Върху бюрото също нямаше нищо - в използваните чаши имаше само утайка, а на стационарния телефон беше залепено единствено листче с номера.
Петрович се наруга, скочи към полупълната кутия, измъкна снимката от сватбата и изчопли с нокът задния капак. Но и тук нямаше нищо.
Все тая. Задачата му се бе превърнала от трудна в много трудна, но той беше подготвен и за това. С помощта на уредчето си успя да влезе в компютъра на ИВМ - не в публичния интерфейс на организацията, а в програмния код, отговарящ за точките на достъп - и същевременно изстреля тайното си оръжие.
На екрана се изписа: Моши моши.
Уредчето беше достатъчно умно, за да разбере какво иска Петрович. Естествено, че беше. Достатъчно бе да му посочи точката за достъп, която искаше да хакне, и то веднага намери решението в базата си данни. В случая нямаше нужда от финес, а от бързина. Две секунди по-късно Петрович вече беше вътре.
Капаците му се активираха и върху шкафовете с чекмеджетата се появиха идентификационни табели - уникални поредици от цифри, които бяха прикрепени към всяко досие. Двете папки, които беше прибрал в кутията, разкриха обозначенията си, но вместо напълно да ги изтрие от архива, той размени етикетите им с етикетите на две други досиета. Тях вече ги изтри и пусна агента си из компютъра на ИВМ, за да заличи всички споменавания на предишните обозначения.
Не беше идеалният вариант, но щеше да им отнеме поне шест месеца усърдна работа, докато разберат какво всъщност се беше случило. Това беше всичко; следваше връщане през хакнатата точка и заличаване на потребителската сесия от паметта, преди да затвори вратата зад гърба си.
Оставаше му само да изнесе хартиените досиета от сградата. Нямаше да му представлява трудност да се отърве от предавателите, вградени в картонените папки. Трябваше просто да ги откъсне и да накисне хартиените квадратчета в чаша студено кафе, за да ги размекне достатъчно, че да може да разлепи картона на две, и така да разглоби миниатюрната отпечатана верига. Колкото до самите предаватели, които бяха с размера на оризово зърно, Петрович просто ги изсипа върху перваза на прозореца и ги размаза със стъкленото преспапие.
Чейн разполагаше и с ножици. Петрович извади навън един от джобовете на шинела си, разряза конеца на дъното му и напъха джоба обратно. Нави всяко едно от досиетата на руло и ги напъха вътре, след което внимателно ги разгъна така, че да се разположат по дължина в подплатата на шинела, подпрени в подгъва му.
Свали капаците от очилата си, прибра ги в кутийката им, после затвори играчката и я пъхна в другия си джоб. Затвори капака на кутията и го залепи с тиксо, което взе от купчината канцеларски принадлежности на Чейн. Сложи отгоре самотното и тъжно стайно растение - някакъв вид юка, която заради размера на саксията си беше останала джужде - и то разстла кафявите си листа върху кутията.
Петрович бе намерил онова, за което беше дошъл, и времето, което му оставаше, му дойде като бонус. Той реши да си направи още едно кафе и изми двете чаши. Нямаше нито мляко, нито захар - само горещата, силна, гъста като масло течност. Кафеварката се закашля, започна да плюе течност, докато накрая водата свърши. Петрович си наля кафе в чашата, върна се до стола на Чейн и се настани в него с вдигнати върху бюрото крака.
Затвори очи и засънува: видя море, бели вълни, разбиващи се в тесния плаж, покрит с жълт пясък; брегова линия, очертана от натрупани кафяви водорасли и обезцветени от водата парчета дърво. Имаше също зелена трева и розови цветя, танцуващи на вятъра, и обрасла с гъсти тъмнозелени дървета суша. Между морето и гората се издигаше купол от прозрачен кристал, отразяващ облаците в ясносиньото небе. Под купола се виждаха постройки, сгради в сградата, а над него кръжеше и се надпреварваше с чайките безкрил летателен апарат.
Той беше там. И беше остарял.
- Доктор Петрович?
Петрович се сепна, поемайки си рязко дъх. Кафето, което държеше в скута си, се разклати, преля през ръба на чашата и се разсипа по краката му.
- Ёбаный стос! - извика той, заряза чашата на бюрото и затанцува из стаята, потупвайки се по попарените бедра. Резките му движения накараха раните от предишния ден да се обадят. Лицето му се изкриви от болка и той докуцука обратно до стола на Чейн.
- Простете - рече Даниълс. Той едва успяваше да сдържи усмивката си. -Взехте ли всичко, което искахте?
Петрович се поколеба за миг, преди да отговори.
- Да. Направих си кафе.
- Видях.
- Искате ли? Поне още е горещо.
- Да, видях и това. Добре, сипете ми.
Даниълс седна на ръба на бюрото, докато Петрович наливаше тъмната димяща течност в другата чаша.
- Нямаше много неща - каза Петрович. - Нищо, което да ми напомня за него. Никакви снимки, негови, на семейството му, на местата, които е посещавал, нищо със сантиментална стойност. Само разни дреболии.
- С изключение на сватбената ви снимка. - Даниълс взе чашата от Петрович.
- Може да намерите нещо в апартамента му.
- Неговия... апартамент. - Петрович седна отново и отпи от кафето, което бе останало в чашата, след като се беше залял. Мисълта, че Чейн може да е живял някъде - че изобщо е напускал кабинета си, - му се стори странна и обезпокоителна. - Не намерих ключове.
Даниълс бръкна в джоба си и извади найлонова торбичка за запечатване на улики. Вътре лежаха два ключа, свързани с обикновена стоманена халка. Плъзна ги по бюрото към Петрович и попита:
- Искате ли адреса?
- Да. - Той взе подадения му лист хартия и погледна към торбичката. Вътре имаше старомоден месингов ключ с езиче и обикновено парче метал за магнитна ключалка. Той ги взе в шепата си и стисна юмрука си толкова силно, че острите им ръбове се забиха в наранената му длан.
- Доктор Петрович, мога ли да ви попитам нещо, което изобщо не е свързано със случая?
Разбира се.
- Вашите изследвания - докъде ще ни отведат?
Петрович пусна ключовете в скута си и отново взе чашата с кафе.
- Съзнавате ли, че вие сте първият човек, който ми задава този въпрос?
- Не дадохте ли вчера пресконференция?
- Тягостно, нали? Вече никой не се интересува от познанието. Може и да съм изобретил нещо, което да разплита самата тъкан на пространство-времето, и някой мудак ще каже, че това е отегчително.
Даниълс го погледна над ръба на чашата.
- А изобретили ли сте го?
Петрович побутна очилата си нагоре.
- Трудно е да се каже. Аз... вижте какво, уравненията на Еканоби-Петрович се опитват да обяснят как функционира вселената. Това, че успях да покажа, че сме способни да променяме местното гравитационно поле на един предмет, е пътепоказател, ала всъщност разполагаме само с едно от решенията на изключително сложна функция, която би могла да има - и ще има - многобройни приложения.
- Но вие работите върху останалите.
- Ще започна да работя, ала от понеделник сутринта не съм пипвал нищо. Ще се върна към работата си, когато ситуацията престане да е такъв пиздец. Но аз не отговорих на въпроса ви. Когато работите с това... нещо - Пиф го определи като един вид скулптура, - започвате да осъзнавате какво ще стане, когато махнете целия камък, от който нямате нужда. Убеден съм, че мога да създам работещ космически двигател, който не само ще ни отведе до други планети, но и до други звезди. Освен това във всеки атом се крие енергия, огромно количество. А ние можем да се сдобием с нея само ако се завърнем към ядрения синтез, който след Армагедон изпадна в немилост. - Той повдигна глава и сви рамене. - Ако разполагам с десетина години и никой не се опитва да ме убие, ще го направя.
Даниълс не отвърна нищо. Само примигна и си допи кафето, опитвайки се да преглътне заедно с него и новата информация.
Петрович остави чашата си на бюрото и вдигна картонената кутия. Поставеното върху нея растение се поклати и пусна на пода едно дълго, сбръчкано листо.
- Достатъчно време ви изгубих. По-добре ме заведете до изхода.
Двамата се спуснаха заедно с асансьора - Петрович го направи с неохота -и се озоваха във фоайето, което беше пълно с влизащи и излизащи изискано облечени политици и администратори и още по-изискано изглеждащи офицери на ИВМ, издокарани в сивите си униформи.
Петрович се чудеше как ли се е чувствал Чейн, когато е идвал тук всяка сутрин и първо е заставал пред скенера за ретината. Дали се е чудил как е стигнал дотук, или просто го е приел като своята житейска орис?
Маделин беше права. Той не харесваше Чейн. Но познаваше толкова малко хора, че усещаше болезнено загубата на дори един от тях.
- Как ще се приберете у дома? - попита Даниълс. - Мога да уредя някой да ви откара.
- Няма проблем - отвърна Петрович. - Ще ме вземат.
- Късмет - каза Даниълс, - във всичко.
- Да. - Метрозоната се разпадаше, с ИВМ или без тях. Единственото, което им оставаше, беше късметът. - И на вас.
Той излезе през въртящата се врата, мина покрай охраната и излезе на улицата. До тротоара спря една голяма кола и без да забавя крачка, Петрович отвори задната врата и хвърли кутията на седалката. Саксията с юка се разклати. Докато сядаше, той я хвана да не падне, след което се обърна и затвори вратата. Колата вече беше потеглила.
- Взе ли го? - попита Григорий.
- Взех каквото имаше. Може да не е достатъчно, но все е нещо.
10.
Откакто звездата на Ошикора изгоря за една нощ, Марченко тихомълком успя да си възвърне позициите. Край на живота в домиките - украинецът вече разполагаше със светли, топли офиси и секретарки в стил „СССР", облечени в строги костюми и чорапогащи с ръбове.
Една от тях отвори вратата на Петрович и го покани вътре. Парфюмът й му подейства толкова разсейващо, че не забеляза слабата Валентина, която тихо седеше в ъгъла на стаята.
Марченко се извърна от прозореца и червената петолъчка, забодена на ревера му, проблесна под лъчите на ниското зимно слънце.
- А, момчето ми, радвам се да те видя.
- Да. С изненада установявам, че чувствата ни са взаимни. - Петрович му подаде растението в саксия, което носеше. - Подарък от Хари Чейн.
- Доста е посърнало. Почти като теб. Доста си, както се казва, ошмулен? -Той хвана саксията с дебелите си пръсти и се замисли за предишния й собственик. - Лоша работа, навсякъде лоша работа.
Зад Петрович се появи Григорий, който носеше картонената кутия. Остави я на тъмното дървено бюро на Марченко; поне някои неща си оставаха същите.
- Благодаря ти, Олга - каза Марченко на чакащата секретарка. - Погрижи се никой да не ни безпокои.
Тя се обърна и се отдалечи, потропвайки с високите си токчета, а вратата се затвори тихо зад гърба ?.
- Олга? - попита Петрович.
- Не е истинското й име, но е добро съветско име. Те всичките са Олга, да? - Той се изкиска, но Петрович не беше в настроение за смях. -Познаваш ли Тина?
- Да. Последния път, когато я видях, взривяваше разни неща.
- Много е умна. Тя ще ни помогне да огледаме онова, с което разполагаме. Устните на Валентина се разтеглиха за миг в иронична усмивка.
- Другарят Марченко ми каза, че имате проблеми с американците.
Петрович разкъса тиксото, което залепяше капака на кутията.
- Те убиха Чейн. Едва не убиха и мен. Иска ми се да съм няколко крачки пред тях, когато решат да ме подгонят отново.
- И вероятността това да се случи е голяма? - попита тя.