— Мили боже! — Тя спря рязко при вида на кръвопролитието. Пако се беше размърдал и замаяно се опитваше да седне. — Кой направи това? Веднага ми отговорете!
Гнуси се огледа наоколо. Острият й поглед порази всички с често срещаното в Престънската гимназия заболяване „ни чул, ни видял“.
— Ти видя ли, младежо? — Госпожица Джепардо отправи настоятелен въпрос към Рей, който моментално си свали очилата и започна да ги бърше с ризата си. — Вие, господин Хермоса? — извика пронизително тя, но Рубен хукна да бяга. Гнуси знаеше, че до края на четвъртия час всички кротали в училището щяха да знаят за случилото се, но не даваше пет пари за това. Лош късмет, помисли си тя и зачака погледът на госпожица Джепардо да падне върху нея.
— Госпожица Слатъри — Джепардо произнесе името така, сякаш в него имаше нещо заразно, — мисля, че вие сте на дъното на всичко това. Написано е на челото ви!
— Така ли? — попита Гнуси съвсем невинно. — Я тогава вижте какво е написано тук.
Тя се обърна и се наведе, показвайки как тесните й панталони се бяха скъсали по задния шев, а Гнуси — както Рей и всички други видяха — не носеше никакво бельо.
Рей почти припадна. Коридорът се изпълни с гръмогласен смях и подвиквания. Той започна да си наглася очилата и за малко не ги изпусна. Когато най-сетне ги нагласи, можа да види малката пеперудка, татуирана на дясната буза на Гнуси.
— О-о… божичко! — Лицето на госпожица Джепардо пламна като посипано с червен пипер. — Веднага се изправете!
Гнуси се подчини и се завъртя грациозно като манекенка. В коридора вече цареше пълен хаос, защото се напълни с наизлезли от класните стаи ученици и учители, които смело се опитваха да ги спрат. С учебника си по английски под ръка и накриво поставени очила Рей се чудеше дали Гнуси би се оженила за него поне за една нощ.
— Веднага отивай в канцеларията на директора! — Госпожица Джепардо се опита да хване ръката ни момичето, но то се шмугна настрани.
— Не, няма да отида — твърдо отвърна Гнуси. — Отивам вкъщи да си сменя панталоните, ето какво ще направя. — Тя прекрачи през Пако Легранде и тръгна предизвикателно към вратите за крило „Б“, последвана от хор от възгласи и смях.
— Ще те изгоня от училището! Ще те докладвам на директора! — заклати отмъстително пръст госпожица Джепардо.
Гнуси спря на прага, обърна се и фиксира жената с поглед, който можеше да убие и ястреб.
— Не, няма да го направиш. Твърде много неприятности ще си създадеш. И без това единственото, което направих, е, че си пръснах панталоните. — Тя намигна бързо на Рей и го накара да се почувства като посветен в рицарство от Гуиневер, въпреки че думите й бяха далече от светския жаргон. — Не си цапай краченцата, момченце — каза му тя, като отвори вратата и излезе навън на светло. Косата й заблестя на слънцето.
— Ще свършиш в женския затвор! — изсъска госпожица Джепардо, но вратата се затвори и Гнуси изчезна. Госпожицата се завъртя и кресна на зяпачите: — Веднага се върнете обратно по стаите си!
От вика й чак прозорците потрепериха. След около секунда се чу закъснелият звънец и настана нова бъркотия.
Рей беше опиянен от похот. Гледката на задните части на Гнуси щеше да остане в съзнанието му до деветдесетгодишна възраст, когато задните части на момичетата вече нямаше да имат такова значение за него. Членът му започна да се втвърдява, като че ли тази част от тялото му имаше свой собствен мозък, а всичко останало беше просто ненужен придатък. Понякога си мислеше, че беше поразен от някакъв чуждоземен сескслъч или нещо такова и просто не можеше да изгони тази мисъл от главата си, макар че сигурно щеше да остане вечно девствен, ако се съдеше по реакцията на повечето момичета към него. Боже, ама че труден живот!
— Какво си застанал тук? — Лицето на госпожица Джепардо се приближи до неговото. — Да не спиш прав?
Рей не знаеше в кое от очите й да гледа.
— Не, госпожо.
— Тогава тръгвай за час! Веднага!
Рей затвори шкафчето си, щракна ключалката и избяга по коридора. Но преди да свие зад ъгъла, чу гласа на госпожица Джепардо:
— Какво ти има, хулиган такъв? Не можеш ли да ходиш?
Рей погледна назад. Пако се беше изправил. Лицето му бе посивяло. Той се държеше за слабините и с мъка се заклатушка към учителката по история.
— Ще трябва да те заведа при сестрата, млади човече. — Тя го хвана за ръката. — Никога не съм виждала такова нещо през…
Пако внезапно се наклони напред и избълва закуската си върху шарената рокля на госпожица Джепардо.
Рей побягна и инстинктивно сви глава още преди да е чул крясъка, който последва.
8. Въпросът на Дани
Дани Чафин беше двайсет и две годишен младеж с навъсено лице, чийто баща притежаваше Ледената къща. Той току-що беше свършил с доклада пред шерифа Ванс относно безрезултатните си телефонни проучвания за въпросните хеликоптери, когато и двамата чуха металическото тракане на въртящи се лопати.
Изтичаха веднага навън, където ги посрещна прашна вихрушка.
— Боже всемогъщи! — извика Ванс, видял тъмната сянка на хеликоптер, който се приземява в Престън парк.
Ред Хинтън, който минаваше с пикапа си по улица „Селесте“, едва не се заби в предната витрина на Дома на красотата на Айда Янгър. Мейвис Локридж излезе от магазина „Царството на обувките“ и закри лице с шала си. От прозорците на банката започнаха да надничат хора и Ванс беше сигурен, че възрастните безделници, които седяха пред Ледената къща и се проветряваха на слабия ветрец, вече си бяха плюли на петите.
Той тръгна към парка, следван от Дани. Силният вятър и вихрушката от прах стихнаха след няколко секунди, но лопатите на хеликоптера продължиха да се въртят. От магазините наизлязоха още хора. Ванс предположи, че едва ли имаше някой в града, който да не бе чул този безбожен шум. Кучетата лаеха до скъсване. Като се уталожи прахът, Ванс видя сиво-зеленото туловище на хеликоптера и успя да различи написаното върху него: ВВБ-УЕБ.
— Мислех, че си се обаждал във военновъздушната база Уеб — троснато каза Ванс на Дани.
— Обадих се! Казаха ми, че в момента никакви техни хеликоптери не летят насам.
— Знача са те лъгали в очите! Чакай, идва някой.
Към тях се приближаваха две фигури — и двете високи и стройни. Ванс и Дани ги посрещнаха малко след статуята на мулето.
Единият от тях — млад мъж, който, изглежда, беше прекарал целия си живот на закрито — беше облечен в тъмносиня униформа на военновъздушните сили, а на главата си имаше шапка с отличителните знаци на капитан. Другият беше по-възрастен, с черна, ниско подстригана коса, която започваше да посивява по слепоочията. Имаше слънчев загар и спортна фигура и беше облечен в доста износени джинси и бежова фланелена риза. Един мъж — явно пилотът — беше останал в хеликоптера. Ванс каза на офицера:
— Какво мога да направя за…
— Трябва да поговорим — започна мъжът със сините джинси като човек, свикнал да поема управлението в свои ръце. Носеше слънчеви очила авиаторски модел и вече беше забелязал значката на Ванс. — Вие сте шерифът тук, нали?
— Точно така. Шериф Ед Ванс. — И той подаде ръка. — Приятно ми е да се…
— Шерифе, къде бихме могли да поговорим насаме? — попита по-младият офицер. Другият не пое ръката на Ванс, който премигна смутено и я отпусна надолу.
— Ами… в моята канцелария. Насам. — Той ги поведе през парка, като вече се потеше обилно и потта избиваше по гърба на ризата и под мишниците му.
Щом влязоха в канцеларията, младият военен извади от джоба си бележник и го отвори.
— Кметът тук се казва Джони Брет, така ли?
— Да. — Ванс видя и други имена в бележника, а между тях и своето. Разбра, че някой доста добре беше разучил Пъкъл. — Освен това е и началник на пожарната.
— Той трябва да присъства. Моля ви да го извикате.
— Извикай го — нареди Ванс на Дани и се разположи зад бюрото си. От тия мъже го побиваха тръпки — стояха изпънати, като направени от желязо. На човек му се струваше, че непрекъснато изпълняваха команда „мирно“. — Канцеларията на Брет е в банката — вметна Ванс. — Сигурно е чул цялата дандания. — Не последва никаква реакция. — Ще имате ли нещо против, господа, ако ви помоля да ми кажете за какво е всичко това?
По-възрастният отиде до вратата, която водеше към отделението с килиите, и надникна през стъкленото прозорче. Имаше само три килии, и трите празни.
— Нуждаем се от помощта ви, шерифе. — Акцентът му беше по-скоро тексаски, отколкото на човек от Централните западни щати. Той свали слънчевите си очила и откри хлътнали в орбитите и студени бледосиви очи. — Съжаляваме, че се появихме толкова театрално. — Усмихна се и сякаш тялото и лицето му се отпуснаха. — Понякога ние, военните, стигаме и дори прехвърляме допустимите граници.
— Разбирам ви. — Всъщност Ванс изобщо не разбираше. — Няма нищо.
— Кметът Брет ще дойде след малко — доложи Дани, като остави телефона.
— Шерифе, кажете ни колко хора живеят тук? — попита младият офицер и свали шапката си. Светлокафявата му коса беше ниско подстригана. Имаше същия цвят очи, а носът и бузите му бяха напръскани с лунички. Според Ванс той нямаше повече от двайсет и пет, а другият сигурно бе в началото на четирийсетте.
— Близо две хиляди, мисля — отговори Ванс. — И още петстотин или шестстотин в Бордъртаун. Отвъд реката.
— Така, излиза ли тук някакъв вестник?
— Излизаше, но фалира преди около две години.
Ванс се изви под ъгъл заедно със стола си, за да наблюдава възрастния. Той се приближи до остъкления шкаф с оръжието, в който имаше две пушки, чифт автоматични уинчестъри, един четирийсет и пет калибров колт в кобур от телешка кожа, един трийсет и осем калибров пистолет „Снъбноуз“, сложен в раменна препаска, както и много кутии с подходящи патрони.
— Тук имате цял арсенал — каза възрастният. — Налага ли ви се да използвате всичко това?
— Никога не се знае в кой момент ще дотрябва. Едната от пушките стреля с газови патрони. — Гласът на Ванс се изпълни с бащинска гордост. Беше се борил със зъби и нокти за средствата за закупуването им. — Когато живееш толкова близо до мексиканци, трябва да бъдеш готов за всичко.
— Разбирам — каза мъжът.
Влезе Джони Брет, задъхан от бързане. Той беше едър мъжага, работил преди години като старши на каменотрошачка в медната мина, но вече имаше тревожно уморен вид. Очите му бяха като на куче, което често подритват. Беше наясно, че областта е под властта на Мак Кейд, който му плащаше заплата, както плащаше и на Ванс. Той кимна нервно към двамата от военновъздушните сили и почувствал се неудобно в такава компания, зачака те да заговорят първи.
— Аз съм полковник Мат Роудс — каза му по-възрастният мъж, — а това е моят помощник, капитан Дейвид Гънистън. Извиняваме се за начина, по който се озовахме при вас, но работата не търпи отлагане. — Той погледна часовника си и продължи: — Преди около три часа един седемтонен метеор навлезе в земната атмосфера и се приземи на около двайсет и пет километра оттук, в югозападна посока. Проследихме го на радара, като мислехме, че ще изгори в земната атмосфера. Но той не изгоря. — Роудс погледна поред към шерифа и кмета. — Така че недалеч оттук в момента имаме гост от космоса, което означава, че са налице проблеми с безопасността.