- Да. Много. - Той извади досието за къртицата и й го показа. - Освен ако не са глупави по рождение, разбира се.
- Тази възможност не е изключена - каза Марченко. - Реконструкцията ги направи малко такива, нали се сещаш. - Той се почука с пръст по слепоочието.
- Компенсират липсата на интелигентност с огромни количества силни експлозиви. - Петрович извади другата папка, отвори я и се зачете в събраната информация. Списък с кодови имена, копие от записка до директора на ЦРУ от някой, чието име представляваше поредица от х-ове, лист хартия, върху който бяха нахвърляни параметрите на някаква мисия, която те бяха нарекли в типичния си абсурдно префърцунен стил „Операция Черно небе".
- Та какво, значи, искат американские? - прогърмя гласът на Марченко.
Петрович вдигна глава от листа хартия, върху който с червени букви беше отпечатано: „Ултрасвръхсек-ретно".
- В следния ред: да разберат какво, чёрт, се е случило по време на Дългата нощ, да преценят дали представлява заплаха за САЩ и след това да я неутрализират. Без да се съобразяват с щетите.
- Хм. - Марченко приглади мустака си. - Явно още не сме разговаряли за всичко.
- Не - натърти Петрович.
- Ти искаш от мен да ти помогна с хора и оборудване. Мисля, че трябва да ми кажеш защо.
- Аз... - Петрович се огледа, търсейки свободен стол. С изключение на онзи, в който седеше Валентина, и един зад бюрото, други нямаше. - Ако узнаеш защо, те ще те убият.
- Рискът си е за мен, нали? - Марченко застана смущаващо близо до него; дъхът му беше остър и ухаеше на ментов освежител за уста. - Стига, Петрович. Направи услуга на стария си приятел - кой беше Новият джихад на машините?
- Ако това е цената за помощта ти, значи, искаш твърде много. - Петрович затвори папката и погледна към Марченко, чийто поглед помръкна. - Ще се наложи да ми се довериш.
- Доверието е нещо двупосочно, момче. - Марченко погледна през рамото на Петрович към Григорий, който се изтегли назад и застана до двукрилата врата на офиса.
- Освен това те наистина ще те убият.
- Чейн знаеше ли?
- Да. За теб може да е съвпадение това, че той загина в експлозията, която унищожи останките на къртицата. За мен не е. Ти може да нямаш високо мнение за американците. Не и аз. Ти дори може да вярваш, че те използвам, за да се отърва от неприятностите, и че смъртта ти не означава нищо за мен.
- А нима не е така? - Тази мисъл, изглежда, развесели Марченко.
- Да речем, че през последните няколко дни бях принуден да пренаредя приоритетите си.
Марченко изсумтя и се запъти обратно към бюрото си.
- Ще ми разкажеш, Петрович. Рано или късно.
- Споразумяхме се.
- Да, да. Лесно ти е да го кажеш. Григорий? Донеси ни кафе. Тина? Ти какво мислиш?
Валентина, която мълчеше по време на малкия им сблъсък, заговори:
- Със сигурност ИВМ е обезвредила американска къртица в Епинг Форест. Макар да не е ясно точно кой е управлявал машината, американците пазят ревниво технологията си. Не я споделят с никого и така няма опасност да попадне в грешните ръце. Къртицата им би убила с лекота всеки Външен, който се натъкне на нея - което би ги научило да стоят далеч от нея.
Марченко седна в стола си и се облегна назад. Сталин гледаше от стената към венеца му от оредяваща коса.
- Какво ще спечелят американците от присъствието си във Външната зона? -Въпросът беше предназначен за Петрович.
Не знам.
- Помисли си за причините - рече меко Марченко. - Използвай големия си мозък.
- Добре. - Петрович вдигна поглед към тавана, опит-вайки се да намери вдъхновение. - Имали са склад, който първоначално не се е намирал във Външната зона, но преместването на фронта ги е заварило неподготвени. Или пък са се възползвали от това, че Външната зона е извън обсега на ИВМ и там, общо взето, могат да правят каквото си искат. И разбира се, когато Външната зона ни нападне изненадващо, те могат да действат колкото си искат бързо и мръсно и никой няма да разбере нищо.
- Тогава ние трябва да действаме още по-бързо - рече Валентина. - Да идентифицираме агентите им и да ги неутрализираме. Ти постави добро начало.
- Ако можех да мисля по-ясно, щях да се прицеля в ръката или крака му. Жив щеше да струва колкото теглото си в злато. А сега не могат дори да използват органите му.
- Той нямаше да позволи да го заловят жив. Ти си се справил добре. - Тя погледна одобрително Петрович.
- Да. Щом казваш.
- Всички смятаме така - рече Марченко. - Само че тук нещо не е наред, нали? Представи си, че си човек от Съюза, да? Важна клечка в органите за сигурност. ЦРУ са те налазили като хлебарки. Какво ще направиш? Аз бих направил чистка. Отървавам се от враговете, все едно пускам водата в тоалетната. Вдигам голям шум. Публични процеси. Публични екзекуции. А ние какво имаме? - Той се наведе над бюрото си и прошепна: - Нищо.
Петрович потупа с ръка по джобовете си. Ключовете от входната врата на Чейн. Той ги извади и се загледа в лъчите светлина, танцуващи върху матовия метал.
- Там е работата, че той никога не е бил човек от Съюза. Получавал е информация, но не я е споделял с никого. Просто я е пазил за себе си, плетял е паяжина и е стоял в средата ?. - Той погледна към Григорий, който тъкмо влизаше в стаята. - Знам с какво се занимаваше в свободното си време.
- Тогава какво чакате? - изрева Марченко. - Отивайте. Отивайте! Те все още са на крачка пред нас.
Петрович подхвърли връзката ключове във въздуха и отново ги улови. Валентина вече стоеше до вратата, стиснала куфарче в ръка. Григорий ги пусна да излязат и ги поведе през приемната. Едната от Олгите се приб-лижаваше, носейки поднос с малки порцеланови чашки кафе, и на тримата им се наложи да я заобиколят.
Григорий махна с ръка към асансьорите.
- Трябва ли? - попита Петрович.
- Да не предпочиташ да слезеш по стълбите?
Да. Ако не представлява проблем.
Григорий отвори вратата и те се озоваха на студените стълбища. Валентина вървеше след Петрович.
- Какво има? - попита тя.
Петрович се извърна към вратата, която се затвори с щракване.
- Искаш да поговорим, без някой да ни чуе?
- Не, просто не обичам асансьорите.
- Кулата Ошикора?
- Да. - Стъпките им отекваха глухо върху голия бетон. - Понякога нощем се събуждам с писъци.
- След като така и така сме тук - рече Григорий, - искам да ти кажа да не криеш информация от Марченко. Знаеш го какъв е. За секунди смелостта ти може да се превърне в глупост.
- Благодаря - изсумтя Петрович. Врътна се на площадката между етажите и гумените му подметки изскърцаха. - Знам какво правя. Поне на този етап.
- Рано или късно ще му кажеш. Независимо дали по собствено желание, или защото ще си принуден. Разбираш ли ме?
- Разбирам. Наистина. Но... - Той се спря. Валентина едва не се сблъска с него, а Григорий стигна до средата на следващия пасаж от стъпала, преди да се усети, че върви сам. Върна се бавно назад, плъзгайки ръката си по парапета.
- Искаш да ми кажеш нещо?
Петрович отвори уста да заговори, но Григорий му даде знак да замълчи.
- Не забравяй, че все още работя за Марченко. Той е моят шеф. Аз съм му верен.
- Да. Просто исках да попитам дали някой от вас е чел Толкин?
- Какво? - попита Григорий, но Валентина кимна с глава.
Петрович се вторачи в нея.
- Аз притежавам Единствения пръстен - каза той.
Тя се взря в него с ококорени очи.
- Вярваш ли достатъчно на Марченко, за да му позволиш да го притежава?
- Не - изплъзна се от устните ?.
- Ако някога бъда принуден да му разкажа, убий ме. - Петрович погледна към Григорий над рамките на очилата си. - Това се отнася и за теб.
Мъжът беше объркан.
Притежаваш нещо мощно? Оръжие?
- Мощно - да. Оръжие? Само ако решиш да го използваш като такова. А ти знаеш много добре, че Марченко ще го използва. - Той погледна часовника си. - Виж-те, по-добре да побързаме.
Григорий не помръдна от мястото си.
- Това оръжие - него ли търсят американците?
- То не е... Да, макар че никога няма да го намерят.
Григорий сграбчи Петрович за ръката.
- То ли причини Дългата нощ?
Петрович се извърна настрани.
- Не ме карай да ти разкривам повече информация. Ще се превърнеш в поредната им мишена.
Григорий отдръпна ръката си.
- Това изобщо не ме радва. Не можеш ли просто да се отървеш от него? - Той пъхна ръце в джобовете си и Петрович веднага се досети, че е стиснал пистолета си.
Затова реши той да води. Заобиколи украинеца и тръгна надолу по стълбището. Когато се убеди, че останалите го следват, извика през рамо:
- Мога да го унищожа. Но няма да го направя.
Григорий и Валентина забързаха след него и когато стигнаха до приземния етаж, застанаха от двете му страни.
- Защо не?
- Защото никой няма да ми повярва, че съм го направил. - Петрович бутна с рамо вратата. - Мога да го направя още сега и вие няма да ми повярвате. Още по-малко пък американците.
Фоайето беше боядисано в сиво и бяло, цялото в извити стени и светлина. Имаше портиери и охрана, а някакъв куриер прекарваше пакет през портативен скенер.
- Знаят ли, че е в теб? - попита Валентина, докато вървяха към изхода.
- Не. Но предполагам, че ще се досетят.
- Тогава ще те убият - заключи тя.
- Ще се опитат.
Вратата към улицата се плъзна със съскане встрани. Колата на Григорий беше паркирана с двете колела върху тротоара и Петрович отвори задната врата.
Григорий се настани зад волана и притисна пръст към детектора за отпечатъци, за да запали двигателя. Валентина остави куфарчето на пода пред седалката. Двамата с Петрович доближиха глави пред вратата.
- Не ми изглеждаш особено разтревожен - каза тя. - Имаш ли план?
- Още не. Знам какъв трябва да е в общи линии. Знам какво трябва да направя. - Пръстите му се вкопчиха в студения боядисан метал. - Знам и колко време ще ми трябва, за да го задействам.
- Мислиш ли... - каза тя, но млъкна и се огледа; край тях преминаха двама пешеходци и друга кола, стара и очукана. - Мислиш ли, че ще проработи?
Ъгълчетата на устните му потрепнаха.
- Да. Ще проработи.
Очите й бяха пронизващо сини като неговите, а скулите й бяха като изсечени, но в този момент изглеждаше изключително уязвима.
- Ако мога да помогна, ще го направя. По какъвто и да е начин. Врубаться?
- Хей - извика Григорий, - качвайте се.
- Добре - отвърна Петрович.
Валентина се качи отзад, а Петрович изтича от другата страна и се настани на пасажерската седалка. Григорий го погледна намръщено.
- Какво? - попита Петрович.
Шофьорът поклати глава.
- Няма значение. Къде отиваме? - Той включи сателитния навигатор и допря пръст до екрана му.
Петрович бръкна в джоба си и извади листчето, което му беше дал Даниълс. За пръв път го разгъна и прочете написаното:
- Финсбъри Парк. Севън Систърс Роуд.
11.
Чейн живееше - беше живял, минало време - в апартамент в една извънградска къща, който гледаше към улицата. Единият от ключовете на халката отваряше вратата към централното стълбище и те тръгнаха нагоре към първия етаж.
В протичащата с променлив успех сенчеста война срещу Външните Финсбъри Парк се намираше зад фронтовата линия, но не чак толкова далеч, че да е безопасен. Стрелбата, която от време на време се чуваше от север, непрекъснато напомняше за това. Повечето от местните жители вече се бяха изнесли навътре във Вътрешната зона или просто бяха напуснали града. Сред редицата магазини със спуснати кепенци или заключени решетки се виждаха само два работещи. Истинска загадка беше кой пазаруваше в тях.