Намери две стари метли край пътя, завърза ги с тел пред колелцата на количката, така че да разчистват клоните по пътя. Настани момчето в коша, застана отзад, все едно беше водач на кучешки впряг, и се заспускаха надолу по хълмовете, накланяйки телата си на завоите, сякаш караха бобслей. Това беше първият път от много време, когато видя момчето да се усмихва.
На билото на хълма имаше отбивка от пътя. Стара пътека, която навлизаше в гората. Тръгнаха по нея, седнаха на една пейка и се загледаха в долината, подобна на развълнувано море, което потъваше в дрезгавата мъгла. Там долу имаше и езеро. Студено, сиво и тежко в голата купа на котловината.
Какво е това, татко?
Язовир.
За какво служи?
Той е изкуствено езеро. Преди да го построят, там долу имаше само река. Водата минаваше през стената на язовира и задвижваше едни големи перки, наречени турбини, които произвеждаха електричество.
За да има светлина?
Да, за да има светлина.
Можем ли да слезем долу и да го видим?
Мисля, че е твърде далече.
Ще остане ли язовирът там дълго?
Предполагам, че да. Стената му е направена от бетон. Може би ще издържи сто години. Дори хиляда.
Мислиш ли, че има риба в езерото?
Не. В езерото няма нищо.
Някога отдавна близо до това място беше видял как един сокол се спуска стремително покрай високата синкава стена на планината и се забива с ръба на гръдната си кост в една птица сред ято жерави, след което я понесе, прекършена, надолу към реката, разпилявайки перушината и в неподвижния есенен въздух.
Песъчливият въздух. Вкусът му никога не напуска устата ти. Стояха под дъжда като добитък. Сетне дръпнаха брезента над главите си, за да се предпазят от монотонните ситни капки, и продължиха. Краката им бяха мокри и премръзнали, а обувките прокъсани. Стари мъртви посеви, полегнали над хълмовете. Голи дървета по хребета, влажни и почернели от дъжда.
А сънищата бяха наситени с толкова цветове. Как иначе би могла да те призове смъртта? И когато се събудиш в студената сипкава зора, изведнъж всичко се превръща на прах. Като някакви древни фрески, погребани в продължение на векове, изложени на дневната светлина.
Мъглата се вдигна, времето малко поомекна и те най-накрая стигнаха широката речна долина. Все още се виждаха границите, които са разделяли някога обработваемата земя, но сега всичко по протежение на пустата низина беше мъртво до корен. Вървяха по асфалтовата лента. Високи къщи, обшити със застъпващи се дъски. Метални покриви. Хамбар сред полето, над който се мъдреше реклама с триметрови букви: ПОСЕТЕТЕ РОК СИТИ.
Крайпътните огради бяха изчезнали сред шубраците от черни усукани къпини. Никаква следа от живот. Мъжът остави момчето на пътя, като преди това му даде пистолета. Той самият се изкачи по старите каменни стъпала и тръгна по верандата на една фермерска къща, надничайки през прозорците, засенчил очите си с ръка. Влезе в кухнята. Разпилени боклуци по пода, стар вестник. Порцелан в кухненския шкаф. Чаши, окачени на кукички. Тръгна по коридора и се спря на вратата, която водеше към гостната. В ъгъла имаше старинен тръбен орган. Телевизор. Евтина мека мебел и стар ръчно изработен скрин от черешово дърво. Качи се по стълбите и обиколи спалните. Всичко беше покрито с пепел. На перваза на прозореца в детската стая имаше плюшено куче, което гледаше към градината. Надникна и в килерите. Взе две топли вълнени одеала от леглата и слезе долу. В кухненския килер имаше три буркана с домашно приготвени стерилизирани домати. Духна праха от тях и ги разгледа. Някой друг преди него не им се беше доверил. Накрая и той се отказа от тях, излезе от къщата, метнал одеалата през рамо, и двамата продължиха отново по пътя.
В покрайнините на града стигнаха до един супермаркет. Няколко стари коли насред паркинга, приличащ на бунище. Оставиха количката отпред и тръгнаха по осеяните с боклуци пътеки между рафтовете. На дъното на една кофа за боклук до щандовете за плодове и зеленчуци намериха, няколко древни шушулки зелен фасул и сбръчкани подобия на плодове, които някога са били кайсии. Момчето го следваше плътно зад гърба му. Излязоха през задния вход. На алеята зад магазина имаше няколко много ръждясали колички. Влязоха отново в магазина да потърсят друга количка, но не намериха. До вратата имаше две машини за безалкохолни напитки, които бяха съборени на пода и отворени с лост. Навсякъде сред пепелта бяха разпилени монети. Мъжът седна, опипа отвътре механизмите на изтърбушените машини и във втората пръстите му попаднаха на студен метален цилиндър. Извади ръката си и видя, че държи кутия Кока-Кола.
Какво е това, татко?
Това е нещо много хубаво. За теб е.
Какво е то?
Ето. Седни.
Той свали раницата от гърба на сина си, остави я на пода, сложи палеца си под алуминиевата скоба и я отвори. Наведе нос към шумящата течност в кутията и я подаде на момчето. Хайде, пий, каза той.
Момчето взе кутията.
От нея излизат мехурчета, отбеляза то.
Пий.
Момчето погледна баща си, сетне наклони кутията и пи. Остана да седи, замислено. Хубаво е, каза то.
Да, така е.
Пийни си и ти, татко.
Искам ти да я изпиеш.
Пийни поне малко.
Мъжът взе кутията, отпи една глътка и я върна на момчето. Останалото е за теб, каза той. Хайде просто да поседим малко тук.
Правиш това, защото никога повече няма да пия Кока-Кола?
Никога е твърде много време.
Добре, каза момчето.
На следващия ден по здрач бяха в града. На фона на далечния сумрак дългите бетонни ленти на междущатските естакади приличаха на руините на огромен увеселителен парк. Мъжът беше затъкнал револвера отпред в колана си и държеше канадката си разкопчана. Навсякъде лежаха мумифицирани мъртъвци. Плътта беше залепнала върху костите, а сухожилията бяха изсъхнали и изопнати като жици. Съсухрени и сбръчкани като таласъми, обгорени лица, пожълтели редици от зъби. Всички бяха боси, сякаш бяха принадлежали към някакво окултно братство, защото обувките им отдавна бяха откраднати.
Продължиха нататък. Мъжът постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Единственото нещо, което се движеше по улиците, беше носената от вятъра пепел. Минаха по високия бетонен мост над реката. Долу имаше пристанище. Увеселителни корабчета, наполовина потънали в сивата вода. По-нататък по течението високи купчини от плавеи, покрити със сажди.
На следващия ден на няколко мили южно от града, след един завой на пътя, стигнаха до дървена къща с комини, фронтони и каменна стена, наполовина скрита сред мъртвите къпини. Мъжът спря. Сетне подкара количката по алеята, която водеше към нея.
Какво е това място, татко?
Това е къщата, в която израснах.
Момчето остана загледано в нея. Повечето от олющените дъски в долната част на къщата бяха отишли за подпалки, откривайки изолацията и подпорните греди. Изгнилата мрежа на вратата беше паднала на бетонния под.
Ще влезем ли?
Защо не?
Страх ме е.
Не искаш ли да видиш къде съм живял?
Не.
Всичко ще е наред.
Тук може да има някой.
Едва ли.
Ами ако все пак има?
Мъжът завъртя глава към фронтона над старата му стая. Сетне погледна момчето. Искаш ли да почакаш тук?
Не. Винаги това казваш.
Съжалявам.
Знам, но въпреки това го правиш.
Оставиха раниците си на верандата, проправиха си път през боклуците и се вмъкнаха в кухнята. Момчето го държеше за ръката. Почти всичко си беше, както го помнеше. Стаите бяха празни. В малката стая до трапезарията имаше голо желязно легло и метална сгъваема маса. Чугунената решетка пред малката камина. Чамовата ламперия я нямаше и по стените бяха останали само железните шини на плоскостите. Той стоеше там. Докосна с палец дупките от пироните над полицата на камината, където преди четирийсет години бяха висели чорапи. Тук, когато бях момче, празнувахме Коледа. Погледна към запустелия двор. Плетеница от мъртви люлякови храсти. Смътното очертание на някогашния жив плет. През студените зимни нощи, когато токът спираше заради снежните бури, ние седяхме тук край огъня, а сестрите ми си пишеха домашните. Момчето го наблюдаваше. Взираше се във видения, които не можеше да види.
Трябва да тръгваме, татко, каза то.
Да, отвърна мъжът. Но продължи да стои.
Минаха през трапезарията, където огнеупорните тухли на огнището бяха толкова жълти, колкото в деня, когато бяха положени, защото майка му отказа да бъдат боядисани в черно. Таванът се беше огънал от дъждовете. Във всекидневната видяха останките от малко животно, чиито кости бяха струпани на купчинка. Вероятно котка. Стъклена чаша до вратата. Момчето стисна ръката му. Качиха се по стълбите, завиха и тръгнаха по коридора. Над главите им се виждаха летвите на покрива. Спряха се на прага на някогашната му стая. Малко пространство под стряхата. Тук спях. Леглото ми беше до стената. До тази стена. Тук бе сънувал детските си сънища, великолепни или страховити светове, хиляди светове, но не и този, който се сбъдна. Мъжът отвори дрешника, наполовина очаквайки да зърне вътре вещите от своето детство. Суровата студена светлина на деня проникваше през покрива. Сива като сърцето му.
Трябва да тръгваме, татко. Можем ли да тръгваме?
Да. Можем.
Страх ме е.
Знам. Съжалявам.
Наистина ме е страх.
Всичко е наред. Не трябваше да идваме тук.
Три дни по-късно в подножието на източните планини мъжът се събуди, за да чуе, че нещо се приближава. Лежеше, обгърнал момчето с ръце. Земята трепереше.
То идваше към тях.
Татко? — каза момчето. — Татко?
Шт. Всичко е наред.
Какво е това, татко?
То настъпваше към тях и звукът ставаше все по-силен. Всичко трепереше. Сетне мина под тях като подземен влак, отдалечи се в нощта и заглъхна. Момчето плачеше, заровило глава в гърдите му. Шт, всичко е наред.
Страх ме е.
Знам. Всичко е наред. Отиде си.
Какво беше това, татко?
Земетресение. Но вече свърши. Шт.
През онези първи години по пътищата бродеха бежанци, навлечени с дебели дрехи и загърнати с одеала. Носеха маски и предпазни очила и седяха край пътя в дрипите си като катастрофирали авиатори. Бутаха колички, натоварени с всевъзможни боклуци. Теглеха каруци или талиги. Очите им горяха в черепите им. Безнадеждни черупки на хора, клатушкащи се по шосетата като преселници в някаква трескава страна. Най-накрая стана ясно колко крехко е всичко. Старите проблеми и тревоги се стопиха в нищото и нощта. Всичко си беше отишло. Мъжът си спомни за кутията с Кока-Кола. Никога е твърде много време. Но момчето знаеше истината. Знаеше, че никога изобщо не е време.
Мъжът седеше до сив прозорец под сивата светлина в една изоставена къща в късния следобед и четеше стари вестници, докато момчето спеше. Странните новини. Някогашните грижи и теми. Игликата затваря цвета си в осем. Гледаше как момчето спи. Можеш ли да го направиш? Когато моментът дойде? Можеш ли?
Клекнаха на пътя и ядоха студен боб и студен ориз, който бяха сготвили преди няколко дни. Храната им беше започнала да ферментира. Нямаше как да накладат огън, без да бъдат видени. Спяха, сгушени заедно под вонящите завивки в тъмнината и студа. Мъжът държеше момчето близо до себе си. Беше толкова слабичко. Моето сърце, каза той. Моето сърце. Но знаеше, че ако е добър баща, може би все пак трябва да постъпи, както бе казала тя. Знаеше, че момчето беше единственото нещо, което стоеше между него и смъртта.
Годината беше към края си. Дори не знаеше кой месец е. Предполагаше, че имат достатъчно храна за прехода през планините, но не можеше да бъде сигурен. Предстоеше им да се изкачат на височина от хиляда и седемстотин метра и щеше да бъде много студено. Все повтаряше, че всичко зависи от това дали ще стигнат до крайбрежието, но когато се събудеше нощем, знаеше, че говори празни и несъстоятелни неща. Имаше немалка опасност да загинат в планините и това да бъде краят им.