- Аз ще се оправя с нея. - Соня се бе възстановила от моментния си шок. -Не е нужно дори да узнава за твоето съществуване.
- Няма как да знаеш какво и е казал Соренсън.
- Значи, аз ще се оправя с нея - повтори тя.
- Не по този начин. - Петрович най-накрая схвана подтекста на думите й и поклати глава. - Ако иска да ме види, недей да й пречиш. Това само ще засили подозренията ?. И като стана въпрос за това, аз имах много доб-ри причини да убия брат ?. И ако трябва да й ги обясня, ще го направя.
А аз ще защитя баща си, Сам. Дори от теб.
- Да. Знам. - Той се почеса по врата, докосвайки студената метална халка, която се подаваше леко над кожата му. - Виж какво, по-добре да вървя. Трябва да намеря някоя задна врата, откъдето да се вмъкна.
- Трябва да се радваш, Сам. Ти доказа, че уравненията ти са правилни. -Тя леко докосна ръката му. Петрович отстъпи назад и се залюля на едната си пета, готов да се обърне. - Ела някой път да видиш парка.
- Не съм сигурен за това. Веднъж вече изкачвах ония стъпала - не съм сигурен дали искам да го направя втори път. - Той загриза палеца си. - Сега вече използвам асансьори. От време на време. Но не и вашия.
Петрович се обърна и махна с ръка към неподвижната като статуя фигура на Миямото. Пешовете на шинела се усукаха около тялото му и той се отправи към Хайд Парк.
Когато стигна до лабораторията, настроението му съвсем се беше скапало. Петрович хвърли шинела си върху проядената от киселини пейка и ритна един стол.
- Всё говно, кроме мочи.
Тогава осъзна, че за пръв път от два часа е съвсем сам, обграден от тишина, която караше ушите му да кънтят. Седна до едно бюро - като че ли беше това на Домингес - и си свали очилата.
До дигиталната фоторамка, която показваше испански пейзажи, беше оставена наполовина празна чаша кафе. Което означаваше, че е наполовина пълна; той я сграбчи с благодарност и изпи жадно хладката течност на големи глътки. Не беше и ял, затова започна да преравя чекмеджетата на бюрото си -същите онези, в които държеше запасите си от храна.
Нищо. На всичкото отгоре, след нелепата пресконференция, състояла се във фоайето, не се осмеляваше да слезе и в стола. Полицаите от охраната бяха напълно безполезни, предпочитаха да снимат с фотоапаратите си, вместо да се опитат да опазят реда. Но дори когато се съг-ласи да отговори на някои въпроси и седна върху плота на рецепцията, за да се издигне над тълпата, никой нямаше достатъчно акъл, за да му зададе въпрос, свързан със самия експеримент. Никой не се опита да разбере какви физически принципи стоят зад въпросното явление или да го разпита за насоката на бъдещите му изследвания.
А най-много го ядосаха непрекъснатите подвиквания:
- Как се чувствате?
Те търсеха сензация, а не просвещение.
Петрович ги отпрати с едно ядосано изръмжаване и си проправи път с лакти през тълпата към някое по-спокойно място. От трън, та на глог.
Цялата университетска йерархия, повлякла със себе си адвокатите по патентите, се опита да го омотае с толкова сложни словоизлияния, че той едвам успя да се измъкне. Накрая не подписа нищо; не потвърди никакъв понататъшен курс на действие, не подпечата с палец нито един документ, чието изчитане щеше да продължи до края на жизнения цикъл на вселената.
- Не може да има авторско право над физиката - разнесе се нечий глас.
Петрович вдигна поглед, но видя само някакво размазано петно. Потърси опипом очилата си и внимателно закачи телените рамки зад ушите си.
Макнийл; тя също не си беше направила труда да се преоблича за пред пресата. Същите стари дънки и стар пуловер, никакъв грим или бижута.
- Моля?
- Онова, което казахте: не може да има авторско право над физиката. - Тя седна на ръба на бюрото на Домингес. - Съгласна съм с вас.
- Да, какво да ти кажа. Никой не се интересува какво мислим ние. Вече не.
- Той се почеса в ъгълчето на едното око. - Снощи сънувах, че съм в някакъв парк - някъде на топло, не тук, - и мястото бе пълно с деца. Малки деца, бебета, току-що проходили, тийнейджъри. Нямаше нито един възрастен като нас. Те всичките имаха сфери и си играеха с тях. Търкаляха ги по земята, тупаха ги и те отскачаха от земята и се въртяха, хвърляха ги надалеч и тичаха след тях. Някои от по-големите си бяха измислили някаква игра, подобна на футбола, и използваха дърветата за странични греди, а други бяха заболи сферите в дървени табла или дъски и сърфираха във въздуха. Всички изглеждаха така, сякаш адски се забавляват - и никой не им казваше да върнат сферите, защото са нарушили авторското право.
Тя протегна ръка и взе чашата му - всъщност чашата на Домингес.
- Искате ли да ви направя ново?
- Да, разбира се.
Макнийл започна да приготвя кафето с гръб към него.
- Какво ще правите?
- Сега ли? Не знам.
Домингес влезе в стаята, бутвайки вратата с рамо. Видя Макнийл и се накани да каже нещо, но тогава забеляза Петрович и се отказа.
Петрович нямаше никакво намерение да помръдва от мястото си. Той си седеше на стола, барабанеше с нокти по бюрото, а Домингес остави чантата си върху пейката.
- Пренесохме уреда за баланс на масата долу, както помолихте - рече той. Петрович се огледа. Най-накрая забеляза, че машината я няма.
- Да. Добре сте направили. - Той изпъна гръб и пръстите му се успокоиха.
- Вижте какво, искам и двамата да седнете за малко. Мисля, че знам каква ще е следващата ми стъпка.
Двамата си придърпаха по един стол и го погледнаха с очакване. Петрович се зачуди как ли ще реагират на думите му.
- Имаме нужда да се откъснем от това. И без това в следващите няколко дни, докато нещата не се поуспокоят, няма какво да правим тук. Така че ще се захванем с нещо различно. С един gedankenversuch.
С какво? - попита Домингес.
- Мисловен експеримент - промърмори Макнийл и се обърна към Петрович: -
Върху какво?
- Обществото. Искам да ми проектирате едно човешко общество. Не утопия, а такова, което познава недостатъците си и съдържа механизми за отстраняването им. Което е по-добро от нашето в момента. Богато на информация. Преодоляло оскъдицата. В което познанието е валута. Такива неща. - Петрович погледна към смаяните им лица. - Можете ли да се справите?
Домингес смръщи гъстите си вежди.
- Предполагам. Мога ли да попитам защо? Това част от обучението ни ли е? Петрович се облегна назад и сплете пръсти зад тила си.
- Да. Не мисля, че е редно да се специализирате само в една тясна сфера. Трябва да сте способни да прилагате по-широко способностите си за решаване на всякакви проблеми. Да видим как ще се справите с този.
- Казахте няколко дни. - Макнийл се наведе напред. Думите му породиха интерес и събудиха ентусиазма й, и обикновено бледите й бузи сега бяха леко порозовели. - С колко време разполагаме?
- Кой ден сме днес?
- Вторник - отвърна тя.
- Значи до петък. Искам го на бюрото си в петък. - Той се изправи и бутна стола назад със сгъвката на коленете си. - Не закъснявайте.
6.
Едва успя да стигне до кабинета си, когато кракът му зажужа. Остави го да вибрира, докато включи електрическата кана - така и не успя да се възползва от предложението на Макнийл, - и едва след това бръкна в джоба си.
Не беше тя, но номерът на екрана му беше познат.
- Ёбаный стос, Чейн. Не би трябвало да знаеш този номер.
- Много хитро, Петрович. Особено ми харесаха нападките, които отправи срещу онзи човечец, който попита: „Пич, къде ми е летящата кола?". А после се чудиш защо обществото не обръща внимание на свързаните с науката новини.
- Не, изобщо не се чудя. Защото всички вие, до последния човек, се въргаляте в невежество като прасета в лайна. Защо ми се обаждаш? Мисля, че снощи ти казах всичко, което сметнах за необходимо.
- Ситуацията търпи развитие.
- Ето какво ще ти кажа, Чейн. Аз съм физик. Ти си служител на разузнаването на ИВМ. Няма да те карам да променяш съдбата на човечеството, а ти спри да се опитваш да ме накараш да върша твоята работа.
- Намерихме къртица.
Петрович затъкна телефона между главата и рамото си. Изля утайката от кафето си в саксията на растението и се огледа за буркана с вакуумирани гранули.
- Предполагам, че тази дума има специално значение.
- Нещо като робот. Функциониращ и въоръжен.
- Останка от Джихада? - Петрович си сипа лъжичка кафе в чашата и застана до каната в очакване водата да заври.
- Не мисля. Имам причини да смятам, че не е така.
- Ще ми кажеш ли какви са ти причините, или трябва да гадая?
- Джихадът правеше всичко с подръчни материали. Това е специално произведено.
Най-накрая през чучура на каната започна да излиза пара. Петрович натисна бутона за изключване и си наля гореща вода.
- И все пак това не е мой проблем, Чейн.
- Американско е.
- Нима? Отстрани е нашарено със звезди и ивици?
- Мисля, че не схващаш същността на проблема.
Петрович избърса лъжичката в панталона си.
- Давай тогава. Обясни ми каква е същността. - Той отнесе чашата до бюрото си и продължи да слуша, докато разбъркваше кафето.
- Знаеш ли как се контролират тези неща? Чрез късовълнов предавател. Не е нужно да ти е пред очите, операторът му обикновено се намира на километър-два от него. Двама от отряда се натъкнаха на онова нещо и то ги унищожи, преди да успеят да го неутрализират с граната. Експлозията уби още един техен колега. Това се случи във Външната зона в южните покрайнини на Епинг Форест.
- Добре.
- Само това ли ще кажеш? - попита Чейн.
- Горе-долу. Ще призная, че очевидно янките са се появили в Метрозоната незнайно по каква причина. Успя ли вече да говориш с тях за това?
Не.
- Защо? - Петрович се извърна настрани от бюрото и се протегна. - Цялата история е голяма глупост. Те знаят, че вие знаете. Изчакват да видят как ще реагирате. Можете да се включите в играта им и да вършите всичко потайно или пък можете да действате открито. Някой - вероятно американски агент - е убил трима войници на ИВМ, използвайки този робот. Мога само да ти гарантирам, че ако не започнете веднага да се оплаквате гръмогласно, те ще решат, че могат да правят каквото, на хуй, си поискат.
- Ако направя нещо - отвърна Чейн, - те ще се изтеглят и след месец ще изпратят друг робот с различен екип. Трябва да ги спипам на местопрестъплението.
- Не, не трябва, болван такъв! Повтаря се историята с Ошикора, само че този път срещу вас е правителството на Съединените щати. - Петрович крачеше напред-назад и крещеше в телефона. - Предишния път разбрах, че не бива да ти се вярва. Ако не можеш да опазиш мен, Мади, Пиф и Соня, аз ще го направя. Кажи на янките да се разкарат или ще намеря начин сам да им го кажа.
Петрович прекъсна разговора и дори запрати телефона към отсрещната стена.
Понечи да отпие от кафето, забравил колко е горещо. Притисна силно палец към устните си и почувства как топлината се разпростира по тях.
Отиде при телефона, вдигна го и отново набра номера на Чейн.
- Ако искаш нещо, защо просто не попита?
- Защото се притеснявам - беше отговорът. - Ние наемаме специалисти криминалисти, плащаме им добри пари, за да работят за ИВМ, и ще сме много щастливи, ако поне понякога те си правят труда да си свършат работата. У мен са частите, които успяхме да съберем от местопрестъплението, преди Външните да ни прогонят. Оставени са в един склад и не мога да получа никаква полезна информация от тях, защото не знам как да я извлека.