Пътят - Кормак Маккарти 9 стр.


Момчето седеше на стълбите, когато видя нещо да се движи зад къщата от другата страна на пътя. Лице, което гледаше към него. Дете, горе-долу на неговите години, облечено в извънредно голямо за ръста му палто с навити ръкави. Момчето се изправи. Хукна по пътя, после по алеята. Там нямаше никого. Погледна към къщата, сетне се затича към дъното на двора през мъртвите бурени, стигайки до застоял черен поток. Върни се, извика то. Няма да те нараня. Стоеше там и плачеше, когато баща му дотича при него и го хвана за ръката.

Какво правиш? — просъска той. Какво правиш?

Там има едно малко момче, татко. Там има едно малко момче.

Няма никакво момче. Какви ги говориш?

Да, има. Аз го видях.

Казах ти да не мърдаш. Не ме ли чу? А сега трябва да тръгваме. Хайде.

Исках само да го видя, татко. Исках само да го видя.

Мъжът го хвана за ръката и двамата прекосиха двора. Детето не можеше да спре да плаче, но баща му така и не погледна назад. Хайде, каза той. Трябва да вървим.

Искам да го видя, татко.

Там няма никого. Искаш да умреш ли? Това ли искаш?

Не ме е грижа, каза момчето, хлипайки. Не ме е грижа.

Мъжът се спря. Клекна и го хвана за раменете. Извинявай, рече той. Не казвай това. Не трябва да казваш това.

Те се върнаха по мокрите улици при виадукта, където взеха палтата и одеалото от колата, и продължиха към издигнатата железопътна линия. Изкачиха се по насипа, пресякоха релсите, сетне навлязоха в гората, намериха количката си и се отправиха към магистралата.

Ами ако то си няма кой да се погрижи за него? — попита момчето. Ами ако си няма татко?

Там има хора. Просто се криеха.

Мъжът избута количката на пътя и се спря. Виждаше следите от камиона в мократа пепел, които макар и смътни и отмити, все пак бяха там. Стори му се, че долавя миризмата им. Момчето го дърпаше за палтото. Татко, каза то.

Какво?

Страх ме е за онова малко момче.

Знам. Но нищо няма да му се случи.

Трябва да го намерим, татко. Трябва да го намерим и да го вземем с нас. Можем да го вземем, а също така можем да вземем и кучето. Кучето може би ще ни хване нещо за ядене.

Не можем.

А аз ще дам на малкото момче половината от моята храна.

Престани. Не можем да направим това.

Детето отново се разплака. Какво ще стане с малкото момче? — изхлипа то. Какво ще стане малкото момче?

По здрач седнаха на един кръстопът. Мъжът разстла парчетата от картата на земята и започна да ги изучава. После заби пръст в едно от тях. Ние сме тук, каза той. Точно тук. Момчето отказа да погледне. Мъжът продължи да се взира в обърканата плетеница от червени и черни линии, държейки пръста си на мястото, където смяташе, че се намират. Сякаш се опитваше да види самите тях, седнали там на пътя. Бихме могли да се върнем, каза момчето тихо. Не е толкова далече. И не е толкова късно.

Направиха си лагер в едно сечище недалеч от пътя. Не можаха да намерят закътано място, където да запалят огън, без да бъде видян от някого, и затова се отказаха от него. Изядоха по две царевични питки и легнаха да спят на земята, сгушени един в друг, завити с палтата и одеалата си. Мъжът прегърна детето, което след малко спря да трепери, после заспа и той.

Кучето, което той помни, ни следваше два дни. Опитах се да го примамя да дойде, но то не пожела. Направих примка от тел, за да го хвана. В пистолета имаше три патрона. Не можех да пожертвам нито един от тях. То се отдалечи надолу по пътя. Момчето го изпрати с поглед, сетне погледна към мен, отново към него и започна да плаче и да моли за живота му, а аз му обещах, че няма да го нараня. Кучето приличаше на скелет с опъната върху него кожа. На следващия ден го нямаше. Това е кучето, което той помни. Не помни никакви малки момчета.

Мъжът сложи шепа стафиди, увити в кърпа, в джоба си и по обяд те седнаха на мъртвата трева встрани от пътя и ги изядоха. Момчето го погледна. Това е всичко, което имаме, нали? — каза то.

Да.

Сега ще умрем ли?

Не.

Какво ще правим.

Ще пийнем малко вода. След това ще продължим надолу по пътя.

Добре.

Вечерта тръгнаха през полето, опитвайки се да намерят място, където огънят им нямаше да се вижда. Дърпаха количката след себе си по неравната земя. Околността не обещаваше много. Утре трябваше да намерят нещо за ядене. Нощта ги застигна по калния път. Отправиха се уморено към една далечна група дървета, голи и черни, които се очертаваха на фона на последната светлина от видимия свят. Когато стигнаха там, беше вече тъмна нощ. Държейки момчето за ръка, мъжът събра с крак разпилените по земята клони и съчки и запали огън. Дървата бяха мокри, но той издялка с ножа си мъртвата кора и струпа съчките и клоните около огъня да изсъхнат. Разстла мушамата на земята, взе палтата и одеалото от количката, събу мокрите кални обувки и на двамата и сетне останаха да седят мълчаливо, протегнали ръце към пламъците. Мъжът се замисли какво да каже, но не се сети за нищо. Подобно чувство го беше обземало и преди — чувство, което надхвърляше границите на вцепенението и тъпото отчаяние. Свят, който се свива до суровото ядро на съществуващите предмети. Имената на нещата бавно следват самите неща и потъват в забвение. Цветовете. Имената на птиците. Храните. И най-накрая имената на нещата, за които си вярвал, че са истински. Оказва се, че са били по-крехки, отколкото си предполагал. Колко от тях вече ги няма? Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Думите се свиват като нещо, което се опитва да запази топлината си. Преди да трепнат и да изчезнат завинаги.

Уморени, те спаха дълбоко тази нощ, а на сутринта огънят беше угаснал и чернееше на земята. Мъжът обу калните си обувки и тръгна за дърва, духайки в шепите си. Беше толкова студено. Възможно беше да е ноември. Или по-късно. Запали огъня, излезе на открито и огледа околността. Мъртвите поля. Чифлик в далечината.

Поеха по един черен път по билото на някакъв хълм, където някога бе имало къща. Преди много време. Ръждиво очертание на пещ, което се издигаше от черната вода в мазето. Смачкани листове обгоряла ламарина от покрива сред полето, където ги беше отнесъл вятърът. В хамбара се натъкнаха на стар камион, от чиято прашна каросерия събраха няколко шепи семена, които той не можа да разпознае, и започнаха да ги ядат заедно с прахта и боклуците. Сетне тръгнаха през полето към пътя.

Следваха една каменна стена покрай останките от някогашна овощна градина. Чепати почернели дървета в редица и нападали дебели клони по земята. Спряха се и погледнаха към полето. На изток се изви вятър. Меката пепел се носеше сред браздите. Спираше. И сетне пак се понасяше. Бе виждал всичко това и преди. Следи от изсъхнала кръв по стърнищата и спирали от вътрешности там, където убитите са били изкормени. На отсрещната стена имаше фриз от човешки глави, всичките подобни една на друга — изсъхнали и деформирани, с изопнати усмивки и съсухрени очи. Те носеха златни обеци на сбръчканите си уши и вятърът развяваше оскъдните дрипави коси върху черепите им. Зъбите в устата им приличаха на отливки, грубите татуировки, изрисувани със собственоръчно приготвена синя боя от сърпица, избеляваха под сиромашкото слънце. Паяци, саби, мишени. Дракон. Рунически бойни призиви, неправилно изписани девизи. Главите, които не бяха смазани с тояги, бяха одрани и по челата на голите черепи имаше различни драскулки. Шевовете на един бял череп бях старателно гравирани с мастило и напомняха на план за сбор. Мъжът се обърна и погледна към момчето. То стоеше до количката, изложено на напора на вятъра. Сетне завъртя глава към развятата суха трева и редиците с чепати тъмни дървета. Вятърът бе отнесъл няколко парцала от дрехи към стената. Всичко бе сиво от пепелта. Тръгна покрай стената, хвърляйки последен поглед на човешките маски, изкачи няколкото дървени стъпала при портата и се отправи към мястото, където го чакаше момчето. Обгърна рамото му с ръка.

Добре, каза мъжът. Да вървим.

Това беше познатото послание от всеки късен период от историята. Послание и предупреждение, каквото бе живата картина на убитите и погълнатите. Събуди се сутринта, завъртя се върху одеалото и погледна към пътя в посоката, откъдето бяха дошли — точно навреме, за да види между дърветата група хора, маршируващи в редици по четирима. Облечени във всевъзможни дрехи, те всички носеха на вратовете си червени шалове. Червени и оранжеви или толкова червени, колкото бяха успели да намерят. Мъжът сложи ръката си на главата на момчето. Шт, каза той.

Какво има, татко?

На пътя има хора. Дръж си главата долу. Не поглеждай.

От угасналия огън не се издигаше дим. Количката не се виждаше. Той се претърколи на земята и продължи да ги наблюдава, лежешком, над ръката си. Армия, обута в маратонки. Маршируваща. Носеха еднометрови тръби, чиито дръжки бяха увити с кожа. Ремъци на китките. Някои от тръбите бяха снабдени с вериги, в края на които имаше всевъзможни шипове и остри предмети. Дрънчаха и маршируваха с полюшваща се походка като играчки на пружина. Брадясали и с маски на лицата, през които излизаше топлият им дъх. Шт, каза той. Шт. Следващата фаланга беше въоръжена с копия и пики, украсени с пискюли и панделки. Дългите остриета бяха грубо изковани от ресори на камион. Момчето лежеше, заровило лице в ръцете си, ужасено. Непознатите преминаха в тежка стъпка на около трийсетина метра разстояние и земята леко потрепваше. Отзад се зададоха каруци с военна плячка, теглени от впрегнати роби, сетне жените — може би дузина на брой — някои от тях бременни, и най-накрая допълнителна група от педерасти, зле облечени, треперещи от студ, с кучешки нашийници и оковани един за друг. Всички отминаха. Мъжът и момчето лежаха и се ослушваха.

Отидоха ли си, татко?

Да, отидоха си.

Ти видя ли ги?

Да.

От лошите ли бяха?

Да, от лошите бяха.

Те бяха много, искам да кажа, лошите.

Да. Но си отидоха.

Мъжът и момчето станаха и се изтупаха. Стояха заслушани в тишината.

Къде отидоха те, татко?

Не знам. Придвижват се нанякъде. Това не е добър знак.

Защо не е добър знак?

Просто не е. Трябва да извадим картата и да я разгледаме.

Измъкнаха количката изпод храстите, с които я бяха покрили, мъжът я изправи, струпа одеалата и палтата в нея и потеглиха към пътя. Спряха и се загледаха към мястото, където парцаливата орда сякаш бе оставила след себе си остатъчен образ в обезпокоения въздух.

Следобед отново заваля сняг. Те стояха и гледаха как светлосивите снежинки падат от навъсения здрач. Сетне продължиха нататък. Върху тъмната повърхност на пътя се оформяше тънък слой киша. Момчето продължи да изостава и мъжът спря и го изчака. Стой до мен, каза той.

Но ти вървиш толкова бързо.

Ще вървя по-бавно.

Отново поеха по пътя.

Ти май пак не говориш.

Говоря.

Искаш ли да спрем?

Аз винаги искам да спрем.

Трябва да бъдем по-внимателни. Аз трябва да бъда по-внимателен.

Знам.

Ще поспрем. Какво ще кажеш?

Добре.

Трябва само да намерим добро място.

Добре.

Падащият сняг ги обгърна. Не се виждаше нищо встрани от пътя. Той кашляше, а момчето потръпваше. Бяха се наметнали с мушамата и бутаха пазарската количка през снега. Най-накрая мъжът спря. Момчето трепереше неконтролируемо.

Трябва да спрем, каза той.

Много е студено.

Знам.

Къде сме?

Питаш къде сме?

Да.

Не знам.

Ако видиш, че ще умрем, нали ще ми кажеш?

Не знам. Няма да умрем.

Оставиха количката преобърната настрани в едно поле с острица, мъжът взе одеалата и палтата, завити в найлона, и потеглиха. Дръж се за канадката ми, каза той. Не се пускай. Прекосиха полето, преминаха през оградата, като всеки придържеше телта надолу, така че да премине другият. Телта беше ледено студена и проскърцваше при скобите. Нощта падаше бързо. Продължиха. Стигнаха до една кедрова гора с мъртви черни дървета, които все пак бяха достатъчно нагъсто, за да задържат снега. Под всяко от тях имаше скъпоценен кръг от тъмна земя и изгнили кедрови иглички.

Назад Дальше