На устните на Петрович беше започнала да се оформя пришка и той не можеше да направи нищо по въпроса. Щеше да е добре да й сложи малко лед, но знаеше, че единственото нещо под нулата в сградата е течният азот.
- Би трябвало да ти кажа пошел на хуй.
- Но не и днес.
- Не. Не и днес. Къде се намира този склад?
- В старото влаково депо на Кингс Крос.
- И колко души знаят за това? - Петрович взе шинела си и го облече. -Защото ако са повече от нас двамата, мога да заложа живота на моята бабушка, че на янките също им е известно.
- Може би още пет-шест души. Над мен има командна верига, на която трябва да докладвам.
- Значи няма да е зле да отидем там, преди уликите да са изчезнали. Да се срещнем след пет минути пред университета.
Петрович седна на стълбището и зачака. Една голяма черна кола със задвижване на четирите колела - приличаща повече на малък камион, отколкото на нещо, което би предпочел редовият гражданин - качи двете си гуми на тротоара и затъмненият й прозорец се свали с жужене.
- Здрасти. Радвам се да видя, че все още носиш шинела.
Петрович се изправи и се приближи.
- Григорий? Ёбаный стос! Какво стана със зила?
Григорий се ухили извинително.
- Другарят Марченко успя да сключи с ООН строителен договор. Сега всички имаме от тези луксозни возила. - Той плесна с ръка по вратата, оставяйки отпечатъци от пръстите си върху наслоената мръсотия. - Бронирана е. Много здрава.
- Как е старият пръч?
- По-добре, след като Ошикора вече го няма. Напоследък кръвното му налягане е много по-ниско. Дългата нощ ни се отрази добре.
Петрович допря пръстите си до гърдите му. Никакъв пулс, само туптенето на турбината. Украинецът забеляза пръстена на ръката му.
- Това ли? - рече Петрович. - Предполагам, и на мен ми се отрази добре. Макар и на няколко пъти да избягнах смъртта на косъм. - Той се извърна и погледна към улицата. - Виж какво, това случайна среща ли е, или Марченко те е пратил? Само че очаквам Хари Чейн да се появи всеки момент и ако ме види да разговарям с теб, ще откачи.
Григорий се наведе към него.
- Марченко ти изпраща поздрави и те кани да пиете по едно.
- Да. Ще псуваме гръмогласно и ще се заплашваме с пистолети, здраво подгрени от водката; като в добрите стари времена.
- Изпраща и предупреждение. Има едни хора...
- Винаги ги има.
Григорий поклати глава.
- Не. Приеми го на сериозно. Те задават въпроси за Дългата нощ. Знаят за Новия джихад на машините и че Ошикора Тауър е била замесена. Относно другото... - Украинецът сви рамене. - Не знаем какво става, знаем само, че си замесен.
- Чух, че някой се интересува от мен.
- Кои са те? Следователи на Съюза? Не се държат като такива.
- Не. Не са от Съюза. - На лицето на Петрович пот-репна мускул.
Кои са тогава?
ЦРУ. Кажи на Марченко да се обади на Чейн. А като говорим за дявола...
Една очукана сива кола спря с потракване зад звяра на Григорий. Той погледна в страничното огледало.
- Какво искаш да направим?
Петрович се отдръпна от отворения прозорец. Можеше да види смачканата физиономия на Чейн зад волана.
- Пазете ми гърба, става ли? Не вярвам, че тоя тук ще направи нещо друго, освен да стои наблизо и да гледа бързоизстиващия ми труп.
- Дадено - отвърна Григорий. - Добрый ден, товарищ.
Прозорецът се затвори с жужене и колата бавно слезе на улицата.
Чейн се пресегна и отвори пасажерската врата. Петрович бавно се приближи и седна вътре.
- Какво искаше тоя? - попита Чейн.
- Марченко ме кани да пийнем някой коктейл. Парти с вратовръзки, не представлява интерес за теб.
- А истинският повод?
- Най ми е лесно да сляза от колата и да ида да свърша нещо полезно. Или просто можеш да потеглиш. - Петрович се пресегна, за да закопчае предпазния колан, но когато Чейн промърмори нещо под носа си, той размисли и тръгна да слиза. - Хубаво. До после.
- Добре де, добре. - Чейн подкара напред, без да дава мигач или да поглежда в огледалото за обратно виждане. - Имаш ли представа колко стресираща е тая работа?
- Не. И не ми пука. - Петрович се извърна назад и погледна през задното стъкло. - Имам си собствени проблеми.
- Винаги можеш да си тръгнеш оттук - отвърна Чейн, повтаряйки думите на Соня от по-рано. - След случилото се вчера сигурно ще те приемат навсякъде. Отведи съпругата си на някое място, където няма да стрелят по нея.
- Странно, че го казваш - рече Петрович. Никой не ги следеше. Което не изключваше възможността да са наблюдавани. Той отново се обърна напред и този път вече закопча колана.
- Какво имаш предвид?
- Нищо, за което да се притесняваш. Сега, относно къртицата.
- Допреди пет минути дори не беше чувал тая дума.
- Да. А сега съм ёбаный експерт. - Той бръкна в джоба си и извади играчката. - Да видим. Машина на гъсенични вериги, пирамидална форма с пилон в средата, върху който са разположени сензори, странично разположени ракетни пистолети, всеки от които има двеста градуса обхват на стрелбата, двуцевка за стрелба на близко разстояние. Захранван от четири презареждащи се нанотръбни батерии, електроника със защита от електромагнитни импулси. Да ти звучи познато?
- Болезнено познато.
- Значи си попаднал на автентичен образец. - Петрович вдигна глава от екрана. Тъкмо минаваха покрай Хайд Парк. В който сега нямаше жива душа. Вятърът разнасяше последните останки от скитническия квартал; върху оградата, заобикаляща парка, пърхаха разкъсани найлони, парчета кашони и парцали. Булдозерите, които бяха вкарани вътре, от месец не бяха помръдвали от местата си и работата беше замряла. Някои от членовете на съвета на Метрозоната искаха всички тела, които бяха заровени в земята или просто лежаха отгоре ?, да бъдат събрани и погребани някъде другаде.
- Още нещо.
- Какво? - попита Чейн.
Петрович отмести поглед от стъклото.
- Механизъм за самоунищожение. Тези неща са мобилни термобарични бомби. Предполагам, че гранатата на ИВМ е подпалила горивовъздушната смес, преди тя да е достигнала критичната си концентрация. Затова сте успели да намерите парчета за анализ. Само още няколко секунди и щяхте да сте изгубили всичко и всички, щяхте да бъдете изкормени от ударната вълна и изпепелени.
- Ще ми го преведеш ли?
- Извадили сте късмет.
- Няма да забравя да го предам на следващия по веригата - изръмжа Чейн, докато колата заобикаляше Мраморната арка.
- Какво е пазело?
- Аз... не те разбрах.
Петрович рязко затвори играчката.
- Очевидно. Тези неща не са за туристи, Чейн - този робот е трябвало да държи Външните по-далеч от нещо. Известно време сигурно е успявал, но после патрулът на ИВМ се е натъкнал на него и всичко е отишло на пиздец. Разгледай сателитните снимки - инфрачервените, ако успееш да се добереш до тях - или просто прати войници да претърсят района, докато не откриете какво е било.
За последен път се беше озовал на Еджуеър Роуд, когато се бе запътил да спасява Соня от Райската милиция. На края на улицата се бе издигала църквата на Маделин, преди да изгори, а под натрупаните отломки бе заровен един джихадски робот унищожител.
Оттук започваше права като стрела линия, която водеше право до Ийст Енд.
- Петрович?
- Да?
На теб говоря.
Той се опита да прогони образите, прогарящи ретината му.
- Май не те слушах.
Групичката домики в Риджънтс Парк беше прегазена от същия робот, докато се придвижваше на северозапад. Четири месеца по-късно хаотично разпилените контейнери бяха поделени между групи крадци с газови горелки, които ги разфасоваха един по един.
- Някога си живял тук, нали?
- Не. Тук ми беше убежището. Не е съвсем същото. В един от по-изтупаните домики. - Риджънтс Парк пос-тепенно се изгуби от погледа им. - Чудя се дали вече са се добрали до него?
- Останало ли е нещо интересно вътре?
- Не. - Петрович се опита да се усмихне, но осъзна, че не му идва отвътре. - Винаги внимавам.
- Позволи ми да се усъмня. - Чейн премина бавно между довлечените от течението отломки, струпани край кръстовището на Хампстед Роуд, след което отново ускори. Подкара колата по страничен път, водещ към висока ограда от телена мрежа.
Той подпря волана с коленете си и бръкна с двете си ръце в джобовете, търсейки картата за пропуск.
- Чёрт! - Петрович се пресегна, хвана волана и насочи колата към портала.
- Защо си правиш труда? И без това няма на кого да я покажеш.
Чейн натисна спирачките и колата рязко спря. Предната броня почти допираше оградата. Той излезе навън, без да гаси двигателя.
Петрович го последва и двамата заедно надникнаха през мрежата.
- Хей! - извика Чейн. - Майор Чейн от ИВМ.
- Да, бе. Паяковите ти сетива не са ли се задействали вече? - Петрович хвана металната рамка и дръпна. Вратата се отвори с тенекиен звук. Зад нея имаше кратка пътечка, застлана с фабрични плочки, която свършваше до фоайето на метростанцията.
Чейн извади пистолета си.
- Сигурно не носиш оръжие в себе си?
- Не. В момента не.
- Погледни в багажника.
Петрович се отдалечи от портала и вдигна капака на багажника. Когато го затвори, в ръцете си държеше автоматична карабина и патрони.
- Ще повикаш ли подкрепление? - попита той.
- Вече се обадих. - Чейн огледа сградите, издигащи се от двете страни на бетонния път. - Може да отнеме време.
- Добре - отвърна Петрович и седна върху затопления капак на двигателя. -Мога да почакам.
Чейн се обърна и го погледна.
- Няма ли да дойдеш с мен?
- Никой не ми плаща за това. Извикай ме, когато е безопасно.
Чейн се поколеба за миг, ровейки с обувка в разпиления чакъл. После сви рамене и тръгна напред.
Началото на експлозията не беше нещо особено - просто бял пламък, който се появи зад прозореца на приземния етаж. От стените се вдигна облак прах и те започнаха да се издуват, сякаш се опитват да си поемат дъх. След това се сринаха в облак от черен дим и оранжев пламък. Покривът -конструкция от греди и изкорубени ламарини - се задържа за миг във въздуха. После се разпадна и острите парчета полетяха към земята.
Петрович се претърколи назад и се обърна. Беше се свил на покрива на колата. Отломките летяха към него по-бързо, отколкото би могъл да избяга. Той скочи, но още докато беше във въздуха, взривната вълна го застигна.
Подметна го като парцалена кукла, а земята се оказа наистина много твърда.
7.
Петрович усещаше вкуса на кръв и беше сигурен, че е неговата. Край него се вихреха прах и дим; дробовете му се бяха задръстили, а кожата на лицето му бе ожулена до кръв от грубата пътна настилка. Ушите му звънтяха.
Лежеше на пътя и примигваше, опитвайки се да осъзнае какво се беше случило току-що. Очилата му се бяха изкривили и той измъкна ръка изпод тялото си, за да ги оправи. По дланите му също имаше кръв.
Пое си дъх, закашля се силно и се съсредоточи върху карабината, която лежеше пред него. Пресегна се, придърпа я към себе си и я използва като опора, за да се изправи.
Взривената сграда се беше срутила върху себе си, угасвайки пожара, но навсякъде се виждаха потрошени прозорци, от които се извиваха огнени езици. Във въздуха се издигна колона от черна пепел, която бързо беше разнесена от вятъра. През бученето в главата му се долавяше воят на алармите.
Колата на Чейн се намираше между него и останките от оградата. Върху боята й вече се виждаха не само следите от възрастта и случайните удари.