Мъжът седеше на пясъка и преглеждаше съдържанието на раницата си. Бинокълът. Половинлитрова бутилка с бензин, почти пълна. Бутилка с вода. Клещи. Две лъжици. Нареди всичко в редица. Имаха също пет консерви с храна и той избра една с наденички и една с царевица, отвори ги с малка армейска отварачка за консерви и ги сложи в края на огъня, наблюдавайки как етикетите им обгарят и се свиват. Когато от царевицата започна да се издига пара, мъжът извади кутиите от огъня с клещи. Наведоха се над тях с лъжиците си и започнаха да се хранят бавно. Момчето клюмаше и заспиваше, както седеше.
След като се нахраниха, той заведе сина си при чакълестия бряг под моста, счупи тънкия лед с една пръчка и изми лицето и косата му. Водата беше толкова студена, че момчето се сепна и извика. Разместиха камъните в търсене на по-прясна вода и мъжът продължи да мие косата му, но най-накрая спря, защото детето вече стенеше от студ. Подсуши косата му с одеалото, клекнал там под светлината на огъня в сянката на моста, изпод който се виждаше редицата от дървета отвъд реката. Това е моето дете, каза си той. Измивам мозъка на мъртъв човек от косата му. Това ми е работата. Сетне го зави с одеалото и го отнесе при огъня.
Момчето се олюляваше и мъжът внимаваше да не се катурне в огъня. Оформи вдлъбнатина в пясъка, където детето щеше да спи, седна и разроши косата му на огъня, за да я подсуши. Всичко това приличаше на някакво древно помазване. Така да бъде. Събуди миналото. Там, където няма нищо, създай ритуали и дишай с тях.
Събуди се през нощта от студ, стана и хвърли още дърва в огъня. Очертанията на малките клони, горящи в бяло и оранжево сред въглените. Духна, за да разпали пламъците, сложи още дърва и седна с кръстосани крака, облегнат на каменната колона на моста. Тя беше иззидана от тежки каменни блокове, споени с хоросан. Над главата му се виждаше металът, покафенял от ръжда, нитовете, дървените траверси и напречните греди. Пясъкът под него беше топъл на пипане, но нощта отвъд периметъра на огъня беше ледено студена. Мъжът стана и домъкна още дърва под моста. За миг се спря и се ослуша. Момчето не помръдваше. Седна до него и погали светлата му сплъстена коса. Златен бокал, подходящ да приютиш в него един бог. Моля те, не ми казвай как свършва историята. Когато погледна отново към мрака отвъд моста, валеше сняг.
Бяха им останали само дребни дърва за огрев и огънят щеше да ги топли само още около час или малко повече. Мъжът домъкна останалите съчки изпод моста и започна да ги кърши, цепейки по-дебелите клони по дължина. Мислеше, че шумът ще събуди момчето, но това не се случи. Мокрите дърва съскаха в огъня, снегът продължаваше да вали. На сутринта щяха да видят дали по пътя има следи, или не. Онзи мъж беше първото човешко същество, освен момчето, с което бе разговарял от повече от година. Най-накрая беше срещнал ближен. Змийската пресметливост в онези студени подвижни очи. Сивите изгнили зъби. Лепкави от човешката плът по тях. Кой бе направил от света лъжа? До последната дума. Когато се събуди, снегът бе спрял и сипкавата зора очертаваше голите хълмове отвъд моста, черните дървета върху белия фон на снега. Той лежеше свит с ръце между коленете си. Сетне се надигна, разръчка огъня и сложи една консерва с цвекло във въглените. Момчето лежеше, сгушено на земята, и го наблюдаваше.
Снегът се беше посипал по дърветата и шумата и вече беше станал сив от пепелта. Отидоха до мястото, където бяха оставили количката, сложиха раницата в нея и се отправиха към пътя. Никакви следи. Стояха и се ослушваха в абсолютната тишина. Сетне потеглиха по пътя през сивата киша, детето вървеше малко встрани от него с ръце в джобовете.
През целия ден, докато пътуваха, момчето не обели нито дума. Следобед кишата се разтопи и до вечерта пътят изсъхна. Не спираха. Колко мили бяха вървели? Десет, дванайсет… Преди понякога по пътя играеха на квойтс с четири големи стоманени шайби, които бяха намерили в един железарски магазин, но те бяха изгубени заедно с всичко останало. През нощта лагеруваха в една клисура, където накладоха огъня си до една отвесна скала и изядоха последната консерва. Беше я оставил за най-накрая, защото това беше любимото ядене на момчето — свинско месо с боб. Гледаха как сосът клокочи бавно, сетне той извади консервата с клещите и ядоха мълчаливо. Мъжът изплакна празната кутия с вода, даде на момчето да пие от нея и това беше всичко. Трябваше да бъда по-внимателен, каза той.
Момчето не отговори.
Трябва да говориш с мен.
Добре.
Искаше да знаеш как изглеждат лошите хора. Сега вече знаеш. Може да се случи отново. Моето задължение е да се грижа за теб. То ми е отредено от Бог. Ще убия всекиго, който те докосне. Разбираш ли какво ти казвам?
Да.
Момчето седеше, завито с одеалото. След малко вдигна глава. Ние все още ли сме от добрите? — попита то.
Да, все още сме от добрите.
И винаги ли ще бъдем от тях.
Да. Винаги ще бъдем от тях.
Добре.
На сутринта излязоха от клисурата и поеха отново по пътя. Мъжът беше направил на момчето свирка от стебло на тръстика и сега я извади от палтото си и му я подаде. Детето я пое, без да каже дума. След известно време то изостана няколко крачки назад и малко по-късно мъжът го чу да свири. Нестройна музика за века, който трябваше да дойде. Или може би последната музика на земята, издигнала се изпод пепелта на нейните руини. Мъжът се извърна и го погледна. Детето беше погълнато от заниманието си. Хрумна му, че прилича на тъжно самотно дете на феите, което оповестява пристигането на пътуващ театър в далечно графство или село, без да подозира, че всички актьори са били отнесени от вълци.
Седеше с кръстосани крака на билото на един хребет и оглеждаше долината долу с бинокъла си. Спокойното плавно очертание на река. Тъмните тухлени комини на фабрика. Покриви, покрити с плочи. Стара дървена водна помпа, укрепена с железни обръчи. Никакъв дим, никакви признаци на живот. Свали бинокъла и продължи да наблюдава околността без него.
Какво виждаш? — попита момчето.
Нищо.
Мъжът му подаде бинокъла. Момчето прехвърли ремъка през врата си, вдигна бинокъла до очите си и завъртя колелцето на фокуса. Всичко около тях беше толкова спокойно.
Виждам дим, каза то.
Къде?
Встрани от онези сгради.
Кои сгради?
Момчето му върна бинокъла и той отново намести фокуса. Далечна бледа струйка дим. Да, каза той. Виждам го.
Какво ще правим, татко?
Мисля да хвърлим един поглед. Просто трябва да бъдем внимателни. Ако това е комуна, те ще имат барикади. Но може би са просто бежанци.
Като нас.
Да. Като нас.
Ами ако са от лошите?
Ще трябва да поемем риска. Трябва да намерим нещо за ядене.
Те оставиха количката в гората, пресякоха една железопътна линия и се спуснаха по стръмния рид през почернелия мъртъв бръшлян. Мъжът носеше пистолета в ръката си. Стой близо до мен, каза той. Момчето се подчини. Те се движеха по улиците като сапьори. Пряка след пряка. Лека миризма на дървесен дим във въздуха. Влязоха в един магазин и останаха там известно време, наблюдавайки улицата, но нищо не помръдваше. Преровиха разпилените по пода боклуци. Чекмеджета, хартии и прогизнали от влага картонени кутии. Не намериха нищо. Всички магазини бяха плячкосани преди години и витрините на повечето от тях ги нямаше. Вътре беше твърде тъмно и не се виждаше почти нищо. Изкачиха се по нащърбените стоманени стълби на един ескалатор, момчето се държеше за ръката му. Няколко прашни палта висяха на закачалки. Потърсиха обувки, но не намериха. Разровиха една купчина с отпадъци, но не попаднаха на нищо полезно. Когато се върнаха долу, мъжът свали окачените на закачалки сака, изтупа ги от прахта и ги преметна през ръка. Да вървим, каза той.
Беше се надявал, че ще намерят нещо пропуснато от мародерите, но напразно. Ритаха с крака боклуците между рафтовете. Стари опаковки, списания и вечната пепел. Мъжът огледа лавиците, търсейки витамини. Отвори вратата на едно хладилно помещение. От тъмнината дойде киселата зловонна миризма на мъртъвците и побърза да затвори. Стояха на улицата. Погледна сивото небе. Леките струйки пара от дъха им. Момчето беше капнало от умора. Мъжът го хвана за ръката. Трябва да търсим още, каза той. Трябва да продължим да търсим.
Къщите в покрайнините на града не предложиха почти нищо повече. Влязоха по задните стълби в една кухня и започнаха да ровят из шкафовете, чиито врати бяха отворени до една. Метална кутия със сода на прах. Мъжът се спря, загледан в нея. Преровиха чекмеджетата на един бюфет в трапезарията. Сетне влязоха във всекидневната. Свитъци от паднали тапети се търкаляха по пода като древни документи. Остави момчето на стълбите, поверявайки му саката, а в това време той се качи на горния етаж.
Навсякъде миришеше на влага и гнило. В първата спалня имаше изсъхнал труп, завит до шията. Останки от изгнила коса по възглавницата. Мъжът хвана долния край на одеалото и го дръпна, след това го изтупа, сгъна го и го сложи под мишницата си. Претършува бюрата и писалищата. Лятна рокля на телена закачалка. Нищо. Тръгна надолу по стълбите. Стъмваше се. Хвана момчето за ръка и излязоха през предната врата на улицата.
На върха на хълма той се спря и втренчи поглед в града. Мракът се спускаше бързо. Мрак и студ. Метна двете сака на раменете на момчето върху якето и останалите му дрехи.
Много съм гладен, татко.
Знам.
Ще си намерим ли нещата?
Да, знам къде са.
Ами ако някой друг ги намери?
Няма да ги намерят.
Дано да е така.
Не се тревожи. Хайде.
Какво беше това?
Не чух нищо.
Слушай.
Не чувам нищо.
Те се ослушваха. Сетне в далечината се чу лай на куче. Мъжът се обърна и погледна към тъмнеещия град. Това е куче, каза той.
Куче?
Да.
Откъде е дошло?
Не знам.
Ние няма да го убием, нали, татко?
Не. Няма да го убием.
Мъжът погледна надолу към момчето, което трепереше под няколкото ката дрехи. Наведе се и го целуна по грапавото от песъчинки чело. Няма да му направим нищо, каза той. Обещавам.
Спаха в една кола под някакъв надлез, завити със саката и одеалото. В мрака и тишината той виждаше малки случайни светлини да пробягват върху мрежата на нощта. Всички горни етажи на сградите бяха тъмни. Там ще е трудно да се носи вода. Освен това някой може да те прогони с дим. Какво ли ядяха? Бог знае. Те седяха, завити с палтата си и гледаха през прозорците. Кои са те, татко?
Не знам.
Събуди се през нощта и остана да лежи, ослушвайки се. Не можеше да си спомни къде е. Тази мисъл го накара да се усмихне. Къде сме ние? — каза той.
Какво има, татко?
Нищо. Всичко е наред. Заспивай.
Ние ще се оправим, нали, татко?
Да, ще се оправим.
И нищо лошо няма да ни се случи.
Точно така.
Защото ние носим огъня.
Да. Защото ние носим огъня.
На сутринта валеше студен дъжд. Лееше се върху колата, въпреки че тя беше под надлеза, и танцуваше по пътя по-нататък. Те седяха и гледаха през водната пелена върху стъклото. Преди да отслабне дъждът, голяма част от деня вече беше минала. Оставиха палтото и одеалото на задната седалка и тръгнаха по пътя да претърсят и други къщи. Дървесен дим във влажния въздух. Никога повече не чуха кучето.
Намериха няколко кухненски съда и дрехи. Блуза. Найлон, който можеха да използват като мушама. Мъжът беше сигурен, че ги наблюдават, но не видя никого. В един килер се натъкнаха на чувал с царевично брашно, от който плъхове бяха яли дълго време. Той преся брашното с парче от мрежа за прозорци, махна шепата изсъхнали изпражнения, накладоха си огън на бетонната веранда на къщата, омесиха си питки и ги изпекоха на една тенекия. Накрая ги изядоха бавно една по една. Оставиха си само няколко, които мъжът зави в хартия и прибра в раницата си.