Въведение
Мотоциклетът напусна с рев очертанията на Бордъртаун, отнасяйки русокосото момче и тъмнокосото момиче далеч от ужаса, останал зад тях.
Вихрушки от прах и дим шибаше лицето на момчето. Миришеше му на кръв и на собствената му, избила от уплаха пот. Момичето отзад трепереше и се притискаше до него. Мостът бе някъде отпред, но фаровете на мотоциклета бяха счупени и момчето караше, като се ориентираше само по слабата виолетова светлина, процеждаща се през облаците дим. Беше адски горещо и задушно. Въздухът бе пропит с миризмата на изгоряло, също като на бойно поле.
Гумите на мотоциклета леко подскочиха и момчето разбра, че вече бяха на моста. Намали малко скоростта, за да не се удари в бетонните огради, после изви леко, за да избегне един тас, паднал вероятно от джантата на някоя от колите, профучали току-що в посока към Пъкъл. Съществото, което бяха видели преди малко, не излизаше от умовете им. Момичето гледаше назад със сълзи в очите и повтаряше името на брат си.
Почти стигнахме, мислеше си момчето. Ще успеем! Ще успе…
Точно пред тях нещо изникна от облаците дим.
Момчето инстинктивно натисна спирачки и изви кормилото, но му стана ясно, че беше безсмислено. Мотоциклетът се заби във фигурата и то изпусна кормилото и изгуби контрол. Усети как и момичето изхвърча от седалката, след това то самото се превъртя във въздуха и падна върху натъртените си ребра с такава сила, че се хързулна на няколко метра и се ожули до кръв.
Остана да лежи, превито на две, като се мъчеше да си поеме дъх. Трябва да е бил Беззъбия, мислеше си то и правеше усилия да не загуби съзнание. Беззъбия… се беше качил на моста… да ги понашляпа.
Опита се да седне. Не, не му достигнаха силите. Болеше го лявата ръка, но можеше да движи пръстите си и това бе добър признак. Чувстваше ребрата си като бръснарски ножчета, искаше му се да заспи, да затвори очи и да се отпусне… но ако го направеше, знаеше, че повече няма да се събуди.
Замириса му на бензин. Сигурно се е пукнал резервоарът, помисли си момчето. След около две секунди последва лек взрив и се появи трепкащо оранжево сияние. Около него започнаха с трясък да падат парчета метал. То се изправи на колене. Едва дишаше от болка. На светлината от огъня успя да види девойката. Тя лежеше по гръб на около два метра от него, с разперени като на счупена кукла ръце и крака. Довлече се до нея пълзешком. От сцепената й долна устна течеше кръв и отстрани на лицето имаше синина, но дишаше и когато момчето я повика по име, клепачите й трепнаха. Опита се да повдигне главата й, но пръстите му напипаха някаква подутина на черепа й и то реши, че ще е по-добре да не я мести.
Тогава чу стъпките — два ботуша: единият тропаше, другият се тътрузеше.
Момчето вдигна глава. Сърцето му щеше да се пръсне. Някаква тъмна сянка надвисна над тях откъм Бордъртаун. Струйки бензин се стичаха от смачкания мотоциклет и горяха върху моста, но фигурата продължаваше да върви и през огъня, независимо че джинсите й се подпалиха. Беше прегърбена, някакво гротескно подобие на човешко същество, а като дойде по-наблизо, момчето видя иглите в злобно ухилената уста.
То се приведе над момичето, за да го предпази. Тропането и тътрузенето секнаха. Момчето понечи да се надигне, но остра болка го прониза в ребрата. Дъхът му секна и хъхрейки, то се строполи на една страна.
Ухиленото гърбаво изчадие стигна до тях. Надвеси се над момичето и се втренчи. След това посегна с металните си, подобни на трион нокти към лицето му.
Силите на момчето го напуснаха. Металните нокти се готвеха да смачкат главата на девойката и да одерат кожата от черепа й. За това им беше нужна само секунда и момчето разбра, че в тази дълга, изпълнена с ужаси нощ имаше само една възможност да спаси живота й.
1. Утрото
Слънцето изгря и прииждащите талази горещина започнаха да гонят нощните животни обратно в дупките им.
Пурпурната светлина придоби оранжеви оттенъци. Бледосивото и тъмнокафявото отстъпиха място на тъмночервеното и кехлибареното. От храстите на пелина и кактусите се източиха виолетови сенки, а големите речни камъни грейнаха в аленото от бойните шарки на апахите. Багрите на утрото се смесиха и бързо оцветиха деретата и разломите в скалистата земя и заблестяха в бронзово и червеникаво по тънката криволичеща струйка на Змийска река.
Когато просветля още повече и соленият мирис на пустинята започна да се издига нагоре, момчето, прекарало нощта под открито небе, отвори очи. Беше се схванало. Полежа една-две минути, гледайки как безоблачното небе се налива в златисто. Струваше му се, че бе сънувало баща си да крещи непрекъснато името му, като всеки път го изменяше, докато накрая то зазвуча като ругатня. Сънищата му обикновено не бяха приятни, особено онези, в които подскачаше и се хилеше неговият старец.
Момчето седна и сви колене до гърдите си. Подпря на тях острата си брадичка и се загледа в слънцето, изгряващо зад назъбените хребети, разположени на изток, отвъд Пъкъл и Бордъртаун. Винаги свързваше изгрева на слънцето с някаква музика и днес в главата му забушува с вой и трясък солото на китариста от „Айрън Мейдън“. Харесваше му да преспива тук, на открито, макар след това да му трябваше доста време, за да се раздвижи. Обичаше да бъде сам и му доставяше удоволствие да наблюдава багрите на пустинята на зазоряване след някой и друг час, когато слънцето наистина напечеше, пустинята щеше да придобие пепеляв цвят и можеше направо да се чуе как въздухът цвърти, сякаш се пържи на горещината. Ако към пладне човек не се скриеше на сянка, Великата огнена пустош можеше да изпепели мозъка му.
Но в този час тук бе хубаво. Въздухът беше все още лек и приятен и всичко наоколо, макар и за кратко време, носеше белезите на някаква илюзорна красота. В минути като тази момчето винаги си представяше, че е далеч, много далеч от Пъкъл.
Седеше на една от многото безразборно струпани от природата грамадни скали — гладък и огромен като пикап речен камък, наречен от местните хора Шезлонга заради заоблената му форма. Шезлонгът беше белязан с изобилие от надписи, недодялани клетви и закани, като „Кроталите ще го духат на Джурадо“, написани със спрей върху индианските пиктограми, издълбани върху камъка преди повече от триста години. Намираше се на върха на един обрасъл с кактуси, мескит и пелин хребет, издигащ се трийсетина метра над пустинята. Това беше обичайното легло на момчето, когато прекарваше нощта на открито. От тази наблюдателница можеше да вижда всички краища на своя свят.
На запад се беше изтеглила черната и права като струна линия на шосе номер 67. То идваше от Тексаските равнини, прекосяваше покрайнините на Пъкъл и в продължение на две мили се наричаше Рипъблика Роуд, пресичаше моста на Змийска река и минаваше покрай бедняшкия Бордъртаун. След това отново се превръщаше в шосе номер 67 и се загубваше на юг към планината Чинати и Великата огнена пустош. Докъдето можеше да стигне погледът — на изток и на юг — момчето не забелязваше по него никакво движение. Виждаха се само няколко лешояда, които вероятно кръжаха над някое умряло покрай пътя животно — броненосец, заек или змия. Когато те се спуснаха на земята да пируват, то им пожела добър апетит на закуска.
На изток от Шезлонга лежаха равните, пресичащи се улици на Пъкъл. Приличните на блокове сгради на централния „търговски“ квартал бяха разположени около малкия правоъгълник на парка Престън, в който можеше да се видят една бяла беседка за оркестър, колекция от кактуси, засадени от градския комитет по озеленяването, и една мраморна статуя на магаре в естествена големина. Момчето поклати глава, извади пакет „Уинстън“ от вътрешния джоб на избелялото си дънково яке и запали първата за деня цигара. Такъв гаден късмет имаше — да прекара толкова години от живота си в град, наречен на името на магаре. Но пък вероятно статуята много приличаше на майката на шерифа Ванс.
По улиците на Пъкъл къщите от дърво и камък хвърляха тъмночервени сенки върху пясъчните си дворове и пропукания от горещината бетон. Гробището за стари коли на Мак Кейд на улица „Селесте“ беше обкичено с многоцветни знаменца и оградено с двуметрова мрежа, която отгоре завършваше с бодлива тел. Имаше също и една огромна табела, чиито червени букви се набиваха на очи: „Търгувайте с Кейд, приятеля на всички работещи“. Ако питаха момчето, най-добрата от колите, предлагани там, едва ли можеше да премине и петстотин мили, но Кейд успяваше да ги пробута на мексиканците. Продажбата на стари коли обаче беше за Кейд само дребен бизнес, голямата му пара идваше от другаде.
По̀ на изток, там, където улиците „Селесте“ и „Бразос“ се пресичаха на ъгъла на парка Престън, се виждаха грейналите от отразеното в тях оранжево слънце прозорци на Първа тексаска банка в Пъкъл. Трите й етажа я правеха най-високото здание в града, ако не се смяташе извисяващият се малко на североизток огромен сив екран на лятното кино за коли „Звездно небе“. Някога можеше да стоиш тук, на Шезлонга, и да гледаш безплатно кино, като си измисляш диалога и крещиш за собствено удоволствие. Но времената наистина се променят, мислеше си момчето. То всмукна дълбоко от цигарата и направи няколко кръгчета дим. Киното за коли беше затворено миналото лято и сега на мястото се въдеха само змии и скорпиони. На около миля на север от „Звездно небе“ се виждаше малка сграда от сгуробетонови блокчета. Покривът й приличаше на кафява коричка от струпей. Момчето можеше да види, че поне засега насипаният с чакъл паркинг беше празен, но около обяд щеше да започне да се пълни. Това беше Клубът на Боб Уайър, единственото място в града, за което можеше да се каже, че прави някакви пари. Бирата и уискито бяха доста ефикасно лекарство за всякакви болки.
Електронният часовник на стената на банката показваше пет часа и петдесет и седем минути. Цифрите се смениха и часовникът отчете и температурата — двайсет и пет градуса. Четирите светофара в Пъкъл мигаха с предупредително жълто, но нито един от тях не беше в синхрон с останалите.
Момчето не можеше да реши дали днес му се ходи на училище, или му се прави нещо друго. Може би просто ще се поразходи с мотоциклета в пустинята, докато стигне края на пътя, или пък щеше да иде до Игралната зала, за да опита да подобри рекорда си на „Галактически боец“ или „Воинът“. Погледна на изток отвъд Рипъблика Роуд към гимназията „У. Т. Престън“ и общинското начално училище — две продълговати тухлени здания, чийто външен вид извикваше в съзнанието му сцени от затворнически филми. Бяха разположени една срещу друга през общ паркинг, а зад гимназията имаше футболно игрище. Оскъдната му есенна тревица отдавна беше прегоряла от слънцето. Нова нямаше да засадят и на това игрище повече нямаше да се играе футбол. И без това „Патриотите“ от гимназията Престън бяха спечелили само два пъти през сезона и бяха загубили безславно като гости в Президио, така че кой го беше еня за футбола?
Той не беше ходил на училище и вчера, а утре — петък, двайсет и пети май — беше последният ден на гимназистите от най-горния курс. Вече бяха минали всички мъчителни изпити и той щеше да завърши с останалите от класа, но само ако свършеше навреме с проекта си по художествена практика. Значи днес би трябвало да е послушен като църковен хорист, да отиде на училище, както беше редно, или поне да се мерне там, за да види как се развиват нещата. Може би Танка, Боби Клей Клемънс или някой друг щяха да запрашат с него нанякъде и да се повеселят, а може би заедно щяха да дадат някой и друг урок на мексиканските копелета. Ако беше за това, той с удоволствие щеше да иде на училище.