- Защо да не променим радикално нещата? - Петрович протегна врат към Чейн и прошепна: - Защо просто не им разкажем какво се случи наистина?
- Ти застреля американски гражданин.
- Беше американски гражданин. Взриви колко, двайсетина ченгета? Самият ти каза, че не му е за пръв път и, ёбаный стос, убил е собствения си баща. - Петрович побутна нагоре очилата си. - Директорът сигурно ще ми даде медал за направената му услуга.
- А Джихадът? - изсъска Чейн. - Какво ще кажеш за Джихада?
Язвителната усмивка на Петрович посърна.
Да. Да, добре. Това вече ще е проблем.
- Ще поискат от теб всичко, което си успял да спасиш от Виртуалната Япония на Ошикора. Едва ли ще се съгласят да я делят с някого. Ще я предоставят изцяло на разположение на Чичо Сам и моето лично мнение е, че преди да я отнесат обратно в Пентагона, ще елиминират всеки, който знае за нея.
- Лангли - рече Петрович. - Главната квартира на ЦРУ е в Лангли, Вирджиния.
Чейн го сграбчи за реверите и приближи лицето му към своето.
- Ако не искаш след пет години светът да бъде наводнен от военизирани ИИ-та - свят, в който ти, Маделин, приятелката ти доктор Еканоби или пък аз няма да съществуваме, - престани да дрънкаш глупости. Появата на тази Соренсън не е никакво съвпадение, това е знак. Те се приготвят да действат, а внезапната ти известност няма да спаси никого от близките ти хора.
Петрович погледна надолу.
- Пусни ме, Чейн. Взимах уроци по самозащита при много добър учител, а никак не ми се иска да те повредя.
Чейн отпусна хватката си и двамата се отдръпнаха към местата си от двете страни на напуканата, надраскана пластмасова маса, без да откъсват очи един от друг. Накрая Петрович отмести поглед и видя, че Уонг е застанал до бара, отпуснал ръка върху касапския си сатър.
Той леко поклати глава и Уонг отново се зае да забърсва празните маси с дезинфекционен препарат.
- Разказа ли на Соня за това?
Чейн сви устни.
- Реших, че ще е по-добре да го чуе от твоите уста.
- Благодаря. Знаеш колко й харесва на Мади да ме вижда с нея. Предвид всички говна, които ще ми се изсипят на главата, мога със същия успех да им предложа да си направим тройка.
- Мини през нея на път за работа, Петрович. Дори няма да се налага да казваш на Маделин, че си спирал някъде.
- А после се чудиш защо все още си ерген. - Петрович глътна остатъка от кафето си и се изправи. Беше по-изморен, отколкото очакваше. Въпреки двете чаши ракетно гориво усещаше как смазващата умора го покрива като одеяло.
- Помисли върху това - каза Чейн. - Но не твърде дълго; знаеш къде да ме намериш.
- Да. В средата на паяжината ти, точно както предишния път. - Петрович се измъкна иззад масата и махна с ръка на собственика, докато излизаше. - Лека нощ, Уонг.
Уонг скръсти ръце.
Това не те прави добър човек. Приятни сънища.
5.
Петрович извървя пеша дългото разстояние от Клапам през разрушеното Батърси до Темза. Подгиз-налите тухли се бяха срутили на купчини и плас-тове върху улиците, излагайки на показ скритите зад тях стаи. Вонящата на сяра кал се беше струпала на купчини от двете страни на пътя и бавно се сплескваше под собствената си пихтиеста тежест.
И други хора вървяха по улицата, но нищожният им брой бе притеснителен. Машините и наводнението бяха изтръгнали сърцето на града. А сега Външните постепенно отрязваха и крайниците му. Любимата на Петрович Метрозона - той правеше за нея всичко, каквото му беше по силите, но то нямаше да е достатъчно. Беше я спасил от Джихада само за да я види как умира бавно и мъчително, гниеща отвътре и изяждана отвън.
Улиците, които някога бяха изпълнени с живот, бяха същите като сградите, издигащи се край тях - празни. Колко тъжно.
Северният край на моста беше охраняван от войници на ИВМ. След като се прибра от Уонг, Петрович не пропусна да прибере ческата обратно в пликчето ?. Сега нямаше какво друго да декларира, освен собствения си гений.
Преминаването обаче отне доста време. Градовете, в които имаше контролно-пропусквателни пунктове, райони с вечерен час и ежедневни престрелки и взривове - те западаха, и Метрозоната вече беше превила врат.
Някъде отпред на опашката войниците хванаха хлапе, което беше пъхнало нож в чорапа си. Набутаха го в някакъв микробус и затвориха вратата зад гърба му.
Микробусът остана на мястото си. Разклати се, отвътре се чу тропане. Огледалните му прозорци безизразно отразяваха светлината. Докато на Петрович му дойде редът да мине под екрана на скенера, той не видя задната врата на микробуса да се отваря отново. След това го забеляза да свива по улицата към Грийн Парк.
Останали веднъж без родина, никкейджин вече нямаше къде да отидат. Соня, която проявяваше някои от уменията на баща си, им плащаше за неща, за които никой друг не би се прежалил. Те почистваха приземните етажи от трупове и плъхове. Изпомпваха водата от мазетата и изгребваха с лопати слоевете тиня и мръсотия. Миеха каменните плочи на тротоарите с маркучи. Постепенно се придвижваха към покрайнините на града, като почистваха навсякъде, откъдето минаваха.
Петрович мина покрай една група работници, облечени в сини гащеризони. Те остъргаха нечистотията от асфалта с помощта на булдозер, после грабнаха лопатите и нахвърляха събралите се купчини мръсотия в каросерията на чакащия камион. Носеха качулките си спуснати ниско, лицата им бяха скрити зад бели хирургически маски; виждаха се единствено очите им, а те не издаваха нищо.
Между стълбовете на уличните лампи в района, който бяха почистили предишните дни, бяха опънати ленти, а на сградите бяха поставени маркери, показващи състоянието им. Част от текста беше изписан с канджи, а под него се виждаха ситно изписаните букви и цифри от неразбираемия шифър на ИВМ.
Йероглифите привлякоха погледа му. В един период от миналото можеше да ги чете така, сякаш бяха на родния му език. Нямаше значение, че това беше просто номер, хитрина от виртуалната реалност, нещо, с което се бе сдобил чрез жичка в мозъка. Имаше чувството, че ако се загледа малко по-внимателно в тях, ще успее да разбере смисъла, който се криеше зад символите.
Тази къща е необитаема от втория етаж надолу. Влизането в нея крие опасност от биологична зараза. От приземния етаж са били извлечени пет тела.
Петрович примигна и всичко изчезна. Той вдигна глава и пред погледа му се появи Ошикора Тауър, която се издигаше сред срутените небостъргачи и широките напукани бетонени улици. Пред входа й стояха две фигури, които имаха необичайно крехък, почти елфически вид.
Едната беше на мъж, млад, слаб, остър и гъвкав също като меча, който носеше на гърба си. В ръката си държеше автомат, чийто сгъваем приклад вече бе притиснат към рамото му. Носеше бронежилетка, но тя като че ли не затрудняваше движенията му по никакъв начин. Държеше се като самурай, какъвто винаги бе мечтал да бъде - и сега беше безумно верен на човека, който бе сбъднал мечтата му. И изобщо не се страхуваше.
Другата - Петрович си я спомняше като ужасена, замаяна от дима заложница и като свирепа, размахваща катана отмъстителка. Сега беше интелигентна бизнесдама, облечена с тъмносива права пола и с ушито по поръчка сако. Трудно му беше да я възприеме такава, но може би просто не се чувстваше комфортно край костюмари.
Мъжът, Миямото, стоеше плътно до работодателката си и не изпускаше от поглед крачещата по широкия площад фигура. Когато Петрович се приближи, той отстъпи леко назад - не защото искаше или защото се доверяваше на другия мъж; просто това се очакваше да направи.
- Здрасти - каза Петрович и от устата му излезе облак пара.
Соня Ошикора се усмихна.
- Радвам се да те видя.
Петрович побутна очилата си нагоре.
- Да. И аз теб.
- Доста време мина. Ти все само работиш и работиш. Може би...
- А може би не. Знаеш защо.
- Щастлив ли си, Сам? - попита тя. Беше си сложила червило. Преди не носеше.
- Щях да съм щастлив, ако градът не беше такъв пиздец. Губим го - шест месеца, година, две. Не мисля, че времето има значение. Вие можете да изхвърлите тонове говна, но въпреки това е...
- Неизбежно? Знам. - Тя се приближи до него и Петрович положи всички усилия да не отстъпи назад. - Винаги можеш да си тръгнеш. Много хора го направиха.
- Ти остана.
- Но ти не си тук заради мен, нали?
- Не - отвърна той. - Светът доста се обърка и аз вече не знам къде ми е мястото. Чу ли за вчера?
- Разбира се. - Тя прокара пръсти през бретона си и косата й се разпиля по гърба й като дъждовни капки. - Коя е блондинката?
За миг Петрович се зачуди за какво говори.
- О, тя ли. Макнийл. Тя е, ъъъ... една от моите студентки.
- Има ли си първо име?
- Да. Казва се... - Той погледна замислено нагоре. - Файона. Точно така.
- И какво мисли Маделин за това?
- Нищо не каза. Едва сега осъзнавам, че изобщо не изглежда възхитително, а съм го гледал десетки пъти. - Той сви рамене. - Просто се потопих в мига. Прегръщам и Хуго почти толкова силно.
- Внимавай, Сам. - Соня го погледна косо. - Ти може и да не разпознаваш увлечението, но аз да.
Петрович я погледна обидено.
- Наистина ли?
Тя кимна.
Той потърка брадичката си. Бодеше. Тогава си спомни за какво е дошъл.
- Хари Чейн.
- Да. Той. Какво иска? - Антипатията ясно си пролича в тона ?.
- Очевидно ЦРУ са пристигнали в града, и то не за да зададат любезно няколко въпроса. Сестрата на Соренсън също е тук и според Чейн двете неща са свързани. - Петрович пъхна ръце в джобовете си. - Предложих му да им разкажем всичко, вместо да се опитаме да го прик-рием. Информацията трябва да се споделя и всякакви такива.
- А баща ми? - попита Соня. - Нали се сещаш...
- Точно затова реших, че засега е по-добре да си мълчим. - Петрович вдигна лице към небето. - Но няма как да го пазим вечно в тайна. Ще трябва да мислим в перспектива. Какви искаме да бъдем след пет години?
Десет години? Ако ще живеем ден за ден без ясна представа за бъдещето, това ще ни убие. Не става въпрос просто за оцеляване, нуждаем се от нещо повече.
- Сам...
- Години наред се криех. Това ми донесе само нови неща за криене. - Той отпусна глава. - Изморих се, Соня. Световната преса ме очаква, и то само защото успях да накарам една топка с размерите на грейпфрут да полети. Дори не ме затрудни. Онова, което направихме в Дългата нощ - то вече си беше трудно и не можем да кажем на никого за него.
- Прав си - отвърна тя. - Ако искаш да избягаш, разполагам с пари и контакти; винаги можем да избягаме заедно.
Макар да се усмихваше, докато го казваше, Петрович знаеше, че говори сериозно. Думите й проникнаха много по-дълбоко, отколкото би могъл да стигне мечът на Миямото. Сърцето му затуптя бързо и по кожата му изби пот. Тогава в главата му се зароди една колеблива, но възбуждаща мисъл.
- Знаеш ли какво? - рече той. - Това изобщо не е лоша идея.
Тя ахна и притисна нежната си ръка с идеален маникюр към колосаната си бяла блуза.
- Мислех си, че подобни неща стават само във фил-мите - продължи той. -Не, наистина. Бихме могли да избягаме всичките. Но това изисква сериозна подготовка.
Тя си пое дъх.
- Какво имаш предвид?
- Ще ти кажа, когато намеря някои отговори. Междувременно, какво ще правим с Шарлът Соренсън?
- И с ЦРУ - додаде Соня.
- Нямам доверие на тази задница. Но сестрата на Соренсън ще дойде тук, а тя не ми изглежда като жена, която би търпяла глупостите на когото и да било.