Минаха през развалините на един курортен град и поеха на юг. Опожарени гори по склоновете, миля след миля. Снегът тази зима дойде по-рано, отколкото бе очаквал. По пътя не се виждаха никакви следи, наоколо нямаше нищо живо. Почернели от огъня каменни блокове лежаха по скованите била с голи дървета като силуети на мечки. Мъжът стоеше на каменен мост, под който водите се изливаха бавно в един вир, превръщайки се в сивкава пяна. Тук някога беше гледал пъстървите да танцуват в бистрия поток, хвърляйки съвършените си сенки върху камъните под тях. Продължиха. Момчето крачеше бавно подир него. Облегнат на количката, той напредваше нагоре, следвайки виещите се завои. Високо горе в планините все още горяха пожари и нощем виждаха светлината им през тъмнооранжевата пелена на саждите. Ставаше все по-студено, но нощем си палеха лагерни огньове и ги оставяха да догорят, когато тръгнеха на сутринта. Мъжът беше увил краката и на двама им със зебло, стегнато с връв. Засега снегът беше само няколко сантиметра, но знаеше, че ако станеше много по-дълбок, щеше да се наложи да оставят количката. Придвижването с нея ставаше все по-трудно и често трябваше да спира, за да си почине. От време на време заставаше край пътя с гръб към детето, опрял ръце на коленете си, и кашляше. Сетне се изправяше и стоеше с насълзени очи. Върху сивия сняг оставаше фин кървав воал.
Лагеруваха до една скала, където мъжът опъна брезента върху няколко колчета. Той запали огъня, а после събраха голяма купчина дърва, за да им стигнат за през нощта. Направиха си рогозка от стебла от бучиниш, за да ги пази от снега и седнаха върху нея, загърнати с одеалата си. Гледаха огъня и пиеха последното какао, което бяха намерили преди седмици. Отново валеше, меките снежинки долитаха от мрака. Мъжът дремеше в прекрасната топлина. Сянката на момчето, носещо наръч дърва, мина покрай него. Наблюдаваше го, докато то подклаждаше огъня. Пламтящият дракон на Бога. Искрите се понасяха нагоре и умираха в беззвездния мрак. Много умиращи думи са загубили смисъла си, но тази благословия е истинска, макар и откъсната от един друг свят.
Когато се събуди на сутринта, от огъня бяха останали само въглените. Тръгна по пътя. Навсякъде беше светло. Като че ли изгубеното слънце най-после се връщаше. Снегът беше обагрен в оранжево и като че ли потрепваше. Горският пожар напредваше по обраслите с изсъхнали дървета хребети, припламваше и блещукаше на фона на надвисналите облаци като Северно сияние. Макар да беше студено, стоя там дълго. Цветовете събудиха в него нещо отдавна забравено. Направи си списък. Шепни молитви. Помни.
Стана още по-студено. Нищо не помръдваше във високия свят. Над пътя се носеше тежката миризма на дървесен дим. Мъжът буташе количката през снега. По няколко мили всеки ден. Нямаше представа колко далече е върхът. Ядяха пестеливо и бяха гладни през цялото време. Той стоеше и оглеждаше местността. Далече долу се мержелееше река. Колко ли път бяха изминали досега?
В съня му тя беше болна и той се грижеше за нея. Сякаш извършваше някакво жертвоприношение, макар истината да беше друга. Той не се погрижи за нея и тя беше умряла сама някъде в мрака — нямаше друг сън, друг бленуван свят, нито друга история.
По този път вече няма говорители на Бога. Те са си отишли, взимайки света със себе си, и съм останал само аз. Въпрос: каква е разликата между онова, което никога няма да бъде, и онова, което никога не е било?
Мракът на невидимата луна. Нощите сега бяха съвсем малко по-светли. Денем прокуденото слънце обикаляше земята като скърбяща майка с лампа.
Призори хората лежаха по тротоарите полуизгорели, от дрехите им се издигаше дим. Като сектанти, направили неуспешен опит за самоубийство. Други идваха да им помогнат. Година по-късно започнаха пожарите по планините и налудничавите напеви. Крясъците на жертвите. Денем набиваха хора на колове покрай пътя. Какво бяха сторили те? Мислеше си, че в историята на света може би е имало повече наказания, отколкото престъпления, но намираше малка утеха в това.
Въздухът стана по-разреден и си помисли, че върхът не би трябвало да е далече. Може би утре. Утре дойде и си отиде. Повече не валя, но снегът на пътя беше около десетина сантиметра и бутането на количката нагоре беше изтощително. Колебаеше се дали да не я оставят. Колко от багажа си можеха да носят? Стоеше и оглеждаше голите склонове. Пепелта падаше върху снега като черен покров.
След всеки завой му се струваше, че дефилето ще се появи всеки момент и една вечер той спря, огледа се и го позна. Разкопча яката на канадката си, свали качулката и се заслуша. Вятърът в мъртвите черни стебла на бучиниша. Празният паркинг до мястото, откъдето се откриваше панорамна гледка. Момчето стоеше до него. Там, където той бе стоял със своя баща през една зима много отдавна. Какво е това, татко? — попита то.
Клисура. Ето какво е.
На сутринта минаха през прохода. Беше много студено. Следобед започна да вали отново и те направиха лагера си рано, опънаха брезента над главите си и гледаха как снежинките падат в огъня. На сутринта снежната покривка беше още няколко сантиметра по-дебела, но беше спряло да вали и бе толкова тихо, че почти чуваха ударите на сърцата си. Той сложи дърва върху въглените, съживи огъня и нагази в преспите, за да извади количката от снега. Разрови консервните кутии и се върна обратно. Сетне двамата седнаха край огъня и изядоха последните си бисквити и няколко наденички от консерва. В джоба на раницата си мъжът беше намерил още малко какао, което сега приготви за момчето, а на себе си сипа чаша гореща вода и започна да я подухва, за да не се опари.
Обеща да не правиш това, каза момчето.
Какво да не правя?
Знаеш какво, татко.
Той върна горещата вода обратно в тигана, взе чашата на момчето, отсипа си малко от какаото в своята и му я подаде.
Трябва да те следя през цялото време, каза момчето.
Знам.
Ако човек нарушава малките си обещания, ще наруши и големите. Така си ми казвал винаги.
Знам. Но няма да го направя.
Спускаха се цял ден надолу по склона, който гледаше на юг. Количката спираше да върви в по-дълбоките преспи и трябваше да я тегли с една ръка, проправяйки пъртина пред нея. Навсякъде другаде освен в планината можеха да намерят нещо, което да използват като шейна. Стар пътен знак или ламарина от покрив. Парцалите около краката им подгизнаха и през целия ден им държаха мокро и студено. Мъжът се облегна на количката, за да си поеме дъх, докато момчето го чакаше. По едно време от планината се чу силен трясък. Сетне още един. Това е само падащо дърво, каза той. Всичко е наред. Момчето гледаше мъртвите дървета край пътя. Всичко е наред, каза мъжът. Всички дървета на света ще паднат рано или късно. Но не върху нас.
Откъде знаеш?
Просто знам.
Не след дълго стигнаха до падналите на пътя дървета, където трябваше да разтоварят количката и да пренесат всички неща на ръка над полегналите стволове, за да ги натоварят отново от другата страна. Момчето намери няколко играчки, които беше забравило. Избра си един жълт камион, сложи го най-отгоре върху брезента и така продължиха по пътя.
Направиха си лагер до един замръзнал крайпътен поток. Вятърът беше издухал пепелта от леда, който изглеждаше черен, и потокът се виеше през гората като базалтова лента. Отидоха за дърва до северния склон, където беше по-сухо, довличайки цели клони. Накладоха огъня, опънаха брезента и по колчетата окачиха мокрите си дрехи, от които се заиздига воняща пара. Седяха загърнати голи в завивките си, а мъжът държеше краката на момчето до корема си, за да ги стопли.
Детето се събуди, скимтейки в нощта, и мъжът го прегърна.
Шт, каза той. — Шт. Всичко е наред.
Сънувах лош сън.
Знам.
Да ти кажа ли какво стана?
Ако искаш.
Сънувах онзи пингвин, който ти навиваше и той се клатушкаше и пляскаше с крилата си. Бяхме в къщата, в която живеехме преди, и той се появи зад ъгъла, но никой не го беше навил и беше много страшно.
Добре.
На сън беше много по-страшно.
Знам. Сънищата могат да бъдат много страшни.
Защо сънувах този страшен сън?
Не знам. Но сега всичко е наред. Ще сложа още дърва в огъня. А ти заспивай.
Момчето не отговори. Сетне каза: Ключето за навиване не се въртеше.
Отне им четири дни, за да слязат от снежната зона, но дори и след това попадаха на заснежени места на завоите, а пътят беше мокър и черен от оттичащите се води. Най-накрая стигнаха до края на клисурата, откъдето се откриваше гледка към тъмнеещата се далече долу река. Стояха и се ослушваха.
Високи стръмни скали откъм далечната страна на каньона с тънки черни дървета, вкопчили корените си в отвесните склонове. Шумът на реката заглъхна. Сетне се върна. От долината повя студен вятър. През целия ден се спускаха към реката.
Оставиха количката на един паркинг и тръгнаха през гората. Откъм реката идваше глухо бучене. Това беше водопад, чиито води се стоварваха от една висока издадена скала през сив саван от мъгла в малко езеро двайсет и пет метра по-долу. Усетиха мириса на водата и почувстваха студа, който идваше от нея. По периферията на вира имаше ивица влажен речен чакъл. Мъжът стоеше и наблюдаваше момчето. О! — възкликна то. Не можеше да откъсне поглед от гледката.
Мъжът приклекна, загреба шепа камъчета, помириса ги и ги хвърли на земята. Кръгли, лъскави и гладки, те приличаха на топчета за игра или захарни бонбони, целите в малки жилчици и шарки. Имаше и плоски камъчета и малки парченца кварц, които сякаш светеха в речната мъгла. Момчето пристъпи напред, клекна и плисна тъмната вода.
Водопадът падаше почти в центъра на езерото. Кръгове сивкава суроватка. Те стояха един до друг и викаха, за да надвият грохота.
Студено ли ти е?
Да. Много.
Искаш ли да влезеш?
Не знам.
Разбира се, че искаш.
Може ли?
Хайде.
Той разкопча ципа на якето му и го остави да падне на чакъла. Сетне двамата свалиха дрехите си и пристъпиха във водата. Призрачно бледи и тръпнещи. Момчето беше толкова слабо, че сърцето му спря. Мъжът се гмурна с главата напред, изплува задъхан и се извърна, разплисквайки водата с ръце.
По-дълбоко ли е от главата ми? — извика момчето.
Не. Хайде.
Той заплува към водопада и се спря под падащата водна маса. Момчето стоеше в езерото до кръста, обгърнало раменете си с ръце и подскачаше на място. Мъжът се върна при него, хвана го и му помогна да заплува. Задъхано сред пръските, момчето пляскаше с ръце във водата. Добре се справяш, каза той. — Добре се справяш.
Облякоха се, треперейки от студ, сетне се изкачиха по пътеката до реката горе. Стигнаха до скалите, където водата като че ли изчезваше в празното пространство и мъжът хвана момчето, за да надникне над ръба на последната издатина. Сякаш засмукана от някаква сили, реката падаше надолу право в езерото. Цялата река. Момчето се вкопчи в ръката му.
Много е високо, каза то.
Да, много е високо.
Ще умреш ли, ако паднеш оттук?
Със сигурност ще се нараниш. Височината е голяма.
Наистина е страшно.
Те вървяха през гората. Светлината гаснеше. Следваха речното корито, заобикаляйки огромните мъртви дървета. Древна гора, сред чиито стволове някога бяха расли мандрагора, пипсисева. Женшен. Груби мъртви клони на рододендрони, усукани, чепати и черни. Мъжът се спря. Беше забелязал нещо сред изсъхналата трева и пепелта. Спря се и разчисти мястото. Бяха цяла малка колония — свити, изсъхнали и спаружени. Откъсна една от тях и я помириса. Отхапа парченце от края й и задъвка.