съвсем малко. За да разберем накъде са тръгнали. Ще ми помогнеш ли?
Добре.
Те тръгнаха по асфалта в противоположни посоки. Не бяха се отдалечили много, когато момчето извика. Ето тук, татко. Тръгнали са натам. Когато отиде при него, момчето се беше навело над пътя. Ето тук, каза то. На асфалта имаше съвсем малко пясък, който вероятно се беше посипал от количката. Мъжът стоеше и гледаше надолу по пътя. Браво, каза той. Да вървим.
Тичаха леко. Мъжът си мислеше, че ще може да издържи на това темпо, но не можа. Наложи се да спре, наведе се напред и се закашля. Вдигна глава към момчето, хриптейки. Ще трябва да вървим, вместо да тичаме. Ако ни чуят, ще се скрият встрани от пътя. Хайде.
Колко са те, татко?
Не знам. Може би само един.
Ще ги убиеш ли?
Не знам.
Продължиха. Около час по-късно, когато вече се спускаше дългият здрач, те настигнаха крадеца, приведен над количката, бъхтещ напред по пътя. Когато се обърна и ги видя, се опита да тича с количката, но без успех. Накрая се спря и застана зад нея, държейки касапски нож. Когато видя пистолета, отстъпи назад, но не пусна ножа.
Остави количката, каза мъжът.
Той ги погледна. Задържа погледа си на момчето. Беше изгонен от някоя от комуните и пръстите на дясната му ръка бяха отрязани. Опита се да ги скрие зад гърба си. Ръката му приличаше на месеста шпатула. Върху количката имаше камара от вещи. Беше взел всичко.
Остави количката и пусни ножа на земята.
Непознатият се огледа. Сякаш отнякъде можеше да дойде помощ. Мършав, навъсен, брадясал, мръсен. Старото му шушляково яке беше вързано със скоч. Пистолетът беше с двойно действие, но въпреки това мъжът запъна ударника. Две силни щраквания. Иначе не се чуваше нищо друго освен дишането им в тишината над солената пустош. Те долавяха миризмата, която идваше от вонящите му парцали. Ако не оставиш ножа и не се дръпнеш от количката, каза мъжът, ще ти пръсна мозъка. Крадецът погледна детето и онова, което видя, беше много отрезвяващо за него. Той сложи ножа върху одеалата, отстъпи няколко крачки и спря.
Назад. Още.
Непознатият отново отстъпи.
Татко? — каза момчето.
Тихо.
Мъжът не изпускаше крадеца от поглед. Проклет да си, каза той.
Татко, моля те, не го убивай.
Крадецът завъртя диво очи към детето. То плачеше.
Хайде, човече. Направих, каквото ми каза. Послушай момчето.
Свали си дрехите.
Какво?
Съблечи ги. До последния парцал.
Хайде, не прави това.
Ще те убия, без да ми мигне окото.
Не прави това, човече.
Няма да те подканям повече.
Добре, добре. Само се успокой.
Непознатият се съблече бавно и струпа вонящите си дрехи на пътя.
Обувките.
Не прави това.
Обувките.
Крадецът погледна момчето. То се беше извърнало настрани и затискаше ушите си с ръце. Добре, каза той. Добре. Непознатият седна гол на земята и започна да развързва гниещите парчета кожа около краката си. Сетне се изправи, държейки ги в ръка.
Сложи ги в количката.
Онзи пристъпи напред, сложи обувките върху одеалата и пак се отдръпна. Стоеше там гол, изранен, мръсен и мършав. Прикриваше се с ръка. Вече беше започнал да трепери.
Сложи дрехите вътре.
Той се наведе, събра парцалите и ги сложи най-отгоре върху обувките. Сетне пак се прикри с ръка. Не прави това, човече.
Ти не се поколеба да направиш това на нас.
Умолявам те.
Татко, каза момчето.
Хайде, послушай хлапето.
Ти се опита да ни убиеш.
Умирах от глад, човече. И ти би направил същото.
Ти взе всичко.
Не прави това. Така ще умра.
Ще те оставя така, както ти остави нас.
Хайде, моля те.
Мъжът дръпна количката, завъртя я в другата посока, сложи пистолета най-отгоре и погледна момчето. Да тръгваме, каза той. И потеглиха по пътя на юг. От време на време разплаканото момче поглеждаше назад към голата, трепереща, подобна на летва фигура, която се опитваше да се обгърне с ръце. О, татко, изхлипа то.
Престани.
Не мога да спра.
Какво, мислиш, щеше да стане с нас, ако не бяхме го настигнали. Просто престани.
Опитвам се.
Когато стигнаха до завоя на пътя, непознатият все още стоеше там. Нямаше къде да отиде. Момчето продължи да поглежда назад и когато го изгубиха от погледа си, спря и седна разплакано на пътя. Мъжът също спря и го погледна. Изрови техните обувки от количката, седна и започна да увива парцалите около краката на момчето. Трябва да спреш да плачеш, каза той.
Не мога.
Мъжът обу момчето и себе си, стана, излезе на пътя и погледна назад, но не видя крадеца. Сетне се върна и се спря пред момчето. Отишъл си е, каза той. Хайде.
Не си е отишъл, отвърна момчето. И вдигна глава. Лицето му беше станало на черти от саждите. Не си е отишъл.
Какво искаш да направя?
Просто му помогни, татко. Просто му помогни.
Мъжът погледна надолу по пътя.
Той беше просто гладен, татко. И сега ще умре.
Тъй или иначе ще умре.
Той беше толкова уплашен, татко.
Мъжът клекна и го погледна. Аз съм уплашен, каза той. Разбираш ли? Аз съм уплашен.
Момчето не отговори. Просто седеше с наведена глава и хлипаше.
Ти не си този, който трябва да се грижи за всичко.
Детето отвърна нещо, но мъжът не го разбра. Какво? — попита той.
Момчето вдигна нагоре мокрото си мръсно лице. Да, аз съм, каза то. Аз съм този.
Те подкараха клатушкащата се количка обратно по пътя, след известно време се спряха в студа под падащия мрак и извикаха, но не последва нищо.
Страх го е да отговори, татко.
Тук ли бяхме спрели?
Не знам. Мисля, че да.
Вървяха по пътя, викаха в пустия сумрак и гласовете им глъхнеха в тъмнеещите брегове. Спряха се и продължиха да надават безсмислени викове в пустошта, приближили ръце до устата си. Най-накрая мъжът струпа дрехите и обувките на непознатия на пътя и ги затисна с един камък. Трябва да вървим, каза той. Трябва да вървим.
Направиха си навес с брезента, но не запалиха огън. Мъжът избра няколко консерви за вечеря, стопли ги с газовата бутилка и докато ядяха, момчето не каза нищо. Опита се да види лицето му под синята светлина от газовата дюза. Нямаше да го убия, каза той. Но момчето не отговори. Завиха се под одеалата и останаха да лежат в мрака. На мъжът му се струваше, че чува морето, но може би беше само вятърът. Знаеше по дишането на момчето, че не е заспало и след малко то каза: Но ние все пак го убихме.
На сутринта ядоха и тръгнаха на път. Количката беше толкова натоварена, че беше трудна за бутане и едно от колелетата поддаваше. Обраслият със солена трева път следваше извивките на брега. Оловносивото море се движеше в далечината. Тишината. Мъжът се събуди през нощта под приглушената индигова светлина на пътуващата отвъд мрака луна, която правеше очертанията на дърветата почти видими. Обърна се и се закашля. Въздухът миришеше на дъжд. Момчето беше будно. Трябва да говориш с мен, каза той.
Опитвам се.
Съжалявам, че те събудих.
Няма нищо.
Той стана и излезе на пътя. Черната лента идваше от мрака и се губеше в мрака. Сетне далечен глух тътен. Не беше гръмотевица. Усети го под краката си. Странен непознат звук, който не можеше да бъде описан. Нещо необяснимо се движеше там в мрака. Самата земя се свиваше от студа. Тътенът не се повтори. Кое време на годината беше? На колко години беше детето? Мъжът направи няколко крачки и се спря. Тишината. Съхнещата върху земята селитра. Смътните силуети на опожарени и наводнени градове. На кръстопътя площадка с долмени, където гадателските кости на оракулите лежаха, стрити на прах. Никакъв звук, освен този на вятъра. Какво ще кажеш? Жив човек ли изрече тези думи? Той ли подостри перо с малък джобен нож, за да напише тези неща в шубраците и саждите? В някакъв обозрим неизбежен момент? Той идва, за да открадне очите ми. Да запечата устата ми с пръст.