За мое щастие (и за нещастие на самозваните пазители на американската нравственост), телевизионните мрежи бяха разширили малко границите на приемливото, откакто на продуцентите на „Дик вай Дайк“ им беше забранено да показват двойно легло в семейната спалня. (Мили боже, ами ако младежта започне да си представя как Дик и Мери лежат там нощем и краката им се допират?) През последните десетина години промените си бяха отвоювали още по-голяма територия. Част от тях се бяха случили благодарение на революцията, осъществена от кабелната телевизия, ала много други възникнаха в резултат на отегчаването на зрителите, особено в една от най-желаните таргет групи — тази между осемнайсет и двайсет и пет годишна възраст.
Питаха ме защо изобщо се захващам с телевизионната мрежа, при положение че има кабелни канали като „Хоум Бокс Офис“ (HBO) и „Шоутайм“, където проблеми с цензурата почти не съществуват. Причините са две. Първата е, че въпреки хвалебствията, с които специализираната критика обсипа оригиналните продукции „Оз“ и „Истинският свят“, потенциалните зрители на кабелните канали все още не са твърде многобройни. Да направиш минисериал по HBO, е, като да публикуваш голям роман в малко издателство. Нямам нищо против малките издателства, нито против кабелните телевизии, ала след продължителна и напрегната работа бих искал да достигна до възможно най-широка аудитория. Естествено, част от тази аудитория може да превключи на „Спешно отделение“ в четвъртък вечерта, но си заслужава да поемеш този риск. Ако съм си свършил добре работата и хората поискат да разберат какво ще стане по-нататък, ще си запишат поредния епизод на „Спешно отделение“ на видеокасета и ще останат с мен. Най-интересно е да имаш с кого да се съревноваваш , обичаше да казва майка ми.
Втората причина да избера големите ТВ мрежи се състои в това, че понякога малко пристягане на стъпалата може да се окаже полезно. Когато знаеш, че историята ти ще бъде проверявана от комисия, която следи за мъртъвци с отворени очи (забранено!), ругаещи деца (забранено!) и огромни количества пролята кръв ( строгозабранено!), започваш да търсиш алтернативни начини да изразиш онова, което искаш да кажеш. В жанровете хорър и съспенс писателският мързел често се проявява под формата на множество живописни клишета: извадена очна ябълка, разкъсано гърло, разложено зомби… Ала щом телевизионният цензор премахне тези елементарни образи, започваш да търсиш други пътища за достигането на желаната от теб цел. Създателят на филми трябва да действа по-дискретно и изтънчено; може би тъкмо поради тази причина филмите на Вал Лютън („Хората котки“) са толкова изящни.
Всички тези думи навярно ще прозвучат като оправдание за някои, обаче ви гарантирам, че ни най-малко не се оправдавам. В края на краищата — ако не сте забравили! — аз съм същият онзи тип, който беше казал, че преди всичко иска да ви уплаши, но ако не може да ви уплаши, ще ви ужаси… а ако не може да ви ужаси, ще направи всичко възможно да ви отврати. Е, какво пък? Не съм горделив. По един или друг начин, телевизионната мрежа ми отне тази възможност.
В „Бурята на века“ има някои доста натуралистични моменти (Лойд Уишман с брадвата и Питър Годсоу с въжето са само два от примерите, които ми идват на ума), но ми се налагаше ревностно да отстоявам всеки един от тях и някои (като онзи, където петгодишната Пипа забива нокти в лицето на майка си и крещи: Пусни ме, кучко! ) все още са предмет на разпалена дискусия. Напоследък не съм сред най-обичаните хора в отдела „Стандарти и практики“ — звъня им, роптая и заплашвам да се оплача на батко си, ако не спрат да ме дразнят (в този случай ролята на по-големия ми брат се играе от Боб Айгър, който де факто е шефът на Ей Би Си). Според мен да се работи със „Стандарти и практики“ на такова ниво е напълно приемливо; да си имам вземане-даване с тях, ме караше да се чувствам като „токийска роза“. Ако ви е любопитно кой по-често е печелил битките, сравнете оригиналния сценарий (който е напечатан между кориците на тази книга) и завършения трисериен филм.
Обаче имайте предвид, че не всички различия между оригиналния сценарий и завършения филм се дължат на желание за компромис с хората от отдела „Стандарти и практики“. С тях може дълго да се спори, но безмилостният телевизионен график не подлежи на дискутиране. Всеки готов сегмент трябва да бъде с продължителност точно деветдесет и една минути, плюс-минус няколко секунди, и да бъде разделен на седем „действия“, за да има предостатъчно място за всички тези чудесни реклами, които плащат сметката. Има някои трикове, които ти позволяват да спечелиш малко време (един от тях е електронната компресия, която така и не ми се изясни), ала най-често се налага да дялкаш пръчката, докато не стане достатъчно тънка, че да успееш да я натикаш в дупката. Досадна работа, но в интерес на истината, не чак толкова; все едно да си задължен да ходиш с униформа на училище или с вратовръзка на работа.
Борбата с авторитарните правила на телевизионните мрежи често беше уморителна, а понякога и обезсърчаваща — не искам да си спомням какво беше покрай „Сблъсък“ и „Сиянието“ (а през какво са минали продуцентите на „То“, не смея и да си помисля — защото едно от най-строгите правила на „Стандарти и практики“ се състои в изискването сюжетът в никакъв случай да не се гради върху попадане на малолетни в смъртна опасност, да не говорим за убийства на деца), а и двата романа бяха написани без никакво съблюдаване на телевизионните правила за благоприличие. Както и трябвада се пишат истинските романи, дявол да го вземе. Когато ме питат дали пиша своите книги с идеята за бъдещите филми, които ще бъдат заснети по тях, винаги се изнервям лекичко… а понякога дори се чувствам засегнат. Естествено, това не е, като да попиташ някое момиче: „Правиш ли го за пари?“, макар че навремето поне аз не виждах разлика; в самия въпрос е заложено предположение за сметкаджийство, от което не ми става приятно. Такъв „счетоводен“ начин на мислене няма нищо общо с работата на писателя. Да пишеш — това значи просто да пишеш. И нищо друго. Бизнесът и финансовите въпроси идват впоследствие и най-добре да бъдат оставени на онези, които разбират от тези неща.
Същото отношение запазих и по време на работата си над „Бурята на века“. Написах я под формата на телевизионен сценарий, защото самата история поискада бъде написана по този начин… но без никакви задни мисли или очаквания, че действително ще се появина малкия екран. Към декември 1996-а вече знаех достатъчно за филмопроизводството, за да си дам сметка, че включвам в текста си кошмарен специален ефект — снежна буря, по-страшна от всички, показвани по телевизията досега. Бях създал и недопустимо дълъг списък с персонажи — ала щом писателят си свърши работата и започне същинският процес по създаването на филма, героите на автора се превръщат в говорещи роли за режисьора, всяка от които трябва да получи хонорар за участието си. Въпреки това обаче продължих да развивам историята си, защото когато пишеш книга, не мислиш за такива неща като бюджет. Бюджетът не е твоя грижа. Ако текстът ти е достатъчно добър, любовта ще намери начин. Както става винаги. А понеже „Бурята на века“ бе написана като минисериал за телевизията, се оказа, че мога да си позволя някои експерименти. Мисля, че това е най-страховитата история, която съм писал за телевизията и киното, и в повечето случаи успявах да вграждам в нея нови и нови ужаси, без хората от „Стандарти и практики“ да вдигнат шум до небесата.
* * *
До този момент съм работил три пъти с режисьора Мик Гарис — първо над кинопродукцията „Сомнамбули“, а после над минисериалите „Сблъсък“ и „Сиянието“. Понякога се шегувам, че ни грози опасността да се превърнем в Били Уайлдър и И. А. Л. Дайъмънд на хоръра. Мик беше първият ми избор за режисьор на „Бурята на века“, защото го харесвам, уважавам и знам на какво е способен. Той обаче имаше друг ангажимент (колко по-лесен би бил животът, ако хората просто зарязваха всичко и хукваха презглава, когато ми потрябват), ето защо двамата с Марк Карлинър тръгнахме на лов за режисьори.
Някъде по това време във видеотеката на моята улица попаднах на филма „Мъжът от сенките“. Не бях чувал нищо за него, но оформлението на обложката изглеждаше обещаващо, а главната роля се изпълняваше от железния Дийн Стокуел. Идеален начин за запълване на предстоящата вечер. Взех си още и „Рамбо“ (проверена стока, в случай че „Мъжът от сенките“ се окаже слаб), но този вторник „Рамбо“ така и не излезе от кутията си. „Мъжът от сенките“ се оказа нискобюджетна продукция (както разбрах впоследствие, бил е заснет за кабелната мрежа „Старц“), ала това никак не му бе попречило да е дяволски добър. Освен Дийн Стокуел, във филма играеше и Тим Матисън; изпълнението му блестеше с качества, които се надявах да видя и у Майк Андерсън в „Бурята на века“: доброта, порядъчност… но и усещане за някакво стаено, дремещо насилие, пронизващо характера му като стоманена нишка. Дийн Стокуел, от своя страна, прекрасно се бе превъплътил в образа на фанатично отдаден и изобретателен злодей — вежлив южняк с мек говор, който използваше компютърните си умения, за да разруши живота на един непознат човек… и то само защото непознатият го бе помолил да загаси цигарата си.
Синкавото осветление създаваше уникална атмосфера, компютърните трикове бяха на ниво, темпото на повествованието беше точно премерено, а качеството на актьорската игра беше доста високо. Превъртях назад лентата и запомних името на режисьора: Крейг Р. Баксли. Познавах работата му от две предишни заглавия: чудесен филм за Бригъм Йънг с Чарлтън Хестън в ролята на Йънг и „Идвам с мир“ — не толкова сполучлива научнофантастична продукция с Долф Лундгрен. (Най-запомнящото се нещо в нея беше финалната реплика, адресирана към злия киборг: „Но ще си идеш на парчета!“.)
Поговорих си с Марк Карлинър, който беше гледал „Мъжът от сенките“ и също го беше харесал. Щом научихме, че Баксли е свободен, му позвъних и му изпратих обемистия сценарий (надхвърлящ триста страници) на „Бурята на века“. Не след дълго Крейг ми се обади, преливащ от идеи и ентусиазъм. Идеите му ми харесаха, ентусиазмът също, но най-много ми хареса това, че не бе изплашен от мащабите на проекта. Тримата се срещнахме в Портланд, щата Мейн, през февруари 1997-а, обядвахме в ресторанта на дъщеря ми и почти финализирахме преговорите.
Крейг Баксли е висок и симпатичен широкоплещест мъж, привързан към хавайските ризи, който изглежда, доколкото мога да преценя, с няколко години по-млад от истинската си възраст (на вид е на четирийсет, ала понеже първата му работа е „Екшън Джексън“ (1988) с Карл Уедърс, би трябвало да е по-стар). Излъчва онова спокойно, непукистко (тип „няма проблеми, човече“) отношение към света, характерно за калифорнийските сърфисти, а чувството му за хумор е по-грубо и от това на филм за Чуждестранния легион с Ерол Флин. Тази небрежна поза и многобройните му закачки („Не се впрягайте, момчета, само се ебавам с вас“) обаче някак си затъмняват и прикриват истинския Крайг Баксли, който се оказа изключително целеустремен, съсредоточен, иновативен и авторитарен режисьор (покажете ми режисьор, в когото няма нещичко от Сталин, и аз ще ви покажа лош режисьор). Откакто „Бурята“ пое по дългия си снимачен път през февруари 1998 година, най-много от всичко ме поразиха моментите, когато Крейг крещеше: „Край! Край на снимките!“. Щом го чуех, направо изтръпвах… или поне в началото, защото после осъзнах, че той всъщност прави онова, на което само най-талантливите и режисьорите визионери са способни: монтира директно в камерата. По времето, когато пиша тези редове, вече ми показаха част от заснетия материал и мога да заявя, че — благодарение на режисурата на Крейг — големият пъзел на филма започва да придобива впечатляващ вид. Естествено, на толкова ранен етап е рисковано да се възлагат прекадено много надежди (спомнете си старото вестникарско заглавие „Дюи побеждава Труман“), ала, съдейки по видяното, ще рискувам и ще ви кажа, че произведението, което ще прочетете, носи невероятно сходство с филма, който Ей Би Си ще излъчи. Даже си мисля, че филмът може да се окаже изключителен… макар че най-добре да си остана реалист. Толкова много труд отива за създаването на филмите — в това число и телевизионните — но за съвсем малка част от тях може да се каже, че са изключителни. И като се има предвид колко народ участва в цялата тази работа, си е цяло чудо, че изобщо се получава нещо. Но няма да ме разстреляте, задето се надявам, нали?