БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
С думата „пролив“ крайбрежните жители на Нова Англия наричат водната ивица, отделяща острова от континента. Заливът например е отворен само от едната страна, а проливът — и от двете. Проливът между островите Литъл Тол (измислен от мен) и Мачаяс (реално съществуващ) е широк около три километра.
ВЪВЕДЕНИЕ
В повечето случаи — да кажем, в три или четири от пет — прекрасно си спомням къде съм бил, когато ми е хрумнала идеята за дадена книга, както и какво съчетание от събития (обикновено съвсем тривиални) е задвижило сюжета в главата ми. Вдъхновението за „То“ например ме връхлетя, докато прекосявах един дървен мост, заслушан в глухия екот от стъпките ми и замислен за „Трите сърдити козлета“. В основата на „Куджо“ стои истинската ми среща с един необичайно агресивен санбернар. „Гробиште за думашни любимци“ пък израсна от мъката на дъщеря ми, когато любимото ѝ котенце Смаки бе прегазено на шосето, минаващо недалече от къщата ни.
Понякога обаче просто не мога да си спомня как се е зародил този или онзи роман или разказ. В този случай семето, от което покълва по-нататъшната история, се оказва по-скоро образ, отколкото идея — нещо като ментална снимка с неустоима притегателна сила, която повлича подире си персонажи и събития, досущ както ултразвуковата свирка събира всички кучета от квартала. А най-голямата загадка в творчеството са историите, които изникват изневиделица, без да са предхождани от каквото и да било. „Зеленият път“ например започна с образа на огромен чернокож, който стои в затворническата килия и гледа как към него се приближава проскърцващата метална количка на продавача на вафли и цигари. „Бурята на века“ също се зароди от образ, свързан със затворническата тематика — видях мъж (този път бял, а не цветнокож), който седи на нара в килията си с опрян в стената гръб, отпуснати върху коленете ръце и немигащи очи. Това обаче не беше добър човек като Джон Кофи от „Зеленият път“, а извънредно зъл човек. Или изобщо не бе човек. Всеки път, когато мислите ми се връщаха към него (докато шофирах, докато седях в кабинета на очния лекар в очакване зениците ми да се разширят, или най-лошото — докато лежах нощем в леглото си, измъчван от безсъние) — той ми изглеждаше все по-страшен. И въпреки че само си седеше на нара, без дори да помръдне… всеки път беше по-страшен от преди. И все по-малко приличаше на човек, и все повече на… да кажем, на онова, което се криеше под външния му облик.
Постепенно историята започна да се завърта около този човек… или каквото там представляваше. Той все тъй си седеше на своя нар. Килията, където бе затворен, всъщност се намираше в задната част на универсалния магазин на остров Литъл Тол, който понякога мислено наричах Острова на Долорес Клейборн. Защо в универсален магазин? Защото на толкова малка общност като Литъл Тол полицейски участък не ѝ трябва — достатъчно е да има някой, който да изпълнява по съвместителство и полицейските задължения (които най-често се свеждат до озаптяването на по-буйните пияници или до укротяването на някой избухлив рибар, посегнал на жена си). Но кой би бил човекът, отговорен за тази полицейска работа? Естествено, Майк Андерсън — собственик и служител в „Универсалния магазин на Андерсън“. Свестен и симпатичен мъж, който без особени затруднения се справя с местните подпийнали рибари… ала как ли би постъпил, ако се сблъска с нещо наистина зло? Зло като онзи древен демон, обсебил малката Регън от „Заклинателят“? Когато се появи нещо, което просто си седи в импровизираната килия на Майк Андерсън, взира се в мрака и чака…
Какво?
Бурята, естествено. Бурята на века. Онази буря, която напълно ще изолира остров Литъл Тол от континента, оставяйки го без чужда помощ в тежкия момент. Снегът е красив; снегът е смъртоносен; снегът е като воал, с който илюзионистът прикрива поразителната ловкост на ръцете си. Отрязан от света и дебнещ под снега, моят страховит човек демон (по това време вече знаех и името му — Андре Линож) би могъл да причини големи злини. При това, без даже да напуска килията, където седи в неизменната си поза — с крака на ръба на нара и отпуснати върху коленете си ръце.
Някъде към октомври-ноември 1996 г. картината започна да се избистря — лош човек (или може би чудовище, замаскирано под човешки облик) в затворническа килия, свирепа буря (по-силна от онази, която напълно бе парализирала североизточния коридор в средата на седемдесетте) и неголяма общност, принудена да разчита единствено на собствените си сили. Честно казано, предизвикателството да възсъздам градче с такава участ малко ме плашеше (въпреки че бях правил нещо подобно в романите си „Сейлъмс Лот“ и „Неизживени спомени“), но и в същото време ме изкушаваше. Давах си сметка и че съм стигнал до онази критична точка, в която или трябваше да се захващам за работа, или да пропилея този шанс. Онези идеи, които ме осеняват в по-завършен вид — както се случва в повечето пъти — може да „отлежават“ и по-дълго време, ала сюжетите, възникнали от един-единствен образ (чийто потенциал е едва-едва загатнат), са несравнимо по-крехки и нетрайни.
И тъй, с ясното съзнание, че рискът „Бурята на века“ да рухне под собствената си тежест е твърде голям, през декември 1996 година аз започнах да работя над историята. За последен тласък ми послужи мисълта, че тъй като действието се развиваше на остров Литъл Тол, щях да получа възможността да кажа нещо интересно и провокативно за самата същност на малкото градче… защото никъде другаде в Америка няма тъй тясно обвързани и сплотени общества като тези от крайбрежните островчета на щата Мейн. Хората там са свързани помежду си от традиции, ситуации, общи интереси, религиозни обичаи и работа — винаги тежка и понякога опасна. Кръвните връзки са толкова преплетени, че населението на повечето острови се състои от горе-долу седем-осем фамилии, които често се припокриват една друга в най-различни роднински отношения. Ако сте турист (или изобщо някой от „голямата земя“), може би ще се отнесат дружелюбно към вас, но не се надявайте да надникнете в сърцевината на живота им. Ще се върнете в континенталния си дом, чиито прозорци гледат към пролива, и въпреки че живеете от шейсет години тук, за островитяните пак ще си останете пришълец. Защото на острова животът е различен.
Пиша за малки градчета навярно защото и аз самият съм израснал в малко градче (но бързам да добавя, че когато пиша за Литъл Тол, пиша като страничен наблюдател), и почти всичките ми истории за малки градчета — като Джирусълъмс Лот, Касъл Рок или Дери — дължат много на Марк Твен („Човекът, който поквари Хадлибърг“) и Натаниел Хоторн („Младият стопанин Браун“). Същевременно всички тези истории, както ми се струва, са изградени върху един недоказан постулат — че нахлуването на нещо зло отвън неизменно разтърсва общността, разединява хората и ги превръща във врагове. Тук обаче се касае по-скоро за читателския ми опит, отколкото за уроците от истинския живот; като част от подобно общество, лично се убедих, че бедствията всъщност действат сплотяващо и обединяващо на населението на малките градчета.
Мен обаче продължаваше да ме гложди един въпрос — дали сплотяването всеки път води до всеобщото благо? Дали идеята за „обединената общност“ винаги сгрява сърцата, или понякога се случва и да вледени кръвта? В този момент си представих как съпругата на Майк Андерсън го прегръща и в същото време му прошепва в ухото: Нека (Линож) да претърпи злополука.Не можете да си представите как потреперих при тази мисъл! Но вече знаех, че нямам избор — бях длъжен да дам шанс на тази история.
Оставаше само да се реши въпросът за формата. По принцип той почти никога не ме безпокои — също като въпроса за гледната точка към историята. Разказвачът (обикновено в трето лице, понякога в първо) си върви в комплект с повествованието. Както и формата, в която се излива осенилата ме идея. Признавам, че се чувствам най-комфортно, докато пиша романи, но изпод перото ми излизат и разкази, сценарии, даже стихове… Формата неизменно се диктува от идеята. Не можеш да накараш един роман да се превърне в разказ, нито пък можеш да спреш разказ, който иска да се разгърне в роман (освен ако не го убиеш, естествено).
Предполагах, че ако напиша „Бурята на века“, тя ще представлява роман. Но докато се подготвях за работа, идеята всячески ми показваше, че иска да бъде филм, а не роман. Всеки образ от историята приличаше на излязъл не толкова от книга, колкото от филм: жълтите ръкавици на убиеца, окървавената баскетболна топка на Дейви Хоупуел, летящите с господин Линож деца, шепотът на Моли Андерсън („Нека да претърпи злополука“) и най-вече Линож в килията, седнал на своя нар — диригентът на целия оркестър.
Още тогава виждах, че историята е твърде голяма за кинопродукция, ала си казах, че има начин да заобиколя тази пречка. През последните години бях развил чудесни делови отношения с телевизия Ей Би Си, предоставяйки им материал (а понякога и телесценарии) за половин дузина така наречени „минисериали“ с доста приличен рейтинг. Ето защо се свързах с Марк Карлинър (който бе продуцирал новата версия на „Сиянието“) и Маура Дънбар (която работеше с мен от Ей Би Си още от началото на деветдесетте). Попитах ги дали някой от тях проявява интерес към истинскироман за телевизията — такъв, който съществува сам по себе си, а не е базиран върху написан вече книжен роман?
И двамата ми отговориха с „да“, без да се замислят, и когато завърших трите двучасови скрипта, които следват след това въведение, проектът влезе в предварителна продукция, а после и в снимачна фаза, при това без никакви творчески разногласия и административни спънки. Сега е модерно (особено ако си интелектуалец) да презираш телевизията (не дай си боже да споделите, че гледате „Фрейзър“, да не говорим за „Шоуто на Джери Сприигър“), но аз съм работил като сценарист и за телевизията, и за киното и мога да ви заявя, че в Холивуд телевизионерите правят филми, а кинаджиите — резервации за обяд. Не го казвам, защото „гроздето е кисело“ — киноиндустрията винаги е била благосклонна към мен (изключвам недоразумения като „Гробарска смяна“ и „Сребърният куршум“). В телевизията обаче ти позволяват да работиш… а ако си се доказал с филмите в няколко части, ти позволяват и да излезеш извън рамките. А аз обичам да излизам извън рамките. Невероятно е. Ей Би Си инвестираха трийсет и три милиона долара в този проект… и то само след като се запознаха с трите първоначални скрипта, които така и не претърпяха съществени промени. Това също е невероятно.
* * *
Написах „Бурята на века“ по същия начин, както бих я написал, ако беше роман — със списък с героите пред себе си (но без каквито и да било други бележки), като работех по три-четири часа всеки ден. Не се разделях с лаптопа си „Мак Пауърбук“ дори когато със съпругата ми пътувахме из щатите, за да гледаме мачовете на женския баскетболен отбор на Мейн в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия… Пишех по хотелските стаи, използвайки текстообработващата програма „Файнъл Драфт“ вместо „Уърд 6“, както правя обикновено (сякаш напук, тази проклета програма редовно забиваше и екранът на лаптопа ми замръзваше, но бързам да ви уверя, че новата ѝ версия вече е изчистена от бъговете и функционира перфектно). Искам да уточня и още нещо — произведението, което следва, не е нито ТВ драма, нито минисериал. Това е истински, пълнокръвен роман, реализиран в малко по-различна форма.
Разбира се, работата ми не бе напълно лишена от проблеми. Основната трудност в създаването на продукти за телевизията е въпросът с цензурата (Ей Би Си е от малкото големи телевизионни мрежи, които поддържат действително работещ, а не фиктивен отдел „Стандарти и практики“; там четат сценария ти и ти казват кое в никакъв случай не може да бъде показано в холовете на Америка ). Сблъсках се с този проблем още по време на създаването на телевизионните адаптации на „Сблъсък“ (населението на Земята се задушава в собствените си сополи) и „Сиянието“ (където талантливият, но явно умопомрачен млад писател убива жена си с чук за крокет, след което се опитва да види и сметката на сина си със същия предмет). Това беше и най-мъчителната част на процеса — творческият еквивалент на китайското „пристягане на стъпалата“.