- Не слаб. Не дава.
- Петрович - каза Миямото. - Нямаме време за това.
- Щом аз казвам, значи има. - Той погледна отново момчето. - Знаеш ли какво е пистолет и какво може да направи?
Момчето кимна.
- Мога да те накарам да ми разкажеш всичко, което поискам, но няма да го направя. Вместо това можеш да ми зададеш един въпрос и в замяна аз ще ти задам един.
- Слаб! Ти слаб! - изпищя момчето, но не нападна.
- Имам пистолет. Хайде, ти си скаут, следотърсач. В мое лице имаш човек, който може да отговори на всеки въпрос, който ти хрумне.
Момчето се заслуша в града, проверявайки дали наблизо има някой друг.
- Ти какво? Той какво?
Петрович се намръщи.
Аз какво? Какво ми е името ли?
Тръсване на глава.
- С какво се занимаваме?
Отново тръсване.
- Откъде идваме? - Най-после получи кимане. - Аз съм руснак. От Санкт Петербург. Той е японец, само че Япония вече не съществува.
- Рус. Москва - каза момчето.
- Москва, да. - Той се зачуди накъде отива този разговор.
- Япония. Токио. - Момчето притисна показалци към крайчетата на очите си и ги дръпна встрани.
Петрович се засмя, но Миямото се възмути.
- Не Лондон.
- Не, не Лондон. Никой от нас не е роден тук.
И по един неведом за Петрович начин този отговор като че ли задоволи Външното момче.
- Говори.
Той се вкопчи в дадената му възможност.
- Как сте организирали атаката си? С една армия или с много групи? Има ли някой, който да ви командва?
Момчето прокара пръстите си с изгризани нокти през мръсната си коса. Може би си мислеше, че искат да разберат твърде много неща от него.
- Защо? Вие омразни врагове.
Петрович изсумтя.
- Да, такива сме. Трябва да намеря съпругата си. Последно чух, че е в Уест Хам, който се намира в другия край на града.
- Уест Хам знам. Съпруга не знам.
- Не очаквам от теб да я познаваш.
- Той няма предвид това - не разбира какво е съп-руга - рече Миямото. Той пристъпи напред и направи същото като момчето: заслуша се в града. Той беше неестествено тих. - Неговата жена. Трябва да намери жена си.
- Жена? Защо?
- Пак повтарям - рече Миямото на Петрович, - че нямаме време за това. Те са Външна зона от две десетилетия и това е променило езика и културата им до такава степен, че общуването е невъзможно.
- Искам да разбера какво ни чака там. Дали е цяла армия, или са тайфа изпаднали племена, които по-скоро биха се избили помежду си, отколкото да убиват нас? Дали изобщо имат план? Това е важно. - Петрович отново насочи вниманието си към момчето. - Кой ти е шефът? Кой е големият човек?
- Фокс - отвърна момчето. - Той убива теб, той убива теб. - То посочи един след друг и двамата.
- Да. Сигурно ще убие и теб. Къде е той?
Момчето посочи точно на север.
- Чака те да се върнеш и да докладваш, така ли? Ще му разкажеш ли за нас?
- Защо не?
- Защото не се интересуваме от едно и също нещо. Не се конкурираме. Той иска да превземе града. Аз искам да намеря съпругата си.
- Фокс не иска града. Той изгаря града. Изгаря всичко.
- А пък аз си мислех, че той иска само да завземе Уест Енд, за да може да поразгледа малко забележителности. - Петрович завъртя очи. - Може да изгаря каквото си иска, стига то да не включва мен или нещо, което е мое. Макар че ако оттук тръгне директно към централните зони, ще трябва да внимава за танкове.
- Танкове - повтори момчето. - Какво танкове?
- Този Фокс е по-голям от нас, нали? Някой от първоначалните Външни? Той ще знае какво е танк - отвърна Петрович с лукава усмивка. - И спътникът ми е прав. Само си губим времето. Хайде, махай се, отивай там, откъдето си дошъл.
Момчето - на години не много по-възрастно от Петрович от времето, когато беше тичал по заледените улици - положи ръка върху дръжката на ножа си и започна да го издърпва. Петрович вдигна пистолета и се прицели в лицето му. Момчето се ухили.
- Не слаб.
- Не. Не ме обърквай с останалите от стадото. Не съм като тях. - Петрович махна с пистолета към линията. - Бягай.
Двамата гледаха как момчето се отдалечава на бегом, подскачайки от едната релса на другата просто за удоволствие. Миямото изръмжа гърлено.
- И какво постигнахме с това?
- Заткнись! Трябва да направя още нещо. - Петрович измъкна играчката. -Проследяваш ли го?
[Естествено] - отвърна аватарът.
- Добре. Маркирай го, както и всеки, с когото влезе в контакт. После маркирай и техните контакти. Искам да ми направиш карта.
Пак ли навигационната система?
- Малко повече от това. Моят сътрудник -вървящия пред очите му текст.-отвърна Петрович, докато гледаше
[Значи съм повишен. Наравно с биологичната единица. И въпреки това статусът на гражданството ми остава под въпрос.]
- Това е... - започна Петрович, но се спря. - Не сега. Просто ми кажи къде отива хлапето.
[Минава под Ладброук Гроув. Пътят е задръстен, движението е спряло. Оттам не може да се мине. Сега прескача оградата, за да стигне до Канал Уей. Сляпа улица. Тръгва напряко на изток покрай брега. Там, край пътния мост, има тесен пешеходен мост към северната страна.]
- Добре. - Той затвори играчката. - Пое ли си дъх?
- Бих искал - отвърна Миямото - да ми обясните какво точно правите.
- Ще ти го обясня в движение. - Петрович отново се затича в посоката, в която беше поело момчето. Когато Миямото го настигна, той каза: - Мисли за това като за вирус. Ако да бъдеш Външен е болест и хлапето е бацилоносител, всеки, с когото разговаря, също ще е Външен. Както и всички, с които говорят те. Ако имат някаква организация, до няколко часа ще знам къде са повечето от тях.
- Хитро - призна Миямото. - Освен ако не използват телефони или радиостанции.
- Каквито не използват, защото иначе скаутът щеше да носи нещо в себе си.
В далечината се чу взрив. На север се издигна нов стълб от черен дим, присъединявайки се към останалите, които прорязваха хоризонта.
[Бензиностанция. Уилсдън.]
- Как, как е възможно да се надяват да спечелят?
- Като подгонят милиони хора право срещу силите, които може да имат яйца да отвърнат на удара. И тъй като пътищата са задръстени от бежанци, а ние сме принудени да тичаме по железопътната линия, бих казал, че планът им работи.
Той отново се откъсна напред, тичайки бързо и волно.
18.
[Сега трябва да изминеш двайсет километра, вместо десетте, които те очакваха в нача-лото.]
- Ти ни прекара оттук. - Петрович се закашля и се изплю между краката си. После се изпъна назад, подпрял кръста си с ръце. Стоеше в един глух двор между две редици празни, ръждясващи вагони и се възползваше от възможността да си почине. - Предполагам, че си имал добра причина за това.
[Когато ме накара да изчисля времето за преход, този маршрут наистина беше най-бързият.]
Аватарът стоеше с ръце в джобовете, както беше виждал стотици пъти да прави Петрович.
- Предчувствам, че сега ще последва едно „но".
[Не си в толкова добра форма, колкото ти се иска да вярваш. Мога да открия места - поне няколко, - откъдето можеш да намериш вода и храна, тъй като не си направи труда да вземеш никакви със себе си.]
- Да. Когато сутринта станах от леглото, изобщо не смятах да пробягам половината Метрозона. - Той подръпна залепналата под мишниците му тениска. - Струва ми се, че искаш да смениш темата - защо това вече не е най-добрият маршрут?
Камионът с обелена боя пред очите на Петрович беше заменен от карта в реално време на района. На север, близо до края на някогашната М1, се забелязваше концентрация от червени точки, като изприщено място; всяка една от точките представляваше Външен. Бяха повече от очакваното и Петрович тъкмо се накани да попита ИИ за точния им брой, когато картата започна да се свива, разкривайки онова, което лежеше отвъд първоначалните й граници.
Имаше още една група точки близо до Уембли и още три големи скупчвания в покрайнините на Хампстед Хийт, които се вливаха в околните улици. Перспективата му се премести още по-нататък и начупената линия от съсиреци се проточи по целия път от Раизлип до Стоук Нюингтън. Зад широкия фронт се простираха цветни артерии, които постепенно избледняваха при доближаването им до заселените територии.
- Ёбаный стос.
[Картината е непълна. По-голямото струпване на точки е в източната част на Метрозоната, но тамошните групи още не са се свързали със западните Външни. Освен това информацията се предава много по-бързо нататък по линията, отколкото в обратна посока.]
- И колко на брой са там?
[Сто и шестнайсет хиляди осемстотин четирийсет и три. Въз основа на настоящата плътност на населението предполагам, че общият брой Външни в региона е около двеста хиляди.]
Течащият по екрана текст замря и аватарът прояви благоприличието да изобрази съжаление.
[Това не се ли квалифицира с епитета пиздец?]
Сърцето на Петрович заби ускорено. Устата му пресъхна и той започна да диша плитко и учестено.
Откъде, на хуй, се взеха всичките?
[Първоначално от Външната зона. Сигурно докато са напредвали, са събирали доброволци или просто от самото начало са били толкова много. Във всички случаи представляват значителен проблем за теб.]
Аватарът сви рамене. Той не беше сгрешил, просто нямаше на разположение достатъчно информация.
[Вероятността да използваш успешно първоначалния ми маршрут, за да стигнеш до Уест Хам, се сви до минимални стойности. Препоръчвам тактическо оттег-ляне.]
Наблизо имаше друга линия, която водеше на юг - дори си имаше свой собствен мост над Темза при Кю. Петрович я виждаше добре на сателитната карта. Тя просто го приканваше да тръгне по нея.
Той се обърна на изток и погледна към веригата товарни вагони. Небето имаше аления цвят на пожар. Миямото беше приклекнал до едно колело, подпрял ръцете си върху обраслия с бурени чакъл, и дишаше тежко с наведена глава. Той усети, че го наблюдават.
- Какво?
- Имаме проблем.
- Какъв? - Миямото оголи стиснатите си зъби.
- Сътрудникът ми предполага, че между нас и мястото, накъдето сме се запътили, има около двеста хиляди Външни.
Миямото рязко погледна нагоре.
- Да - рече Петрович. - Ако искаш да се чупиш, ще те разбера. Всъщност дори предпочитам да си тръгнеш. Не бих казал, че си облечен подходящо за случая.
- Какво имаш предвид? Какво им е лошото на дрехите ми?
- Приличаш на ёбаный нинджа! Сигурно си можел да облечеш сигнално яке, за да биеш още повече на очи, но и сега върху теб е написано с големи букви „подгони ме".
- Докато вие, със съсипания ви шинел и непраните от седмици дрехи...
- Приличам ужасно на Външен. - Петрович му се ухили дивашки. - Кой би предположил, че липсата на вкус към облеклото и ужасната лична хигиена ще се окажат характерен белег на оцеляващите?
- Двеста хиляди души.
- Горе-долу. Възможно е да са повече.
Миямото се надигна и се приближи до Петрович, като едва не допряха носове.
- Мога сам да те убия и да им спестя труда.
И какво ще каже тогава госпожица Соня?
- След като те премахна, мога да се самоубия и така няма да е нужно да обяснявам каквото и да било. Поне ще легна в гроба с ясното съзнание, че съм я спасил от доживотното раболепничене пред идиот като теб.