Бледосивите му очи се присвиха от дима на цигарата. Като гледаше Пъкъл така отгоре, нещо започваше да го безпокои, да го нервира, като че ли го сърбеше на място, където не можеше да се почеше. Беше решил, че това е заради многото задънени улици в градчето. Коубър Роуд, която пресичаше Рипъблика Роуд, вървеше покрай коритото на Змийска река, след това продължаваше още осем мили, и то все покрай изоставени и пропаднали места: медната мина и Престънското ранчо, както и покрай още няколко други стари ферми, които едва съществуваха. Дневната светлина ставаше все по-ярка, но не правеше Пъкъл по-красив, а само подчертаваше още повече белезите му. Градът беше съсипан, прашен и западащ. Коди Локет знаеше със сигурност, че по това време догодина нямаше да е останал никой в града. Пъкъл щеше да изсъхне като цвете и вятърът щеше да го отвее в забвение. Много от къщите бяха вече празни. Хората, които бяха живели в тях, си бяха събрали багажа и бяха тръгнали да търсят по-приятни места.
Улица „Травис“ вървеше в посока север-юг и разделяше Пъкъл на източна и западна част. В източната част къщите бяха предимно от дърво, върху което боя не се задържаше за дълго. В средата на лятото те се превръщаха в истински пещи. Западната част, в която живееха собствениците на магазини и „висшата класа“, беше пълна с къщи предимно от бял камък и кирпич, а в дворовете им можеше да се види по някой и друг храст диворастящи цветя. Но и тук жителите се изнасяха бързо. Всяка седмица се затваряха заведения и магазини и сред дивите цветя поникваха табели с надписи „Продава се“. В северния край на улица „Травис“, отвъд паркинг, обрасъл с бурени, се намираше един двуетажен, облицован с червени тухли блок. Прозорците на първия му етаж бяха блиндирани с ламарина. Сградата беше построена през петдесетте, в годините на разцвет на града, но сега представляваше само празни помещения и коридори, които ренегатите — бандата, на която Коди беше вожд — бяха превзели и превърнали в тяхна крепост. Всеки член на el Cuelbra de Cascabel — Гърмящите змии или кроталите, бандата на мексиканските хлапета от Бордъртаун — представляваше жертва за ренегатите, ако бъде хванат на територията на ренегатите след здрачаване. А тя обхващаше всичко на север от моста на Змийска река.
Така трябваше и да бъде. Коди знаеше, че мексиканците не прощаваха, ако им паднеш. Взимаха ти парите, взимаха ти работата и накрая дори ти се изплюваха в лицето. Затова трябваше да бъдат държани на мястото им и да бъдат връщани обратно, щом пресекат линията. Това му беше втълпил неговият старец, беше му го набивал в главата ден след ден, година след година. „Потните гърбини“ бяха като кучетата, казваше баща му, долни псета, които трябва честичко да сритваш, за да не забравят, че господарят им е наоколо.
Но понякога, като се замислеше, Коди не виждаше какво лошо имаше в мексиканците. И те като всички други нямаха работа. А пък баща му казваше, че медната мина я били съсипали мексиканците. Казваше, че те опропастяват всичко, до което се докоснат. Казваше, че те били съсипали целия Тексас и че нямало да спрат, докато не съсипят и цялата страна. Скоро ще почнат да изнасилват белите жени на улиците, предупреждаваше старият Локет. Трябва да ги изритаме и да ги накараме да ядат праха от земята.
Понякога Коди вярваше, че е така, понякога — не. Зависеше от настроението му. В Пъкъл нещата не вървяха, а и с него самия нещо не беше съвсем както трябва. Сигурно е по-лесно да риташ мексикански задници, отколкото да мислиш много, разсъждаваше Коди. Както и да е, всичко се заключаваше в това да държи мексиканците далеч от Пъкъл след залез-слънце — отговорност, която Коди, на свой ред, беше поел от шестимата предишни шефове на бандата.
Стана и се протегна. Слънцето се отрази в къдравата му пясъчноруса коса, подстригана високо отстрани и оставена по-дълга отгоре. Лявото му ухо беше пробито и от дупката висеше миниатюрно сребърно черепче. Коди хвърляше дълга тънка сянка. Беше метър и осемдесет, дългокрак и бърз, изглеждаше жесток като ръждясала бодлива тел. Лицето му беше ъгловато и нищо не смекчаваше чертите му. Имаше остра брадичка и остър нос. Даже веждите му, гъсти и руси, изглеждаха настръхнали и сърдити. Можеше да устои на погледа и на силноотровната змия-пясъчница, като нищо можеше да бяга наравно със заек, а когато ходеше, правеше големи крачки, сякаш искаше да си протегне краката и да излезе извън границите на Пъкъл.
Беше навършил осемнайсет на пети март и нямаше никаква представа какво да прави по-нататък. Обикновено избягваше да мисли за бъдещето. Светът — седмица след неделята, в която щеше да завърши заедно с още шейсет и трима от училището — представляваше само сбор от неясни сенки. Успехът му не беше достатъчно добър, за да опита да учи в колеж, а за техническо училище нямаше пари. Старият изпиваше всичко, което изработеше във фурната, и повечето от онова, което Коди припечелваше от работата си в бензиностанцията на Тексако. Поне беше сигурен, че ще може да продължава да помпи бензин и да поправя коли, докогато иска. Господин Мендоза, притежателят на мястото, беше единственият добър мексиканец, когото познаваше. Или си беше направил труда да познава.
Коди погледна на юг, отвъд реката, към малките мексикански къщи на Бордъртаун. Там четирите тесни и прашни улици нямаха имена, а само номера. Всички, с изключение на Четвърта улица, бяха без изход. Най-високата му част беше камбанарията на католическата църква „Христово жертвоприношение“, увенчана с огромен кръст, в който се отразяваше оранжевата слънчева светлина.
Четвърта улица водеше на запад към автомобилното гробище на Мак Кейд — два акра лабиринт от каросерии на коли, купчини от части и гуми, разположени в кръг около работилниците и бетонните ремонтни канали. Всичко това беше заградено с почти триметрова ограда от ламаринени листове, над която стърчеше още половин метър нагъната като хармоника бодлива тел. През прозорците на работилницата Коди виждаше проблясванията на искрите при заваряване. Чуваше и свистенето на пневматичния ключ за гайки. В двора бяха паркирани три тракторни влекача, които чакаха да бъдат натоварени. В работилницата на Кейд се работеше без прекъсване през цялото денонощие, от което бе напечелил за огромната модернистична къща с плувен басейн и тенискорт, разположена на около две мили на юг от Бордъртаун, много близко до границата с Мексико. Кейд беше предложил на Коди да го вземе в автоработилницата, но Коди знаеше с какво се занимава Кейд и отказа. Още не беше готов за такъв вид работа.
Той се обърна на запад и сянката му се просна пред него. Проследи с поглед тъмната линия на Коубър Роуд. На около три мили оттук се намираше огромният червен кратер на Престънската медодобивна компания, заобиколен със сиво по ръба като стара язва. Около кратера се виждаха празните помещения на администрацията, складовите навеси, покритата с алуминий сграда на рафинерията и много изоставени машини. Коди ги сравни със скелети на динозаври, чиято кожа е била разтопена от палещото слънце на пустинята. Следвайки електрическите стълбове на запад, шосето продължаваше покрай кратера в посока към Престънското ранчо.
Коди отново погледна към тихото градче — население от хиляда и деветстотин човека, което бързо намаляваше — и си представи как тиктакат будилниците в къщите. Слънчевата светлина полека надничаше зад завеси и щори и озаряваше стените им със своя огън. Съвсем скоро тези будилници щяха да зазвънят и да шокират спящите с появата на още един ден. Тези, които имаха работа, щяха да се облекат и да излязат от къщите си, тичайки пред електрическия остен на времето към своите служби или магазини в Пъкъл, или нагоре, на север — във форт Стоктън и Пекос. А в края на деня, мислеше си Коди, те всички щяха да се върнат в малките си къщички, щяха да се взират в трепкащата кутия на телевизора и да си запълват времето кой както може, докато тези проклети будилници не обявят, че е дошло време за сън. И така ден след ден — до деня, в който се затръшне последната врата и от града излезе последната кола. Тогава тук ще остане да живее единствено пустинята, която ще расте и ще завзема улиците.
— И какво ме интересува това? — каза Коди и изпусна цигарен дим от носа си. Знаеше, че за него тук не съществува нищо. Никога не бе съществувало. Този град, мислеше той, е сякаш на хиляди мили от цивилизацията, ако изключим телефонните стълбове, глупавите американски и даже още по-глупавите мексикански телевизионни предавания и бръщолевенето на двуезичните гласове по радиото. Погледът му се зарея на изток над „Бразос“, над къщите и изградената от бял камък Баптистка църква в Пъкъл. Точно преди края на улица „Бразос“ се виждаше една голяма порта от ковано желязо с орнаменти и ограда — гробището на Пъкъл. То бе едно съвсем леко възвишение с юкови дървета, които хвърляха шарена сянка. Погледна за миг към надгробните камъни и старите паметници, след това отново към къщите. Не намираше голяма разлика.
— Хей, проклети зомбита! — закрещя той импулсивно. — Събудете се! — Гласът му се понесе над Пъкъл, надвикал далечния лай на кучетата. — Няма да бъда като вас — каза той, закрепил цигарата в ъгъла на устата си. — Кълна се, няма да бъда.
Знаеше към кого отправя тези думи, защото когато ги изговаряше, гледаше към сивата дървена къща, близо до мястото, където Коубър Роуд пресичаше „Бразос“. Предполагаше, че старият даже и не знае, че той не се е прибрал снощи вкъщи, а дори и да знаеше, това изобщо нямаше да го притесни. Баща му се интересуваше само от това да има до себе си бутилка и да бъде на място, където да заспи, след като се напие.
Коди погледна към Престънската гимназия. Ако не завършеше предмета си днес, Одиал можеше да му развали настроението, даже да провали и дипломирането му. Не понасяше някое копеле с папийонка да наднича зад гърба му и да му казва какво да прави, затова нарочно беше понамалил темпото на работа до скоростта на охлюв. Днес обаче знаеше, че трябва да го свърши. Сигурен беше, че би могъл да направи цяла стая мебели за шестте седмици, през които правеше една гадна закачалка за вратовръзки.
Слънцето вече напичаше страховито. Свежите нюанси на пустинята започнаха да избеляват. По шосе 67 се виждаше камионът, все още със запалени фарове, който донасяше сутрешната преса от Одеса. От една алея на улица „Боуден“ излезе на заден ход тъмносин шевролет и жена в пеньоар помаха на мъжа си от предната веранда. Някой отвори задната врата на къщата си и пусна навън жълта котка, която веднага подгони някакъв заек в кактусовите храсти. Към Рипъблика Роуд се виждаше как мишеловите разкъсват сутрешната си закуска, а над тях кръжаха и други хищни птици.
Коди дръпна за последен път от цигарата и след това я перна далеч от Шезлонга. Помисли си, че ще е добре да хапне нещо, преди да отиде на училище. Вкъщи обикновено имаше стари понички и можеше да се залъже с тях.
Обърна се с гръб към Пъкъл и внимателно заслиза от камъните надолу по хребета. Беше оставил наблизо двеста и петдесет кубиковия си мотоциклет „Хонда“. Направил го беше преди две години от стари части, купени от гробището на Кейд. Беше се спазарил изгодно и беше достатъчно умен да не задава излишни въпроси, фабричните номера на двигателя бяха заличени — нещо обичайно за двигателите, продавани от Мак Кейд.