Мъжът прехвърли всички консерви една по една, като ги стисваше леко с ръката си като купувач на сергия за плодове, който проверява дали са узрели. Отдели две, които му се сториха съмнителни, натовари останалите в количката и потеглиха отново на път. След три дни стигнаха в малък пристанищен град, скриха количката в гаража на една къща, струпаха около нея стари кутии и сандъци и накрая седнаха в къщата, за да видят дали някой не ги преследва. Нямаше никой. Мъжът прерови шкафовете и чекмеджетата, но не намери нищо. Момчето имаше нужда от витамин D, за да не се разболее от рахит. Спря се до мивката и се загледа към алеята. По мръсните стъкла на прозореца беше полепнала светлина с цвят на сапунена вода. Момчето седеше прегърбено на масата, подпряло главата си с ръце.
Минаха през града и продължиха надолу към доковете. Не видяха никого. Револверът беше в джоба му, а ракетният пистолет държеше в ръката си. Тръгнаха по кея. Грубите потъмнели от катрана дъски бяха хванати с нитове към дървените подпори отдолу. Дървени стълбове за връзване на лодките. Лека миризма на сол и креозот, идваща от залива. На брега в далечината редица от складове и танкер, придобил червеникав цвят заради ръждата. Висок подемен кран на фона на навъсеното небе. Тук няма никого, каза мъжът. Момчето не отговори.
Минаха по задните улички, пресякоха една железопътна линия и излязоха отново на главния път в далечния край на града. Когато подминаха последните печални дървени постройки, нещо изсвистя покрай главата му, изтрополя надолу по улицата и се удари в стената на отсрещната сграда. Мъжът грабна момчето и го заслони с тялото си, хвана количката и я дръпна към тях. Тя се преобърна и брезентът и одеалата паднаха на улицата. Видя от един горен прозорец някакъв мъж да опъва лък към тях и натисна главата на момчето надолу, опитвайки се да го прикрие с тялото си. Чу глухото избръмчаване на тетивата и почувства остра пареща болка в крака си. О, копеле, каза той. Копеле! Отметна одеалата настрани, грабна сигналния пистолет, вдигна го, запъна ударника и подпря ръката си на количката. Момчето се беше вкопчило в него. Когато непознатият се показа пак на прозореца, за да опъне отново лъка, той стреля. Ракетата описа дълга бяла дъга към прозореца и чуха непознатият да пищи. Мъжът сграбчи момчето, натисна го надолу и дръпна одеалата върху него. Не мърдай, каза той. Не мърдай и не гледай. Сетне започна да рови в количката, търсейки кутията със зарядите за ракетния пистолет. Тя най-накрая изпадна на земята, той я грабна, отвори я, взе патроните, презареди пистолета, затвори го и пъхна останалите патрони в джоба си. Стой така, без да мърдаш, прошепна мъжът. Той потупа момчето през одеалата, стана и се затича, накуцвайки, по улицата.
Влезе в къщата през задната врата, държейки ракетния пистолет на нивото на кръста си. Всичко от стените беше свлечено до самите дъски. Мина през гостната и се спря на площадката на стълбището. Заслуша се за някакъв звук от горния етаж. Погледна през прозореца към мястото, където лежеше количката и тръгна по стълбите.
Една жена седеше в ъгъла, държейки в ръцете си мъж. Беше съблякла връхната му дреха и го беше завила с нея. Веднага щом го видя, започна да кълне. Сигналната ракета беше догоряла на пода, оставяйки петно от бяла пепел, и в стаята се усещаше лека миризма на изгоряло дърво. Той тръгна към прозореца и погледна навън. Жената го следваше с поглед. Мършава, с провиснала побеляла коса.
Кой друг е тук?
Тя не отговори. Той мина покрай нея и обиколи стаите. Кракът му силно кървеше. Чувстваше панталоните си подгизнали от кръв. Върна се във всекидневната. Къде е лъкът? — попита той.
Не е у мен.
Къде е?
Не знам.
Изоставили са ви тук, нали?
Аз сама останах.
Мъжът се обърна и тръгна, куцайки, надолу по стълбите. Сетне отвори входната врата, излезе и се отдалечи заднешком по улицата, наблюдавайки къщата. Когато се върна при количката, я изправи и струпа разсипаните неща обратно в нея. Стой до мен, прошепна той. Стой до мен.
Влязоха в един магазин в края на града. Мъжът вкара количката в едно задно помещение, затвори вратата и намести количката странично пред нея. Извади бутилката с газ и дюзата, запали я, сложи я на пода, сетне разкопча катарамата на колана си и събу окървавените си панталони. Момчето го гледаше. Стрелата беше направила разрез точно над коляното, дълъг около 7–8 сантиметра. Раната беше дълбока, все още кървеше и горната част на крака му беше потъмняла. Върхът на стрелата вероятно е бил направен от кован пирон, стара лъжица или бог знае какво. Виж дали можеш да намериш несесера за първа помощ, каза той.
Момчето не помръдна.
Потърси несесера за първа помощ, по дяволите. Недей просто да седиш там.
Момчето скочи на крака, тръгна към вратата и започна да рови под одеалата и брезента в количката. Малко по-късно се върна с несесера и го подаде на мъжа, който го взе без коментар, сложи го на бетонния под, натисна езичето му и го отвори. Протегна ръка и засили пламъка на дюзата, за да има повече светлина. Донеси ми бутилката с вода, каза той. Момчето донесе бутилката, мъжът разви капачката й, сипа вода върху раната си и я задържа затворена с пръсти, докато избърше кръвта. Проми раната с дезинфектант, отвори едно найлоново пликче със зъби, извади оттам малка извита медицинска игла и копринен конец и приближи иглата към светлината от дюзата, докато я вдене. Сетне извади една медицинска клампа от несесера, пъхна иглата между краищата й, закопча клампата и започна да шие раната. Работеше бързо, без да се старае много. Момчето стоеше клекнало на пода. Мъжът го погледна за миг и продължи да шие. Не е необходимо да гледаш, каза той.
А може ли?
Да, може.
Боли ли?
Да. Боли.
След като свърши с шиенето, мъжът отряза конеца с ножиците от несесера и погледна момчето, което гледаше зашитата рана.
Съжалявам, че ти изкрещях.
Момчето вдигна глава. Няма нищо, татко.
Да тръгваме.
Добре.
На сутринта валеше и прозорците в задната част на сградата дрънчаха от силния вятър. Мъжът стоеше, загледан навън. Срутен стоманен док във водата. Щурвалски кабини на потънали рибарски лодки, стърчащи над сивите вълни. Нищо не помръдваше там. Всичко, което можеше да помръдва, отдавна беше отнесено. Кракът му пулсираше. Той махна превръзката, дезинфектира раната отново и я огледа. Плътта около шева беше подута и потъмняла. Направи нова превръзка и обу вкоравените си от кръвта панталони.
Прекараха деня там, седейки сред сандъците и щайгите. Трябва да говориш с мен, каза мъжът.
Аз говоря.
Сигурен ли си?
В момента говоря.
Искаш ли да ти разкажа приказка?
Не.
Защо не?
Момчето го погледна, после извърна глава настрани.
Защо не?
Тези приказки не са истински.
Не е необходимо да са истински. Те са просто приказки.
Да, но в тези приказки ние винаги помагаме на хората, а иначе не го правим.
Защо ти не ми разкажеш приказка?
Не искам.
Добре.
Нямам приказки за разказване.
Можеш да ми разкажеш някоя история за теб.
Ти вече знаеш всички истории за мен. Защото винаги си бил с мен.
Имаш истории вътре в теб, за които не знам.
Искаш да кажеш нещо като мечти.
Да, нещо като мечти. Или просто неща, за които си мислиш.
Да, но историите трябва да завършват щастливо.
Не е задължително.
Твоите истории винаги имат щастлив край.
А ти нямаш ли такива истории?
Моите приличат повече на истинския живот.
А моите не?
Да, твоите не.
Мъжът го наблюдаваше. Сигурно си мислиш, че истинският живот е много лош?
А ти как мислиш?
Е, мисля, че все още сме тук. Много лоши неща се случиха, но ние все още сме тук.
Да.
Не смяташ, че това е нещо особено хубаво?
Добре е.
Издърпаха една работна маса пред прозорците, разстлаха одеалата на пода и момчето легна по корем, загледано към залива. Мъжът седеше с изпънати крака. На одеалото между тях бяха двата пистолета и кутията със сигналните ракети. След малко мъжът каза: Мисля, че е много хубава. Искам да кажа, много хубава история. В нея се разказва за нещо важно.
Добре, татко. Но просто искам малко да помълчим.
Ами сънищата ти? Преди понякога ми разказваше сънищата си.
Не искам да говоря за нищо.
Добре.
И освен това вече не сънувам хубави сънища. В тях винаги се случва нещо лошо. Ти каза, че това е добре, защото добрите сънища не са добър знак.
Може би е така. Не знам.
Когато нощем се събуждаш и кашляш, обикновено излизаш на пътя или се отдалечаваш, но аз продължавам да чувам как кашляш.
Съжалявам.
Веднъж те чух да плачеш.
Знам.
Щом аз не трябва да плача, и ти не трябва да плачеш.
Така е.
Кракът ти ще се оправи ли?
Да.
Не го казваш просто да ме успокоиш?
Не.
Защото раната изглежда сериозна.
Не е толкова зле.
Онзи мъж се опита да ни убие. Нали?
Да. Опита се.
Ти уби ли го?
Не.
Истината ли ми казваш?
Да.
Добре.
Сега по-спокоен ли си?
Да.
Мислех, че не искаш да говориш с мен.
Не искам.
Тръгнаха два дни по-късно. Мъжът куцукаше подир количката, а момчето вървеше близо до него, докато излязоха от покрайнините на града. Пътят следваше равния сив бряг и на много места вятърът беше натрупал купища пясък. Това затрудняваше придвижването им и често се налагаше да си пробиват път с помощта на една дъска, която държаха под коша на количката. По едно време се отклониха от пътя към плажната ивица и се скриха на завет зад дюните, за да разучат картата. Стоплиха си вода с газовата бутилка, направиха си чай и се загърнаха с одеала заради вятъра. Малко по-нататък се виждаше потъмнелият дървен корпус на древен кораб. Сиви и изжулени от пясъка греди, стари, навити на ръка болтове. Железа с тъмнолюляков цвят, излети в някоя пещ в Кадис или Бристол и изковани върху почерняла наковалня, така че да изкарат триста години в морето. На следващия ден минаха през руините на курортно селище със заковани врати и прозорци и поеха навътре към сушата през една борова гора. Асфалтът беше покрит с борови иглички, а вятърът люлееше тъмните дървета.
По обяд, когато беше най-светло, мъжът седна на пътя, сряза шевовете си с ножицата, върна я в несесера и свали клампата. Сетне се зае да маха малките черни кончета от кожата си, притискайки края на раната с палец. Момчето седеше на пътя и го гледаше. Мъжът хващаше краищата на конците с клампата и ги дърпаше един по един. Малки точици кръв. Когато свърши, прибра клампата, залепи марля върху раната, стана, обу панталоните си и подаде несесера на момчето, за да го сложи в количката.
Болеше, нали? — каза момчето.
Да, болеше.
Ти много ли си смел?
Средно.
Кое е най-смелото нещо, което някога си правил?
Мъжът изплю на пътя кървава храчка. Ставането ми тази сутрин, каза той.
Наистина ли?
Не, не ме слушай. Хайде, да тръгваме.
Вечерта видяха мрачното очертание на друг крайбрежен град, скупчени високи сгради, сякаш леко килнати настрани. Предположи, че желязната арматура бе омекнала от горещината, придавайки след изстиването си лек наклон на постройките. Разтопеното стъкло от прозорците се беше стекло надолу по стените като захарна глазура върху торта. Продължиха нататък. Нощем понякога се събуждаше в мрака и мразовитата пустош, напускайки меко оцветените светове на човешката обич, песните на птиците, слънцето.