- Каква е масата на Земята? - попита той. След като никой от тях не отговори, той завъртя очи. - Шест по десет на двайсет и четвърта степен килограма. И тази маса поражда незначителното ускорение от 9,8 метра в секунда на квадрат. Една обикновена ходеща маймуна като мен може да надделее над цялата планета просто като стане от стола.
- Нали затова ни накарахте да построим уреда за баланс на масата - каза тя.
- Да. Ще трябва да го разглобите и да го смъкнете долу. - Вратата отново се плъзна и пред тях се появи слабо осветен дълъг коридор. - Нямам предвид тук долу. Сега просто искам да ви покажа, че се получава. Ще си спретнем друга лаборатория. Намерете електрическа кана и всичко необходимо.
Той избута масичката навън, преди асансьорът да бъде повикан на по-горен етаж.
- Докторе - каза Домингес, след като най-накрая успя да си върне гласа, -това все още не обяснява защо се намираме под земята.
- Нима? - Петрович примигна. - Като че ли е така. Намерете някакъв контакт, докато аз сглобя останалото. - Той взе сферата от ръцете на Домингес и я огледа, търсейки двата отвора. После напипа два проводника от снопчето и ги измъкна, като разпиля останалите по пода. Кабината на асансьора се издигна нагоре с гръмотевичен трясък.
Тримата работеха заедно. Макнийл започна да свързва жичките една за друга, докато не направи две кабелчета с дължина от по половин метър. Домингес включи мултицета и го настрои да отчита мощността на тока. Петрович мушна два жака в сферата и накрая сложи учебника на Муханов и Виницки на пода. Върху него постави сферата.
- Още ли не сте се досетили? - попита той. - Не? Спокойно - на мен ми беше нужна цяла седмица, за да го разбера, а пък нали ме смятат за гений. Хуго, въведи 4,8 волта. Наблюдавай силата на тока. Ако ти се стори, че нещо започва да се разтапя, спри го.
Студентът хвана превключвателя, но в този момент асансьорът пристигна. От кабината се изсипаха десетина души, които разговаряха едновременно.
- Ёбаный стос! - Петрович ги погледна над рамката на очилата си. -Опитвам се да проведа епохален експеримент, който ще превърне това място в олтар за бъдещите поколения. Така че млъквайте, на хуй!
Някакъв тип от тълпата вдигна ръка, в която държеше телефон с камера и Петрович си помисли, че идеята никак не е лоша.
- Ти! Да, ти. Ела тук. Не хапя. Или поне не много. Застани там. - Той избута младия мъж в центъра на помещението. - Записваш ли? Добре.
Продължаваха да пристигат хора, но това нямаше никакво значение. Важен беше моментът.
- Така, добре. Хуго? Пускай.
Нищо не се случи.
- Натисна го, нали?
- Да, доктор Петрович.
- Тогава защо червеният индикатор не светна? - Той се залюля на пети. -Чёрт! В контакта няма ёбаный ток!
Всички изпъшкаха шумно.
Петрович погледна към напрегнатите им от очакването лица.
- Предлагам ви да отидете да намерите някой разклонител с много дълъг кабел, освен ако някой от вас не е навит да си пъхне пръстите във фасунгата на крушката.
Няколко души отзад хукнаха нанякъде и тропотът на обувките им отекна в коридора. Когато се върнаха, не носеха фабричен разклонител, а бяха свързали дълъг кабел от парчетата, събрани от почистващи машини, и го бяха омотали с изолирбанд. По оголените жици в края му течеше ток, затова го пренесоха предпазливо над главите на зяпачите.
Отне им известно време да свържат кабела. Малката червена лампичка светна.
Петрович погледна към човека с камерата.
- Втори дубъл?
- Записвам.
Петрович застана на четири крака на пода и за пос-леден път погледна към гравираната със сребристи линии неподвижна черна сфера. След миг тя щеше да се преобрази, а заедно с нея - и целият свят. От едно красиво творение щеше да се превърне просто в поредния инструмент.
- Хуго? - Петрович знаеше, че Макнийл е коленичила до него и също сдържа дъха си.
Домингес щракна превключвателя и бавно завъртя избирателния диск. Дигиталните цифри на мултицета започнаха да примигват.
И тогава, абсолютно беззвучно, сферата се откъсна от учебника и се издигна във въздуха. Спусна се леко надолу, отново се издигна, спусна се и се издигна, амплитудата постепенно намаляваше, докато накрая сферата застина неподвижно - висеше на височината на пищяла, без видими призраци, че нещо я придържа.
Някой започна да ръкопляска. Друг се присъедини към него, последван от трети и четвърти, гръмнаха аплодисменти и ехото им отекна сред стените.
Сърцето на Петрович отново препускаше като полудяло; мъничката турбина в гърдите му беше усетила притока на адреналин в кръвта му. Главата му се замая, изпълни го еуфория, почти изпадна в екстаз. Това беше наука, извисила се почти до религиозно преживяване. Домингес стоеше като закован, неподвижен също като началника си. Първа се размърда Макнийл. Протегна ръка и чукна с нокът по носещата се във въздуха сфера. Тя се плъзна настрани, повличайки кабелите след себе си, докато накрая изгуби инерция и се спря. Макнийл прокара ръка първо под нея, после отгоре.
После се обърна към Петрович и се ухили. Той се изправи със залитане и се обърна към тълпата.
- Да! Да! Да! - Всяка дума беше придружавана от победоносно вдигане на юмрук във въздуха и накрая той установи, че просто не може да се спре. Скоро всички, млади и стари, мъже и жени, крещяха с цяло гърло „Да!", вдигнали юмруци във въздуха.
Петрович подаде ръка на Домингес, помагайки му да се изправи. Другата си ръка протегна към Макнийл. Тя се приближи до него и го прегърна въодушевено. Притиснат от всички страни, той се обърна към камерата на телефона, протегна ръка и й показа средния си пръст - който не беше точно негов, но все пак се явяваше негова собственост.
- Ёб матери ваши, Станфорд!
2.
В първия момент Петрович си помисли, че жуженето, идващо откъм крака му, е първият признак за появата на смущения в кръвообращението му и че сърцето му отново има нужда от презареждане.
След това осъзна, че това всъщност е телефонът му, който Мади с увещания и заплахи го беше накарала да носи непрекъснато със себе си. Той бързо разкопча джоба си, макар студентите и персоналът да не спираха да се въртят около него, да го потупват по гърба, да разтърсват ръката му и да го целуват. Някои дори плачеха и мокреха бузите му със собствените си радостни сълзи.
Беше време за празнуване и той беше донесъл най-добрия подарък.
Петрович извади телефона и погледна към екрана. Голям късмет беше да има сигнал тук долу, в подземията. Провери от кого е обаждането и се намръщи. Не беше съпругата му, а той не се сещаше за друг, който да знае номера му. Измъкна се от тълпата, която като че ли нарас-тваше с всяка следваща минута, и се отдалечи по коридора, за да може да приеме обаждането на спокойствие.
- Да?
- Доктор Самуил Петрович? Съпругът на сержант Маделин Петрович?
Със сигурност не беше тя. А заради силния шум наоколо му беше почти невъзможно да чува гласа на мъжа в другия край на линията.
- Проблем ли има?
Отговорът се изгуби в глъчката и Петрович изръмжа раздразнено. Запуши ухото си с пръст и се опита да зах-лупи с шепа телефона.
- Повторете?
- Сержант Петрович беше ранена. Откараха я в... - И това беше всичко, което успя да чуе.
Петрович свали телефона и изкрещя с цяло гърло:
- Пасть забей! Опитвам се да говоря по телефона! - Когато какофонията поутихна, той отново вдигна телефона до ухото си. - Къде е тя?
- В „Сейнт Барт". Тя е...
- Тя е какво? - прекъсна го Петрович. Той не успяваше да контролира ритъма на сърцето си, което като че ли беше застинало за секунда. - Имам ли достатъчно време, за да стигна дотам?
- Ранена е, но е в състояние да ходи. Получила е три куршума в гърдите, но бронята е издържала. Ала това...
- Ёбаный рот - каза задъхано Петрович, - млъкни и ме слушай. Кой си ти?
- Дежурният по произшествията.
- Ще умре ли тя?
- Не.
- Пита ли за мен?
- Да.
- Защо тогава, чёрт, не ми го каза още в началото? Веднага тръгвам. - Той прекъсна разговора и се хвърли сред тълпата от хора, опитвайки се да стигне до асансьора.
Макнийл го улови за ръката.
- Кой беше? Пресата?
- Милицията. Трябва да тръгвам. - Той се опита да продължи напред, но тя го задържа с изненадваща сила. Наведе се към него.
- Трябва да говорите с пресата. Да разпространите новината за онова, което се случи тук днес.
- Така или иначе, ще разберат, със или без моята помощ. - Той се откопчи от пръстите ?. - Защо ти и Хуго не поговорите пред камерите? Ще се справите отлично.
Петрович си проправи път към стълбите, но установи, че Макнийл продължава да върви по петите му.
- Не можем да се справим! - оплака му се тя. - Дори не знаем какво направихте!
- Полето отслабва със седем порядъка. Горе няма от какво да се оттласне; тук, долу, има. Сега вече ще се справите ли, защото наистина трябва да вървя?
- Докторе, шефът на катедрата е тук - извика тя след него. - Иска да ви поздрави.
Петрович вече беше започнал да се изкачва по стълбите.
- Знаеш ли какво? До пизды.
Тя направи последен опит.
- Но, доктор Петрович - науката!
Той се спря и поднесе кокалчетата на юмрука си към устата си. Заби силно зъби в тях, за да подсили решимостта си.
- Това... то ще остане с нас завинаги - рече той. - След като вече открихме как да го направим, всички ще започнат да ни копират. Желая им успех. Жена ми е по-важна сега. Някой друг се нуждае от мен и това не може да чака. Предай извиненията ми на шефа на катедрата. Кажи му... знам ли - кажи му, че жена ми е била простреляна. Той ще разбере.
Устните й оформиха едно идеално „О", а Петрович се обърна и хукна нагоре по стълбите към приземния етаж. По пътя се размина с още хора, някои от които го разпознаха и обърнаха глави подир него, а други, като един нинджа репортер, помъкнал камерата си и цял куп студийни прожектори, бяха толкова твърдо решени да се доберат до мястото на чудото, че пропуснаха да забележат пророка.
Петрович стигна до приземния етаж и продължи нагоре; не беше облечен подходящо за навън, а ако смяташе да минава през централната Метрозона, щеше да се нуждае от пари, пътническа карта и документ за самоличност, ако не искаше да заседне някъде по пътя, да го арестуват или да му се случи нещо по-лошо. По принцип това не беше най-лесният маршрут -налагаше се да прояви търпение и съобразителност.
Когато се върна на четвъртия етаж, той извади всичко необходимо от най-горното си чекмедже и навлече опърления си кожен шинел, който се беше превърнал в най-ценната му придобивка. В джоба му имаше тясна кутийка с капаци за очила. Той защипа клипсовете им върху рамката на очилата си и светът се изпълни с информация.
Той узна каква е температурата, скоростта на вятъра, вероятността от валежи. Научи, че метрото все още не функционира, че тунелите под повърхността са срутени, а онези на по-голяма дълбочина - наводнени, но че има автобусна линия, която минава по Дигата и стига до Лондон Бридж. Разбра, че има раздвижване на Външните около „Хъмпстед Хийт" - както и стрелба по целия коридор А5/М1 - но това беше твърде далеч, за да го касае. По-рано през деня бе избухнала бомба във Финсбъри Парк, оставяйки след себе си двайсет мъртви и цял легион ненормалници, които бяха готови да поемат отговорността за взрива.