* * *
Шест часът следобед. Лежа изнемощял и с надута глава върху кушетката в хола и се взирам безсмислено в белия таван. Всъщност белият таван за мене не е бял, а обсипан с петцифрени числа, които трептят с подлудяваща упоритост пред очите ми. Спускам клепачи, за да прогоня тия числа, но те продължават да играят и в червеното под клепачите ми. Два часа занимания предобед и четири часа следобед са се оказали напълно достатъчни, за да ми вдъхнат омраза към всички видове петцифрени числа.
Звънецът оттатък иззвънява, но аз не му обръщам внимание, защото не чакам никого, поне до утре заранта, когато господин Харис отново ще се появи със зловещата си черна чанта. Вратата на хола се отваря, чуват се стъпки по килима и почти над главата ми прозвучава мек женски глас:
— Спящият красавец… Спете, спете, не се стеснявайте
Отварям очи и ставам. Пред мене е чернокосата дама от „Копакабана“. Тя стои, сложила ръце на кръста си, и ме наблюдава с леко любопитство, като да е на посещение в зоологическата градина. Стройната физика на непознатата е поднесена в луксозен амбалаж: костюм в тютюнев цвят с някакви бежови обшивки по краищата. Тоя убит тютюнев цвят сякаш е специално поръчан за бялото лице и плавните черни вълни на фризурата.
— Прощавайте — казвам. — Единственото ми извинение е, че сънувах тъкмо вас.
— Лъжец по професия или просто любител? — пита чернокосата, без да се усмихне.
— Не обичам да лъжа. — отвръщам сухо. — Когато истината не ми отърва, само я премълчавам.
— Добре, добре — кима гостенката. — Още е рано да говорите за характера си. По-уместно е да ми доверите как се казвате.
— Емил.
— Само Емил? — вдига тя вежди (много красиви и съвсем естествени, между нас казано).
После пропява:
— „Емил, или за възпитанието“… Горкият Русо Ако беше ви познавал, едва ли би свързал тия две несъвместими неща в едно заглавие.
— Нека не безпокоим класиците — предлагам аз. — Вашето име беше?…
— Франсоаз.
— С какво ще разрешите да изкупя вината си? Уиски или мартини? — питам, като приближавам до бюфета, чието съдържание предварително съм проучил.
Всички тия приказки са абсолютна глупост, но когато един разговор почне фалшиво, трудно е да го промениш, преди да изтече маса време в празно дрънкане.
— Предпочитам перно, ако имате такава наличност — забелязва Франсоаз.
Това название не поражда в главата ми нещо повече от една далечна литературна асоциация. За щастие чернокосата ми се притичва на помощ и сама открива между запасите бутилка перно, на която всъщност пише „Рикар“. После пак с общи усилия изваждаме от хладилника в кухнята необходимия брой кубчета лед, намираме кана с вода и чаша и инсталираме находките си върху масичката на верандата.
Трудът сближава хората. Така че когато най-после сядаме всеки пред чашата си, фалшивият тон спада до по-търпими размери.
— Вашият приятел се оказа страшно упорит човек — доверява ми Франсоаз, като запалва предложената цигара и се отпуска в креслото си.
Не знам дали гостенката наистина се казва Франсоаз, но от произношението й личи, че действително е французойка. Впрочем в случая мене ме интересува не толкова произношението, колкото гледката на двата стройни крака, които чернокосата непредпазливо кръстосва пред очите ми. Опитвам се да отклоня погледа си встрани и неудобно се размърдвам в креслото си.
— Нещо безпокои ли ви? — пита невинно гостенката.
— Тия крака…
— Да не би да ви настъпих?
— Преносно казано, да. И то по сърдечния мускул.
— Прощавайте. Следния път ще дойда в бална рокля. Тях, знаете, по традиция ги правят до петите.
— Значи, моят приятел се оказа човек на място? — запитвам, за да прекъсна глупостите.
— Направо непоносим. Чудно ми е само защо трябваше да действувате чрез него, а не сам. Отпърво си помислих, че може би сте глухоням.
— Свенлив съм — обяснявам аз. — Ужасно свенлив.
— Свенливите не се хвалят със свенливостта си. Впрочем ще видим и това, когато му дойде времето.
— Това време бързо ли приближава?…
Жената ме поглежда бегло с тъмните си очи, но казва само:
— Умирам от глад.
— Тук някъде имаше един прислужник, но не знам де се е запилял… — измърморвам за оправдание.
— Вие, изглежда, сте запознати с тоя дом горе-долу колкото мене…
— Улучихте — кимам аз. — Тук съм едва от снощи.
— И по какъв повод? — пита Франсоаз, като взема предложената й втора цигара.
Запалвам на нея, после на себе си, а после дърпам два пъти жадно всичко туй, за да спечеля малко време. След което обяснявам:
— Това е една доста невероятна история, скъпа Франсоаз. Снощи, след като напуснахме вашата малко студена компания, решихме да се сгреем на покер и нашият общ познат загуби една вила…
— …В която вие тутакси се нанесохте — довършва чернокосата. — За един човек, който не обича да лъже, не е толкова зле измислено. Надявам се, че това не е едничкото блюдо, което ще ми сервирате за вечеря.
— Боя се, че да — отвръщам съкрушено. — Освен ако приемете да приготвим нещо с общи усилия…
— „Емил, или за възпитанието“ — поклаща глава жената, угасва цигарата си в пепелника и става с въздишка на досада. — Горкият Русо. Но както и да е. Хайде тръгвайте, какво чакате
Така че ние още веднаж обединяваме нашите усилия в името на едно общо дело. След половин час на масата в хола бива подредено нещо като студена закуска: колбаси, варено пиле, рибена консерва и салата. Недостигът на хранителни продукти е запълнен с няколко разнообразни по съдържание бутилки.
Трудът, както вече изтъкнах, сближава хората. Докато вечеряме, ние свободно разговаряме за туй-онуй. С присъщото на жената любопитство въпросите задава предимно Франсоаз, а аз се задоволявам да отговарям. От шест месеца насам имам известен опит в тоя стил беседи. Достатъчен, за да доловя, че въпросите на чернокосата, макар да изглеждат невинни и спонтанни и макар да са произнесени с безчувствен тон, бият в определена посока: моето минало, настояще и евентуално бъдеще. Аз я пращам по реда на номерата за зелен хайвер, като импровизирам със смелостта и лекотата на човек, който не държи непременно да му вярват.
По средата на една подобна доста дълга и доста сложна измислица Франсоаз ме прекъсна с уморен жест:
— Достатъчно. Имам вече пълна представа за вас. Вие лъжете, разбира се, съвсем безсрамно, обаче забравяте, че човек, дори когато лъже, казва тук-там по някоя истина. Така че по-добре заемете се с кафето.
Подчинявам се и тръгвам към кухнята. Жената идва подире ми, за да следи действията ми. Уместна предпазливост, защото аз рядко в живота си съм пил кафе и никога не съм правил. Намирам значителни запаси от нес кафе и турско. Несът ми вдъхва повече доверие с внушителните си етикети. Изсипвам един буркан в тенджерката, добавям на око повече захар, наливам пак на око студена вода и слагам всичко това да се вари на електрическата печка.
Въпреки решителния ми вид, целящ да внуши доверие, Франсоаз наблюдава шетнята ми със скептичен поглед, сложила ръце на кръста си.
— Бедни приятелю, на вас ви липсва не само възпитание, но и здрав разум — казва тя, взема съдината от печката и излива сместа в умивалника. След което се заема сама да прави кафе.
Най-после кафето е сварено, а малко по-късно е изпито. Франсоаз поглежда часовника си.
— Мисля, че е време да сложа край на тая дълга визита — забелязва тя, като угася цигарата си.
Тая жена няма никакво чувство за спестовност. Винаги угася цигарите си недопушени.
— Вие шегувате ли се? — питам аз, като проверявам с поглед дали наистина се шегува. — Балът едва започва.
— Ах, да, забравих, че имаше още една подробност — отвръща Франсоаз, като става.
Тя се изправя сред хола, вдига предизвикателно ръце към косите си, за да даде възможност на едрия бюст да покаже какво може, и произнася почти с досада:
— Сама ли трябва да се съблека, или ще ми помогнете?
Поглеждам я внимателно, после отклонявам очи и също ставам.
— Вие отивате малко далеч в шегите — забелязвам с възможно по-безразличен тон.
— Какви шеги? — вдига вежди чернокосата. — Нали затова ме повикахте? А сега, когато ви казвам, че съм на услугите ви, вие мислите, че си правя шеги.
— Грешите — казвам сухо. — Не съм ви викал като жена от пиацата.
— Значи, станало е недоразумение. Мислех, че тъкмо туй ви трябва.
Нямам настроение да влизам в спор. Жената разбира това и си тръгва. Съпровождам я до изхода. На вратата тя се обръща, поглежда ме бегло и произнася с мекия си безучастен глас:
— Края малко го развалихме… Нищо, това ще ви послужи за урок при подобни начинания да взимате предварително мнението и на другата страна.
След което ми маха за сбогом с хубавата си бяла ръка и се стапя в здрача, дето белее някаква дълга спортна кола.
Връщам се обратно в хола с настроение, което засега няма да описвам.
* * *
Ако случаят ви сблъска някога с господин Харис, съветвам ви да не се подвеждате по безобидния му вид. Историята, доколкото се простират сведенията ми, не е познавала по-страшен инквизитор от тоя дребен човечец с черна чанта и черни очила. След като дни наред ми е надувал главата с петцифрени числа и аритметични действия, той се усмихва дяволито и минава на морзовата азбука. И не само на азбуката, но и на оная гимнастика на пръста, помагаща на морзовите знаци да отлитат в етера.
Като се изключат изтезанията, на които ме подлага Харис, животът във вилата тече без всякакви събития. Градинарят и прислужникът упражняват надзора си върху мене с такава тактичност, че почти не усещам присъствието им. Свободните от цифри и морзови знаци часове минават главно под оранжевия навес на верандата. Изтягам се в креслото, гледам разсеяно избелялата зеленина на маслините, гъстозеленото на портокаловите дръвчета, а по-натам — черната стена на високите кипариси и мисля за неизвестното, което ме очаква.
Всъщност това неизвестно е достатъчно известно, за да ми причини едно тягостно усещане в коремната област, онова усещане, което изпитвате, когато сте много преяли или много ви е страх.
Аз не мисля „изобщо“ по тия неща, защото мразя да мисля „изобщо“, да въртя в главата си едни и същи работи безполезно и до безкрай. Мисълта ми е насочена по-скоро към необходимите действия при всички възможни изменения на положението. Защото положението без друго предстои да се измени, и то вероятно твърде скоро, и то едва ли в моя полза.
В паузите между подобни мисли често се сещам за Франсоаз. Подир толкова месеца самота образите, които витаят у мене във връзка с чернокосата, съвсем не са сънотворни. За да ги отмахна, аз си казвам, че всъщност никаква Франсоаз не ме интересува, а само една женска физика. Но това е лъжа. И макар в света, в който живеем, да не може без лъжи, много глупаво е да лъжеш себе си. Ако беше само до физика, в „Копакабана“ имах на разположение цяла серия женски екземпляри. Но след като бях видял Франсоаз, тия екземпляри вече не ме привличаха. И все пак доволен съм, че оня ден не е спуснах да помагам на чернокосата в събличането. Нека види, че сме бедни, но честни или поне имаме амбицията да се правим на такива.