Петрович знаеше, че по-късно ще съжалява, но все пак попита: „За какво говориш, чёрт?".
[Ти отказа да заявиш, че си влюбен в жена си. И въп-реки това с всичките си действия го потвърждаваш.]
Миямото беше започнал да проявява силен интерес към онова, с което се занимаваше Петрович. Той изкриви глава, за да види какво е написано на екрана, но Петрович затвори играчката, преди японецът да успее да разчете и една дума.
Аватарът се усмихна; Петрович мразеше това изражение, защото знаеше, че необятният интелект, който се криеше зад рошавата коса и престорената невинност, отново е спечелил точка над него и изпитва перверзно удоволствие от това.
- Да не би да правиш нещо, за което трябва да знам? - Миямото се наведе напред и Петрович видя собственото си отражение в тъмните очила.
- Не.
Аватарът се запъти към тълпата, обърна се и махна с ръка. Беше направил да изглежда така, сякаш преминаващите фигури го скриват от погледа на Петрович, което си беше чиста загуба на процесорно време; той просто се фукаше.
Петрович прибра играчката в джоба си.
- Да тръгваме.
- Имате ли представа как да се промъкнем през това безумие?
- Да.
Следвайки аватара, Петрович си проправи с лакти път през тълпата и навлезе в лабиринта от странични улички. Потокът от хора се придържаше към главната улица, воден от стадния инстинкт и картите, които бяха започнали да се разпадат. Лабиринтът от високи градски къщи и къси прави улички сигурно изглеждаше объркващ и плашещ на обикновения беглец, чиято главна грижа беше да стигне до моста преди взривяването му. Така че Петрович и Миямото продължиха с лекота по пътя си към Падингтън. Трябваше да прекосят Съсекс Гардънс и да слязат от Еджуеър Роуд, който се беше задръстил от коли и изнервени хора, но след това отново се върнаха на малките улички пред станцията.
Аватарът тичаше пред тях, спираше да ги изчака, след което отново се втурваше напред, пришпорвайки ги да го следват.
Прейд Стрийт не се различаваше особено от останалите улици, по които бяха преминали. В единия си край се сливаше с друга улица. Когато Петрович скочи на пок-рива на първата изпречила му се кола и се приготви да се прехвърли на следващата, събралата се тълпа вече се намираше на ръба на бунта и обстановката се беше нажежила до крайност.
Чу се предупредителен вик. Петрович се обърна и видя Миямото, който се опитваше да запази равновесие на покрива на колата, от която току-що бе скочил той. Японецът беше извадил меча си и с един плавен замах поднесе пеещото острие на косъм от зачервеното озъбено лице на някакъв мъж, който бе застанал под него.
- Пистолета - извика Петрович.
Миямото посегна към колана си и му подхвърли оръжието над тълпата. Петрович го улови и с надеждата, че вече всички глави са се обърнали към него, стреля три пъти във въздуха.
Ехото от изстрелите, усилено от стъклата и тухлените стени, успя да накара всички да се свият от страх. За миг хората се спряха, приклекнаха и започнаха да се оглеждат за прикритие.
А Петрович вече го нямаше там: кола, кола, последен скок, след който се стовари върху някакъв куфар на колелца и човекът, който го дърпаше, се претърколи и се затича по тъмния страничен път, който минаваше успоредно на потока от хора.
Миямото също се възползва от възможността. Стиснал голия меч в ръце, той тръгна по стъпките му. Първи, втори, трети скок, право на мястото, освободено от падналия човек, след което се втурна след развяващите се пешове на Петрович.
Зад тях се понесе вълна от викове и крясъци, която се разпростря, подгрявана от паниката и страха: в централната Метрозона има Външни. И малкото царящ ред се изпари за миг. Двамата оставиха след себе си единствено хаос.
17.
Достъпът до железопътната линия беше улеснен от ивицата потрошена зидария, стомана и стъкло, простираща се на североизток и югозапад -линията Чуо, която водеше до Шинджуку, в сърцето на Новия джихад на машините. Носещите греди, които свързваха платформите на Падингтън, бяха натрошени и покривът се беше срутил, оставяйки подир себе си хаотично разхвърляни монолитни парчета, стърчащи като зъби.
Петрович си проправи път през отломките, опитвайки се да не забавя ход. Миямото продължаваше да го следва, като на моменти го настигаше, после отново изоставаше. Но отпред винаги беше облеченият с торбести дънки аватар, който не се смущаваше от разните неудобни препятствия като движещите се повърхности, големите разстояния и смазващата умора.
Той се спря на ръба на лъскавите релси, които се простираха недокоснати в едната посока, изкривени и обгорели в другата, и се обърна назад. Очевидно се забавляваше за сметка на своите спътници, страдащи от ограниченията на телата си.
Преди Петрович да успее да го настигне, той отново се втурна напред, подскачайки по релсите. Макар да изпитваше задоволство от очевидната наслада на ИИ от нещо толкова обикновено като преследването на движеща се точка в реалното пространство, Петрович не можеше да пренебрегне проблема с непоносимото му самодоволство.
- Петрович-сан? - Челото на Миямото лъщеше от потта, а в дишането му се долавяше леко хриптене, което липсваше досега.
- Да?
- Това не е правилният път.
- Аха. Но по него ще стигнем по-бързо.
- Как?
- По страничните коловози при Оук Комън. Пресича ги друга линия. Която стига до Уилсдън Джункшън. Оттам следваме маршрута до Стратфорд, който се намира на една пръдня разстояние от Уест Хам. - Мазният баласт скърцаше под ботушите на Петрович. Вдясно от него се виждаше високата секция на магистрала А40, задръстена от превозни средства и пешеходци. Той се придвижваше много по-бързо от тях и можеше да усети завистливите им погледи в далечината.
- По-далеч е.
Петрович притисна длан към сърцето си, където няколко шева и парче обработена кожа придържаха краищата на раната от ножа. Турбината мъркаше тихо и изтласкваше из цялото му тяло наситената с кислород кръв така, както старото му сърце никога не бе могло да се справи.
- Да. Ако се наложи, ще те зарежа - рече той. И просто за да му докаже, че може да го направи, той леко ускори крачка, очаквайки от Миямото или да отговори, или да се откаже.
Японецът отново го настигна.
- Не мога да го позволя. Госпожица Соня ще остане много недоволна от мен. А одобрението на госпожица Соня беше главната му грижа.
Двамата минаха през една станция и продължиха в сенките на надлеза към следващата.
[Има хора на линията. Изглежда, са пияни и въоръжени с примитивни оръжия. Бият се помежду си.]
Струйка солена пот погъделичка бузата на Петрович и той я избърса със замах. Следващата станция се намираше точно от другата страна на двата моста, които минаваха в дъга над линията. Оцветени в червено фигури се движеха в бавен, сложен танц между масивните бетонени колони.
- Имаме компания - рече Петрович. Той бръкна в джоба си и извади пистолета на Миямото - който вече беше негов. - Шестима са. Ако не им обърнем внимание, може би и те ще ни игнорират.
Този път аватарът ги изчака - не че имаше нужда да го прави. Присъствието му не подсказваше по никакъв начин накъде е насочено вниманието му. Можеше да е навсякъде, макар и не съвсем.
Той се бе облегнал със скръстени ръце на стената на изписания с графити тунел, показвайки ясно, че наблюдава внимателно и иска да се учи.
Двамата се приближиха до мъжете и ситуацията се разреши от само себе си: тя не представляваше точно пиянска свада. Не съвсем.
Определено имаше алкохол, който добавяше неоправдано перчене към коктейла от страх и самота. Никой от участниците не можеше да бъде определен като възрастен, но едно от хлапетата със сигурност беше доста по-малко - то беше облечено по различен начин, държеше се по различен начин и съдейки по извиканите от него предупреждения, говореше различно.
Петима от групичката бяха подивели младежи, облечени в стрийт фешън стил, стиснали остри ножове, отмъкнати от кухните и кутиите с инструменти; другият беше облечен с кърпени дрехи втора ръка, боядисани в червеникавожълт цвят. Косата му беше изсветляла от слънцето, кожата му бе помургавяла от вятъра и дъждовете. Ножът му имаше дълго и тънко смъртоносно острие, а обувките му бяха меки, безформени.
- Той е... - каза Миямото.
- Знам - отвърна Петрович. Тичането му постепенно премина в ход и той вдигна пистолета. - Ей, вие. Махайте се, на хуй, оттук, ако искате всичко да ви е наред.
Хлапетата от Метрозоната, които отдавна се бяха отучили да се подчиняват на заповеди, камо ли на добродушни съвети, го зяпнаха.
- Опитваш се да ни развалиш забавлението? - рече единият от тях.
- Хубаво. Залагам стотачка на Външния. - Петрович кимна на тийнейджъра със сивкаво-кафява коса. - Но гледайте да умрете по-бързо, че нямаме време.
- Той няма да ни убие, смотаняко. Дори няма да ни докосне. - Най-смелото хлапе тръгна към Петрович, поклащайки малкото си готварско сатърче.
Петрович го простреля в крака и хлапето запищя като момиче. То накуцваше и пищеше, ругаеше и плачеше - на Петрович чак му дожаля за него. Никак не е лесно да предизвикаш, да блъфираш и очакванията ти да не се сбъднат.
Всички се разбягаха още преди ехото от изстрела да заглъхне. Баластът скърцаше под краката им, а хлапето с пробития марков анцуг, по който се стичаше кръв, се опитваше трескаво да не изостава от другите, които го бяха зарязали.
- Бягайте - извика Петрович, - ти и другарчетата ти. Ако побързате, може и да успеете да прекосите Темза навреме.
Аватарът излезе от тунела и изръкопляска няколко пъти на Петрович.
[Уменията ти да обръщаш всяка ситуация в своя полза не спират да ме изумяват.]
- Радвам се да помогна - промърмори Петрович. После огледа Външното дете от главата до петите и хвана свободно пистолета в ръка. - Прибери ловджийския нож и можем да търгуваме.
Момчето имаше слабо лице с остри черти. Погледът му прескочи от дългото, тънко острие към матовия метал на пистолета в ръката на Петрович.
- Да търгуваме? - повтори то, но по начина, по който го каза, думата прозвуча като ругатня.
- Да. Разбирам, че може би нямаше нужда от мен, че сигурно щеше да ги нараниш всичките и да ги подгониш към дома като пребити собаки, но понякога стават и нещастни случаи. Подхлъзваш се, дръжката на ножа ти става хлъзгава от кръвта, някой от тях решава, че може да хвърли камък по главата ти. Само една грешка - и те се нахвърлят върху теб и те нарязват като свинско печено. Моят начин беше по-бърз и много по-сигурен.
Момчето премисли думите му и пъхна ножа в колана си.
- Ти върви. Аз вървя.
Петрович погледна към Миямото, който стоеше нап-регнато, поставил ръка върху дръжката на меча си.
- Спокойно, чуваш ли?
- Той е от Външната зона. При първия удобен случай ще те убие.
- Иска ми се да вярвам, че мотивите им са малко по-сложни от това. Прав ли съм, хлапе?
Ръката на момчето се плъзгаше към дръжката на щика и Петрович почувства нужда леко да повдигне дулото на пистолета. Може би щеше да се опита да го промуши. Пог-ледът в очите му предупреждаваше всички, проявяващи интерес към него, че е способен на крайно насилие.
- Та да обсъдим търговията.
Момчето се изплю на земята.
- Във Външната зона не търгувате ли?
- Силните взимат. Слабите дават. - Той погледна с присвити очи пистолета.