Мястото въобще не се хареса на Петрович.
- По-добре да не стоим тук повече, отколкото се налага - рече той, докато оглеждаше безличната повърхност на двукрилата врата, водеща към коридора.
- Нервен ли си? - попита Григорий. Той държеше автомата пред гърдите си, не че тук имаше някой, който да види това.
- Като че ли непрекъснато съм в такова състояние.
- Поне няма опасност сърцето ти да спре. Вече не.
- Така е. То ще продължи да изпомпва кръв през раната, която е причинила смъртта ми, дълго време, след като всъщност съм умрял. - Той приближи магнитния ключ към вградения в касата на вратата детектор, но Валентина го спря.
- Не - каза тя.
- Не ли?
- Не. - Тя остави металното си куфарче на пода и щракна закопчалките му. Скобите отскочиха и тя повдигна капака. Пренебрегна всички експлозиви, проводници и детонатори, които бяха подредени вътре, и извади един нееластичен черен кабел.
- Тина - рече Григорий, - Петрович е прав: нямаме време за това.
- Какво? Ти ли искаш да отвориш вратата? - Тя погледна над ръба на капака. - Петрович, дай му ключа.
Григорий го взе от ръката на Петрович и пробва два пъти да поднесе металното правоъгълниче пред сензора. И двата опита се оказаха неуспешни.
- Какво знаеш, което не ми е известно?
- Доста неща - отвърна Валентина. Тя прикрепи малък екран към оптичния кабел и го включи. Появи се картина на стиропорената кутия, която лежеше в куфара ?. Образът беше увеличен дотолкова, че можеше да се различи всяка отделна сивкава шупла. - Но помисли за миг. Чейн е мъртъв и може би само по случайност.
- А ако са искали да се подсигурят? - каза Петрович и допря длан до стената, отделяща го от апартамента на Хари Чейн. Изобщо не му се струваше бомбоустойчива. Той взе ключа и го пусна в джоба си.
Валентина плъзна края на оптичния кабел под вратата. Екранът потъмня и си остана такъв, докато тя не промени настройките на нощно виждане.
Появи се картина: въпреки смущенията в сигнала можеха да се различат рафтове, които покриваха стените от пода до тавана и стигаха от ъгъла до вратата.
- Почакай малко - каза тя, докато манипулираше края на кабела. - Не ме припирай.
Камерата се плъзна по рафтовете, натъпкани с папки. Яркият правоъгълник очевидно беше прозорец, зак-рит от дръпнати завеси - въпреки това светлината проникваше през тях и придаваше очертания на предметите в стаята.
- Какво беше това? - Петрович застана на четири крака до Валентина и се опита да се ориентира в разположението на мебелировката. - Там, в средата на стаята.
Тя дръпна кабела назад и го пренасочи. Наистина имаше нещо - ъгловато, тънко, издигнато над пода.
- Маса? - Тя наведе леко главата си встрани. - Музикална уредба?
- Твърде е... голямо.
Нетърпението на Григорий нарастваше.
- Ако вие не отворите вратата, аз ще го направя.
- Вече се опита - отвърна Валентина. - Не успя. Така че ме остави да си свърша работата. - Тя превключи на инфрачервени лъчи и екранът се промени, предавайки новите данни. Подът и стената бяха сини, студени. Но предметът в средата на стаята беше още по-студен - пирамида със скелетна структура, която сияеше в наситено пурпурно с изключение на нажежената до бяло точка, намираща се на върха й, на височината на гърдите на човек.
- Това е трипод. Камера? - Петрович заби мазния си показалец в пластичната повърхност на екрана. - Но това е доста странно. Някакъв източник на топлина.
- Инфрачервена светлина. - Тя застопори образа и измъкна кабела изпод вратата. - Може да е част от алармената система на Чейн. Идвал ли си тук досега?
- Не. Просто смятах, че живее в офиса си. - Петрович се взря в образа с присвити очи. - Какво ли е това нещо?
Григорий въздъхна и почеса едната си длан.
- Той е мъртъв, не са му останали никакви съседи, а вие се притеснявате за някаква си аларма, която никой няма да чуе. Дай ми ключа.
Петрович погледна към Валентина.
- Ако зависеше от мен - рече тя, - щях да кажа не. Но очевидно при нас е демокрация.
- Затова ми дай ключа - настоя Григорий.
- Няма нужда да доказваш колко голяма пыса имаш. - Петрович отново извади връзката ключове и Григорий ги грабна от ръцете му. - Искаш да отвориш вратата, без да знаеш какво се крие зад нея?
- Съвсем си се размекнал, Петрович. И сигурно новата ти жена е виновна за това. - Той приближи ключа до сензора и ключалката звучно изщрака. - Пизда.
Валентина направи две бързи крачки към Петрович, обгърна го с тънките си ръце и продължи да върви напред, избутвайки го към преградната стена. Григорий отвори вратата с бутване и бе посрещнат от пронизителния вой на сервомотори.
Във вътрешността на стаята проблеснаха светлинки, придружавани от гръмотевичния рев на автоматична стрелба. Григорий заподскача така, сякаш се бе озовал на нагорещена плоча, а мазилката на стената зад гърба му се покри с дупки.
Той се стовари по гръб с разкъсани сухожилия и разпиляно тяло.
Валентина продължаваше да притиска Петрович към стената.
- Не мърдай. Не отивай при него. С нищо не можеш да му помогнеш.
Стрелбата спря и през вратата се изниза тънка струйка дим.
- Чёрт. - Петрович не знаеше къде да си дене ръцете. За миг го обзе паника. Той сграбчи Валентина през кръста и я отмести от себе си.
Не тръгна направо към вратата, а се просна на пода и запълзя по корем. Отсрещната стена беше цялата надупчена, като на места дори се виждаше съседното помещение. Очевидно монтираното в стаята оръжие беше напълно способно да го улучи дори през тухлена стена, стига да успееше да го види.
Григорий определено беше мъртъв. Халката с ключовете висеше на палеца му, но ръката му, извита под главата, беше все още в обсега на онова, което се криеше в стаята и чакаше. Стълбището също беше в обсега му.
От стаята продължаваха да излизат остри и горещи барутни газове. Валентина застана зад Петрович, оправяйки якето си.
- Идиот - каза тя. - Да не би да имаше резервен живот, че да си позволява с такава лекота да захвърли този.
Петрович отстъпи назад и седна с кръстосани крака на земята.
- Стационарно оръдие? Защо, на хуй, му е притрябвало на Чейн такова нещо?
- За да си защити информацията? Сигурно е имал начин да го деактивира. ИВМ не ти ли даде още нещо, освен ключовете?
- Не. Само тях. - Внезапно Петрович усети как го облива студена пот. Можеше да е той. Ако тя не го бе спряла първия път, ако беше приел предизвикателството на Григорий, щеше да се озове под унищожителния огън на оръдието. - При първия удобен случай ще сритам Чейн в яйца.
- Трябва ли да ти напомням, че имаме по-належащи проблеми?
- Не. - Петрович побутна очилата си нагоре и погледна към стълбището. -Каква е скоростта на реагиране на това нещо? Ще можем ли да се придвижим по-бързо, отколкото би могло да ни засече?
Валентина му подхвърли една кибритена кутийка.
- Защо не опиташ сам?
Той вдигна кутийката от скута си и извади една клечка. С треперещи пръсти драсна с червената главичка върху грапавата лента.
Кибритената клечка пламна. Петрович я задържа за секунда, за да се убеди, че се е разпалила, след което я хвърли във въздуха. Клечката полетя в дъга и миг по-късно изчезна, превърната в прах от куршума.
- Добре - каза той. - План Б.
- Който е?
- Дай ми една секунда. - Петрович се огледа за някакви подръчни материали. Подът беше покрит с обикновени дървени дъски, прозорци имаше само на междуетажията, дори вратата на съседния апартамент се намираше в обхвата на автоматичното оръжие в апартамента на Чейн.
От другата страна на вратата се намираше отвореното куфарче на Валентина.
- Да. Можем да се справим. - Той изпъна краката си и започна да си развързва ботушите. После лека-полека изниза връзките през дупчиците.
Валентина го наблюдаваше как ги връзва една за друга, за да получи единична по-дълга връв.
- Какво друго ти трябва?
- Някакво изкривено парче метал, за да си направя кукичка. - Джобовете му бяха пълни с всякакви джунджурии, но нито една от тях нямаше да свърши работа.
Тя имаше тежък боен нож, който можеше и да свърши работа. Петрович го завърза с връвчицата по средата, точно под дръжката, и го хвърли.
Ножът падна в куфарчето, но когато той започна лекичко да дърпа връвта, се измъкна навън и се претърколи по пода.
Сервомоторите на оръжието изскърцаха и Петрович стисна зъби, подготвяйки се за неизбежния изстрел.
Такъв не последва и той бързо издърпа ножа обратно.
После опита отново, като внимаваше ръката му да не се подава извън стената. Мерникът му беше добър, но в куфарчето просто нямаше нищо, за което да се заклещи ножът.
- Така няма да стане - каза той, докато се приготвяше за третия опит.
- С това може и да се получи.
С едната си ръка тя придържаше ризата си на гърдите, а с другата му подаваше сутиена си.
Аз... не разбирам.
Банелите.
Петрович примигна и взе бялото сатенено бельо от ръката ?. Топлината му го накара да се изчерви. Валентина се извърна настрани, за да се закопчее, а той използва ножа ?, за да разреже подсиления шев.
Закриви като кука единия край на извитата метална тел, а в другия оформи ухо, използвайки върха на ножа като опора. Когато отново вдигна глава, Валентина вече се беше облякла.
- Благодаря - рече той.
- Така помагаш и на мен - отвърна тя. Когато Петрович й подаде останките от сутиена, тя просто махна с ръка. - Ще оцелея и без него. Дори и да се наложи да тичам.
Извитият навътре връх на куката се закачи в меката дунапренена вътрешност на куфарчето още от първия опит. Едно леко подръпване го накара да се забие още по-навътре, докато не закачи металната му външност.
Петрович бавно започна да го придърпва към себе си.
- Колко от нещата вътре ще се взривят, ако бъде улучен от някой и друг куршум?
- Достатъчно, за да не ти се наложи да се притесняваш колко са сериозни раните ти.
- Да. Ясно. Ще отстъпиш ли назад?
- Няма значение - отвърна тя. - Все тая къде ще застана.
Отне му пет минути да прекара куфарчето покрай отворената врата. Воят на сервомоторите веднага го предупреждаваше кога е започнал да дърпа прекалено силно.
- Ёбаный стос. - Петрович раздвижи пръстите си и всичките изпукаха, с изключение на изкуствения.
Валентина откачи кукичката от куфарчето и развърза връзките за обувки на Петрович. Подаде му ги и той се захвана с трудоемката задача отново да ги наниже през десетината дупки на всеки ботуш.
- Искаш ли да взривя оръдието? - Тя си избра едно малко блокче пластичен експлозив.
- Какво имаш предвид - просто хвърляме бомбата вътре и се надяваме? Можеш ли да го унищожиш, без да подпалваш сградата, като се има предвид, че стаята е пълна с хартия?
- Не.
- В такъв случай - каза той, посочвайки към пода - защо не слезем на долния етаж? Ще се върнем с подходящата железария и няма да съсипем картотеката на Чейн.
Тя потропа с токче по дървените дъски на пода.
- Материалът не е добър за работа. Треските са непредсказуеми.
- Можеш ли да насочиш взрива надолу?
Валентина се разходи по пода, проверявайки различните места с леки подскоци.
- Тук - каза тя, заставайки в най-отдалечения ъгъл. - Доста по-твърдо е, по-вероятно е да се счупи, а не да се огъне. - После се върна за пластичния експлозив, който бе разточила във формата на дълъг, тънък червей.