книга втора от поредицата Метрозоната ( Самуил Петрович )
За автора
Доктор Саймън Мордън е съвсем истински учен с дипломи и научни титли в области като геологията и планетарната геофизика. За жалост подобно образование не подготвя човека за големия широк свят на истинската работа. Затова той се пробва като училищен портиер и личен секретар на финансов съветник, а в момента се труди като помощник-учител на половин работен ден в начално училище, което съчетава, доколкото му е възможно, със задълженията на съпруг къщовник, полагащ усилия да предпази от пълна разруха старата си къща, да отгледа двете си деца и да осигури топъл дом за семейните котки. Когато обаче успява да продаде един разказ за някаква антология, бива връхлетян от възторжения прием на критиката, последван от какви ли не награди, договори, агенти, срокове, отговорности и подобни страхотии. Автор е на прехваления роман „Изгубеното изкуство" и на други не по-малко добре приети литературни опити.
Предговор
Когато бях съвсем начинаещ писател, по причини, които обясних в посвещението към „Уравненията на живота", се оказах в една тайфа с хорър писатели. Това стана инцидентно, не по план, но беше една от онези щастливи случайности, за които никога не съм съжалявал. Тъкмо се бяха появили първите наченки на онова, което по-късно се превърна в „уеб", фокусът беше започнал да се измества от новинарските мрежи и мейл абонаментите. Интернет форумите набираха популярност и аз се озовах на мястото, където се навъртаха повечето от младите британски хорър автори. Това беше сайтът „Майстори на ужаса".
Сега е нелепо да се мисли за нашата тайфа - а повечето все още се срещаме всяка година на Фентъзи Кона на Британската фентъзи асоциация - като за млади... Е, някога бяхме такива. Наистина. Сега почти всичките сме на над четирийсет, плешиви или оплешивяващи, предимно с черни тениски и с глупави бради. Редиците ни са оредели - вече не се виждаме с част от хората, някои от тях сега се занимават с други неща и водят различен живот. Но броят на онези от нас, Майсторите на ужаса от онази първа наша среща в лондонски пъб („Дед Нърс", мисля), които все още пишем активно, е учудващо голям.
Ние пишем фентъзи, криминалета, хорър и научна фантастика, разкази, повести, романи, сценарии за филми, пиеси и новелизации. Всичко, което ни помага да си плащаме сметките и възбужда интереса ни. Някои дори са станали издатели. Това, което не се е променило, е, че обичаме да си разказваме невероятни истории и все още се опитваме да плашим приятелите и читателите си. Да се учиш как да ужасяваш някого чрез средствата на прозата - най-обикновени думи - е оръжие, което би трябвало да е в арсенала на всеки писател. И аз съм се учил на това в „Майстори на ужаса".
Така че тази история е посветена на уебмастъра на „Майстори на ужаса", Анди. Благодаря, приятел.
1.
Петрович се взираше в сферата в ръцете си, като я въртеше бавно, за да разкрие различните части от сложната структура на повърхността й. Блестящите сребърни метални линии в извивките и спиралите се открояваха на фона на смолисточерната матрица, привидният хаос се повтаряше навсякъде до скритите дълбини на кълбото; единичната нишка на жица, която се движеше нагоре-надолу, напред-назад, по маршрут, точно определен от уравненията, открити от самия него.
Това беше произведение на изкуството - компактно, студено, красиво, изящно изработено. Няколкокилометрова нишка от фина сплав, навита в кълбо с големината на два допрени юмрука.
Но се предполагаше, че е нещо повече от това. Той я пусна да падне тежко върху бюрото и си свали очилата. Очите му, винаги толкова сини, бяха заобиколени от червени вени. Той отново ги потърка.
Това ёбаное нещо не работеше и нямаше да проработи, колкото и да му крещи и да го удря. Провеждаше се първият практически тест на законите на Еканоби-Петрович, а то просто си стоеше тук, нямо, сляпо, неподвижно.
Станфорд - Станфорд! Тези разпиздяи колхозные американские му дишаха във врата и той знаеше, че ако не го разгадае скоро, те или ще го изпреварят със собственото му откритие, или ще омаловажат всичките му усилия. Щеше да е пълен провал да се изправи срещу тях в конферентната зала, след като е изгубил надпреварата. А по-неотложният проблем беше, че Пиф щеше да го обеси на собствените му яйца.
И така, сферата не работеше. А би трябвало. Всеки тест, проведен от него, показваше, че устройството е изработено с микрометрична прецизност, точно в планираната от него конфигурация. Беше я задействал с точния волтаж.
Всичко беше идеално и въпреки това, въпреки това. . .
Отново си сложи очилата. Погледът му се фокусира върху познатата стая -същото старо бюро на Пиф със следи от времето, което бе прекарвала с него, все същите саксии с растения, които оцеляваха само на диета от студено кафе и светлината, проникваща през жълтеникавите ленти на венецианските щори.
Вътре проникваха и звуци - из студения, все още зимен въздух се носеше вой на сирени и пукот на далечна стрелба. Тропот и дрънчене, звуци от чукове и бормашини, кънтене от вдигане на скеле. Танк, шляпащ с гъсеничните си вериги по асфалта.
Нищо чак толкова силно, че да отвлече вниманието му от жуженето на флуоресцентната лампа над главата му.
Той издърпа чекмеджето, извади лист с разпечатка и го постави пред себе си. Вторачи се в изписаните върху хартията символи с ясното съзнание, че отговорът е някъде там - само да знаеше къде да търси. Завъртя прецизно венчалната си халка с четвърт оборот - усещаше присъствието й студено и чуждо върху тялото си.
Времето течеше. Гласовете в коридора отвън се приближиха и станаха по-гръмки, после изчезнаха.
Внезапно Петрович вдигна поглед. Примижа и побутна нагоре очилата си. Сърцето му се разтуптя по-бързо и приливът на кръв накара кожата му да се облее с пот.
Той се вкопчи в идеята си и всичките му действия придобиха спокойна прецизност. Пресегна се към молива и обърна хартията с празната страна отгоре. Започна да чертае диаграма и когато приключи, нанесе няколко цифри към нея.
Петрович остави молива и провери решението.
- Дубина - каза си той шепнешком. - Дурак, болван.
От ръба на масата натруфената сфера му се при-смя за последен път. Сега вече щеше да я подчини. Пресегна се, обгърна я с длан и я подхвърли толкова небрежно във въздуха, че му се наложи да се хвърли с главата напред през бюрото, за да я хване.
Улови я сръчно по пътя й надолу, давайки си сметка, че тя в никакъв случай не бива да докосва отново пода.
Отиде при вратата, отвори я и престъпи през прага. Двамата полицаи от охраната, облегнати на стената край асансьора, доловиха настроението му.
Единият сръга с лакът другия, който се обърна и видя как светлорусата коса и безмълвната усмивка на Петрович се приближават уверено към тях.
- Доктор Петрович - попита единият, - проблем ли има?
Петрович вдигна сферата пред него.
- Отстъпете - каза той. - Дайте път на науката!
Той се затича надолу по стълбите; спусна се два етажа, плъзгайки ръката си по парапета, като само от време на време се хващаше, за да може инерцията му да го носи към широките стълбищни площадки. Сега не беше време да стои пред асансьора и да потропва нетърпеливо с крак, чакайки бавнопълзящата кабина, от която и без това го побиваха тръпки. Нещата бяха спешни, срочни, належащи.
Втори етаж: неговият професор му беше дал двама студенти специализанти и той не беше много наясно какво да прави с тях. Можеше поне да ги компенсира за седемте месеца безсмислена работа, като ги включи в предстоящия експеримент. Така или иначе, се нуждаеше от свидетели. И от тяхната изпитателна установка. Която можеше да е завършена, но можеше и да не е - Петрович не беше виждал никой от студентите от седмица, или може би от две.
Във всеки случай беше сигурен, че ще ги разпознае веднага.
Той отвори с ритник вратата към лабораторията им и влезе вътре. Те бяха там, седнали пред отворен дървен куб, в който бе опъната заплетена мрежа от кабели. През координатната мрежа на екрана на един осцилоскоп - стара училищна катодна тръба - пулсираше зелена линия.
Жената, руса, с кожа, бледа като пергамент, с призрачносиви очи - Макнийл, да, това беше името ?, - му хвърли поглед през рамо. Когато видя изражението на Петрович и предмета в ръцете му, тя скочи на крака.
- Довършили сте го.
- Това ли? Преди около седмица. Трябваше да ви кажа, но не това е важното сега. - Той се приближи към металната маса на колелца. По стара традиция новото оборудване беше монтирано насред лабораторията. Старото беше избутано до стената, за да бъде разглобено за части или просто да си стои там като експонат.
Той разгледа колекцията от трансформатори върху горния плот на масичката. Когато клекна да огледа дол-ния плот, видя няколко електроизмервателни уреда и нещо, наподобяващо свърхмощно превключвателно устройство от електрогенератор.
- Някое от тези неща трябва ли ви?
Той почака за отговора половин секунда, преди да хване масичката със свободната си ръка и да се опита да я преобърне. Някои от феритните трансформатори бяха доста масивни и той не успя да се справи само с едната ръка. Макнийл и мъжът - мозъкът на Петрович беше твърде претоварен, за да се сети за името му - се спогледаха.
- Ти - каза той на мъжа, - дръж.
Подхвърли му сферата и без да дочака да види дали я е уловил, подпъхна крак под едното колелце на масата и я надигна. Съдържанието й се плъзна по плота и се стовари на купчинка върху стария балатум.
Петрович изправи отново масичката и се огледа за нужните му неща.
- Докарай захранването тук - посочи той и Макнийл хукна да го донесе. -Както и онова снопче с проводници. Някакъв мултицет, какъвто и да е. И учебника на Муханов.
Другият студент стоеше като вцепенен на мястото си и държеше сферата така, сякаш бе направена от кристал. Хуго Домингес, това беше името му. Той фъфлеше.
- Държиш ли здраво?
Домингес кимна безмълвно.
Учебникът по квантова гравитация се озова последен на масичката и Петрович отново я хвана за дръжките.
- Така. Елате с мен.
Макнийл тръгна редом с него.
- Доктор Петрович - каза тя.
Усещането бе също толкова странно, както и когато си мислеше, че е женен. Доктор. Какво друго можеше да направи университетът, освен в първия удобен момент да го удостои с титлата?
- Да?
- Къде отиваме?
- В мазето. И се моли на бога, в който вярваш, да не се озовем над някой от подземните тунели на метрото.
- Мога ли да попитам защо?
- Разбира се. - Стигнаха до асансьора. Той се наведе над количката и натисна бутона, за да извика кабината.
- Добре - каза тя, увивайки кичур коса около пръста си. - Защо?
- Защото каквото и да правех досега, не се получаваше. Но този път ще стане. - Асансьорът звънна и вратата се плъзна встрани. Петрович огледа добре вътрешността на кабината, стисна зъби и вкара масичката. Подир нея избута вътре и студентите и след миг колебание на прага и самият той влезе.
Пресегна се през рамо и натисна с палец бутона за мазето, маркиран с „М". Докато асансьорът се спускаше, двамата го поглед-наха в очакване.