Келнерът в белия смокинг отново е щръкнал пред нас. Поглеждам го неволно, защото ми закрива гледката към съседната маса.
— Ще приемете ли да пием още по чаша? — обръща се към мене Дъглас. — Аз също съм умерен в пиенето, но за една вечер можем да направим изключение.
Вдигам безразлично рамене и Дъглас кима на келнера, като сочи празната бутилка, човекът с белия смокинг грабва кофичката с леда, изчезва като призрак, а след малко отново се появява, отваря с ловкостта на виртуоз шампанското, налива чашите, покланя се и тутакси изфирясва. Дамата на съседната маса описва бавен полукръг с тъмния си поглед, минава транзит през нас и втренчва очи към изхода.
— Наздраве — казва полковникът и отпива от чашата си. — Трябва да ви призная, господин Бобев, че тъкмо този инцидент при минаването на границата ме накара да се намеся на ваша страна. Вие не сте дете и вероятно се досещате, че показанията ви бяха съответно проверени. След което аз, понеже съм свикнал от малки неща да правя големи изводи, реших, че вие сте съобразителен, хладнокръвен и смел човек, следователно можете да ни бъдете полезен…
— Не знам какъв съм — отвръщам апатично. — Знам само, че Младенов навярно безпрепятствено е стигнал до Париж, докато аз шест месеца гния в тоя вонящ затвор.
— Може да е за хубаво, както казват у вас — усмихва се полковникът с бледите си устни.
— За мене хубавото е в Париж.
— Има време. Ще стигнете и до Париж. Впрочем, ако съдя по погледа ви, за вас хубави неща има не само в Париж.
— А, това е друго — отвръщам, като гузно отмествам очи от чернокосата. — След като шест месеца не си виждал жена, и най-баналната фуста ти се струва богиня.
— Вие можете да имате на разположение която фуста си изберете — забелязва Дъглас.
— Непременно — засмивам се саркастично. — Вие, изглежда, забравяте, че даже костюмът, който нося на гърба си, не е моя собственост.
— Вие говорите за днес, господин Бобев, а аз ви говоря за утре. Утре ще се събудите в една чудесна вила, — с баня, с градина и всичко останало и ще можете да се храните и обличате, както ви се харесва.
— А какво друго ще правя в тая вила?
— Ще се научите малко на занаят — отвръща неопределено полковникът, като любезно ми пълни чашата.
— Ще мога ли да излизам? — питам аз подозрително.
— Засега не…
— Значи, пак затвор, но от луксозна категория.
Дъглас енергично поклаща глава.
— Грешите, приятелю, грешите. Не става дума за затвор, а за професионална предпазливост. Когато му дойде времето, ще ходите, където щете. А дотогава, за да не скучаете, ще ви абонираме за някоя фуста.
Той ме поглежда хитро и прави широк жест с ръка:
— Избирайте, господин Бобев Избирайте която щете Уверете се на практика, че полковник Дъглас не говори празни приказки.
Жестът на сивокосия обгръща цялото заведение и спира красноречиво на бара, където върху високите столчета са насядали половин дузина вакантни красавици. Отмятам ги една по една с поглед, а после отново втренчвам очи в чернокосата на съседната маса.
— Достатъчно — вдига ръка Дъглас и повторно се усмихва с бледата си усмивка. — Разбрах предпочитанията ви.
Той кима на келнера, който пак се е появил в околностите, прошепва му няколко думи, след което оня сервилно се покланя и се отправя към чернокосата. Човекът в сиво вдига чашата си и заговорнически ми намига, без дори да погледне към съседната маса. Той знае, че волята на полковник Дъглас е закон.
Лошото е, че има и закононарушители. Дамата изслушва безразлично посланието на келнера, после се усмихва презрително и казва вероятно нещо не особено приятно, което малко подир това бива предадено доверително на сивокосия. Полковникът свива недоволно сламените си вежди, отпива от чашката си и ме поглежда:
— Май че сме сбъркали. Дамата твърди, че не е от професионалните, макар че аз бих се обзаложил в обратното. Ще трябва да насочите вниманието си към бара.
— Излишно е. Изобщо не се притеснявайте за мене.
Мисълта да ми бъде сервирана дама по поръчка никак не ме блазни и все пак усещам, че съм засегнат от отказа на чернокосата. Дъглас очевидно също е малко ядосан, задето не е успял да прояви всемогъществото си.
— Добре — казва той неочаквано. — Вие ще я имате вашата избраница, та макар и наистина да не е от професията.
— Моля ви се, каква избраница… Оставете я тая надменна курва — възразявам пренебрежително.
— Не, вие ще я имате, за да разберете, че полковник Дъглас не говори празни приказки.
Той извръща леко глава, поглежда почти неприязнено чернокосата, а после повиква с ръка келнера:
— Направете сметката
* * *
Събуждам се в една слънчева бледозелена стая. Изкъпвам се в баня, бляскаща със синия си емайл и никеловите си кранове. Закусвам в уютен розов хол, после се обтягам в мекото кресло под оранжевия навес на верандата, за да оставя очите си да отпочинат върху буйната зеленина на градината. С две думи, вилата-обещание вече е реалност.
Освен мене във вилата има само двама души — градинарят и прислужникът. Те са на мое разположение и аз — на тяхно, защото вероятно им е наредено да ме пазят. Иска ми се да им кажа: „Гледайте си работата, не съм луд да бягам от рая.“ Но не казвам нищо, за да ги държа в напрежение.
Изобщо аз рядко казвам повече от необходимото. Животът ме е научил, че ако вземеш много да дрънкаш, винаги ще изпуснеш някои излишни неща, които другите ще използуват срещу тебе. Затова, ако ти се дрънка, дрънкай на ум. Приказките водят до саморазкриване, а в тоя свят колкото по-малко се разкриваш, толкова по-малко си уязвим.
Разтварям едно от пакетчетата „Филип Морис“, оставени от нечия грижлива ръка, запалвам цигара и отново се заглеждам към градината. Маслиновите дръвчета са сребристи, сякаш избелели от слънцето. Листовината на портокалите е гъста и тъмна, а зад тях е почти черната стена на кипарисите. Раят е достатъчно добре залесен, за да не можеш да получиш никаква представа за околността.
Отвъд стената на кипарисите се чува бучене на кола, която спира нейде наблизо. После прозвучава звънецът на пътната врата и след малко в хола зад гърба ми се раздават бързи и твърди стъпки.
Обръщам глава. Над мене се извисява полковник Дъглас с бледото си безцветно лице, сякаш току-що взето от химическо чистене.
— Добро утро Как е настроението? — произнася Дъглас с протяжния си акцент.
— Благодаря, добре — отвръщам, като ставам.
Полковникът не е сам. От лявата му страна е изправено малко човече с бяла панамена шапка и черни очила.
— Господин Харис ще бъде вашият учител — обяснява сивокосият, като ни представя. — Вие, доколкото разбрах, владеете добре френски?
Кимам утвърдително.
— Чудесно. Господин Харис ще ви запознае с материята, свързана с бъдещата ви работа. За всичко, което ви е нужно, ще се обръщате пак към него. Аз известно време няма да ви виждам, но това не значи, че не ще мисля за вас. Сбогом и приятни занимания
Полковникът се усмихва с бледата си усмивка, стиска ми ръка и си тръгва. Аз обаче го сподирям и го спирам в антрето.
— Господин Дъглас Само две думи още.
— Разбира се — отвръща той с леко отегчен вид.
— Моля ви, не ме връщайте оттатък
— Ще имам предвид желанието ви — казва полковникът безучастно. — Но и вие имайте предвид, че аз не съм всемогъщ. Други хора решават тия неща.
— Но ако ме върнете оттатък, ще ме очистят. Нали обещахте да ме пратите в Париж? Аз владея отлично езика. Ще ви бъда полезен.
Полковникът обръща към мене отегчените си безцветни очи и казва кротко, сякаш разговаря с дете:
— Вижте, приятелю: вие при случай ще бъдете и в Париж, и на много други места. Ще живеете в приятни къщички като тая, ще посещавате хубави заведения, ще имате красиви приятелки и изобщо ще се радвате на свободата. Но всички тия удоволствия трябва да се заплащат с дни на напрегната работа и на известен риск, господин Бобев Вие не сте дете и отлично разбирате, че на тоя свят нищо не се дава даром.
Той махва с ръка за поздрав и бързо излиза, преди да съм успял да го спра повторно. Впрочем излишно е да го спирам. Аз наистина не съм дете и разбирам, че съдбата ми е вече решена от някакви непознати хора в някаква непозната канцелария при някакъв разговор, чието точно съдържание никога няма да науча. Луксозната вила и всичко останало е блъф, прикриващ една студена присъда: ще бъда прехвърлен през границата в обратна посока. Кога и с какви задачи — това е все още неизвестно.
Връщам се в хола. Господин Харис е сложил на масата пред себе си своята малка черна чанта и разположен на един стол, дреме зад очилата си.
— Нещо неприятно? — пита той любезно, забелязал разтревожения ми вид.
И без да чака отговор, добавя:
— Седнете тук Така. Мисля, че можем да почваме. Предполагам, че знаете какво е криптография.
Аз мълча, загледан в персийската покривка на масата, и последното нещо, за което мисля в момента, това е криптографията.
— Според известната формула на Джон Бейли, „криптографията е изкуство да се пише по начин, непонятен за всички тия, които не притежават ключа на използуваната система“.
Човечето ме поглежда през тъмните си очила, очаквайки вероятно, че ще падна от изумление пред формулата на Бейли, но аз продължавам да се взирам в покривката, без да давам пет пари за тоя Бейли и неговите формули.
— Криптографията обхваща различни области. Засега ние с вас ще се занимаем с тъй наречения шифър. Предполагам, че поне тази дума ви е известна…
Господин Харис вероятно забелязва най-сетне, че съм твърде далеч с мислите си от проблемите на шифъра, защото се изкашля предупредително и добавя с друг тон:
— Чувайте, господин Бобев: материята, която ни предстои да минем с вас, е доста сериозна, а времето ни е твърде ограничено… Затова ще ви моля да ме следвате възможно най-внимателно. Ако имате някакви свои грижи, ще ми кажете по-късно.
Господин Харис отваря чантата си и изважда няколко листа, след което сменя тъмните си очила с други, безцветни, хвърля поглед на ръкописите си и ми подава единия лист:
— Какво виждате тук?
Върху листа са написани на равни интервали няколко цифри: 85862 70113 48931 66187 34212 42883 76662 18984…
— Виждам числа — отвръщам неохотно.
— Петцифрени числа — уточнява мистър Харис. — Тия петцифрени числа представляват един шифрован текст. Пред вас се намира шифрограмата, с която съветското разузнаване е предупредило Сталин за предстоящото нападение на Хитлеровите армии. Съответно дешифрирани, тия цифри означават: Дора на директора чрез Тейлър. Хитлер окончателно е определил 22 юни за ден Д на атаката срещу Съветския съюз…
Поглеждам отново цифрите, но те ми изглеждат твърде невинни и банални, за да могат да съдържат подобен драматичен смисъл.
— Днес повечето разузнавания използуват за шифър петцифрени числа — подема отново лекцията си господин Харис. — Обаче всяко разузнаване шифрира и дешифрира текстовете с помощта на специален секретен ключ. Прочее на вас ви предстои да овладеете умението да извършвате въпросните две операции с помощта на един определен ключ. Разбира се, ще почнем с нещо най-просто…