— Метеор! — Ванс се ухили възбудено. — Майтапите се!
Полковник Роудс го прониза с продължителен спокоен поглед.
— Аз никога не се майтапя — невъзмутимо каза той. — Работата се състои в следното: това приятелче е малко горещо. Излъчването от него е радиоактивно и…
— Господи! — ахна Брет.
— … и радиацията вероятно ще се разпространи по този район — продължи Роудс. — С което не искам да кажа, че тя представлява непосредствена опасност за когото и да е било, но ще е най-добре хората да останат по домовете си колкото с възможно по-дълго време.
— В горещи дни като този повечето от хората и без това си стоят вкъщи — каза Ванс и се намръщи. — Ъ-ъ-ъ… това нещо може ли да предизвика рак?
— Не мисля, че нивото на радиация в областта ще е критично високо. Нашите метеоролози казват, че вятърът ще отнесе по-голямата част от радиацията на юг, към планината Чинати. Но искаме помощ от вас за нещо друго, господа. Военновъздушните сили трябва да изведат нашия посетител от този район до някое безопасно място. Аз съм отговорен за прехвърлянето. — Той стрелна бърз поглед към стенния часовник. — В четиринайсет часа, тоест след два часа, очакваме да дойдат два трактора-влекача. Единият ще влачи и кран, а другият ще има надпис „Обединени камионни превози“. Те ще трябва да минат през града ви, за да стигнат до падналия метеор. На самото място моят екип ще започне да разчупва метеора на части, за да го натовари и изнесе от района, ако всичко върви по план, ще свършим работа и ще си отидем до нула часа.
— Дванайсет през нощта. — Дани знаеше как се отчита времето при военни операции. Беше пожелал да служи в армията, но баща му го бе разубедил.
— Точно така. Онова, което искаме от вас, господа, е да осигурите мерки по безопасността — продължи Роудс. — В базата в Уеб се получиха всякакви обаждания от хора, които са видели метеора да минава над Лубок, Одеса и Форт Стоктън. Разбира се, бил твърде високо, за да се различи какво точно е било това, и всички докладват за НЛО. — Той се усмихна отново, което накара шерифа, заместника му и кмета да се усмихнат нервно. — Типично за случая, нали?
— Разбира се! — съгласи се Ванс. — Мога да се обзаложа, че сега всички ненормални на тема „летящи чинии“ ще започнат да се проявяват.
— Да. — Усмивката на полковника почти изчезна, но никой не обърна внимание. — Точно така. Както и да е, не искаме цивилни да се месят в нашата работа, да не говорим за пресата. Военновъздушните сили не желаят да отговарят на въпроси за облъчването пред някоя журналистическа хрътка. Шерифе, можете ли вие и хората ви да ни помогнете да овладеем положението и да го запазим в тайна?
— Да, господине! — отговори Ванс с охота. — Само ни кажете какво трябва да правим!
— Първо, искам да не допускате никакви туристи. Разбира се, ние ще организираме собствена охрана на мястото, но не искам разни хора да идват там и да зяпат. Второ, трябва да изтъкнете опасността от радиация. Не че се налага, но няма да е лошо хората да се поизплашат малко. Това ще ги предпази от излишни рискове, нали?
— Точно така — съгласи се Ванс.
— Трето, не искам да се допускат никакви журналисти до мястото, където ще работим. — Очите на полковника отново станаха студени. — Нашите хеликоптери ще патрулират, но ако ви се обадят по телефона за информация от вестници или телевизия, искам да се занимаете с тях и да ги спрете. Базата в Уеб не дава никаква информация. Искам и от вас да не излиза нищо навън. Както вече казах, не искаме цивилни да се мотаят в този район. Ясно ли е?
— По-ясно не може да бъде.
— Много добре. В такъв случай това е всичко. Гъни, ти имаш ли някакви въпроси?
— Само един. — Гънистън обърна на друга страница в бележника си. — Шериф Ванс, кой е притежателят на светлозелена камионетка с надпис „Ветеринарна лечебница на Пъкъл“? Тексаски номер шейсет и две…
— Доктор Джеси — прекъсна го Ванс. — Джесика Хамънд. Тя е ветеринарна лекарка. — Гънистън изкара писалка и записа името. — Защо питате?
— Видяхме да теглят камионетката на буксир близо до мястото на падането — отговори полковник Роудс. — После я закараха до една бензиностанция през няколко улици оттук. Доктор Хамънд вероятно е видяла обекта да преминава над нея и ни се иска да я разпитаме.
— Тя е наистина много добра. Много умна жена. Уверявам ви, не се страхува от нищо, което и мъж-ветеринар би напра…
— Благодаря — каза Гънистън и прибра бележника и писалката. — Ще започнем от нея.
— Разбира се. Ако имате нужда от още помощ, само кажете.
Роудс и Гънистън вече отиваха към вратата, очевидно приключили работата си тук.
— Няма да пропуснем — каза Роудс. — Още веднъж — извинения за бъркотията.
— Не се притеснявайте. Просто дадохте на много хора повод да си поприказват на вечеря.
— Надяваме се приказките да не бъдат много.
— Охо! Добре. Нека нищо не ви тревожи. Можете да разчитате на Ед Ванс!
— Знаем, че на вас може да се разчита. Благодаря, шерифе.
Роудс разтърси ръката на Ванс и за момент шерифът помисли, че ще я сплеска. Когато я пусна, Ванс остана с изкривена усмивка, а двамата офицери излязоха от сградата и закрачиха в горещината.
— Ей — Ванс започна да си масажира пръстите, — този приятел нямаше вид на толкова силен.
— Боже, като кажа на Дорис за всичко това! — Гласът на кмета Брет трепереше от възбуда. — Срещнах се с истински полковник! Божичко, ами тя няма да повярва дори на една думичка.
Дани отиде до прозореца и се загледа навън през щорите. Двамата мъже се отдалечаваха в посока към Рипъблика Роуд. Той се замисли, намръщи се и зачекна една кожичка на нокътя си.
— Обекта — каза той.
— Какво? Каза ли нещо, Дани?
— Обекта — повтори Дани и се обърна към Ванс и Брет. Беше разбрал какво го безпокоеше. — Полковникът каза, че доктор Хамънд вероятно е видяла обекта да минава над нея. Защо не каза „метеора“?
Ванс се замисли. Лицето му бе безизразно.
— Не е ли едно и също нещо? — каза той накрая.
— Едно и също е, предполагам, но просто се чудя защо той се изрази така.
— Е, не ти се плаща да се чудиш, Дани. Получихме нареждания от Военновъздушните сили на Съединените щати и ще направим точно това, което ни каза полковник Роудс.
Дани кимна и се върна на бюрото си.
— Видях истински полковник от военновъздушните сили — каза кметът Брет. — Божичко, по-добре веднага да тръгвам към канцеларията, в случай че започнат да се обаждат и да искат да разберат за какво е целият този шум. Не мислиш ли, че съм прав?
Ванс се съгласи с него и Джони Брет забърза към вратата. Той почти пробяга разстоянието до банката. Часовникът на сградата й показваше десет и деветнайсет минути, а температурата беше трийсет градуса по Целзий.
9. Тик-так-тоу
Джеси видя хеликоптера да каца в Престън парк тъкмо когато Ксавиер Мендоза спря сервизната кола пред бензиностанцията си и изгаси двигателя. Докато той и помощникът му от дневната смяна — жилав и намусен млад апах на име Съни Крауфийлд — се мъчеха да откачат камионетката и да я вкарат в гаража-работилница, Стиви се отдели на няколко крачки с абаносовата сфера в ръце. Изобщо не я интересуваше хеликоптерът или това, което би могъл да означава.
Един буик, избелял от годините под силното слънце от яркочервено до бледорозово, зави откъм Рипъблика Роуд и спря до гаража.
— Здрасти, докторе — извика мъжът зад волана. След това слезе от колата и спортното сако на Додж Крийч на оранжево-зелени карета проблесна в очите на Джеси като избухнала бомба. Той тръгна наперено към нея, с усмивка на пълното си кръгло лице. Погледна камионетката и се закова на място. — Кофти работа! Тая кола не е потрошена, ами си е направо за боклука!
— Наистина лоша работа.
Крийч надникна в смазания двигател и подсвирна игриво.
— Почивай в мир — каза той и се изсмя. — Или вечна ти памет, бих казал. — Смехът му приличаше на задавено кудкудякане на кокошка, която се мъчи да снесе квадратно яйце. Видя, че на Джеси съвсем не й е до шеги и престана да се смее. — Извинявай, знам, че тая камионетка ти е служила, но е голям късмет, че никой не е пострадал… ти и Стиви сте добре, нали?
— Аз съм добре. — Джеси се огледа за дъщеря си. Тя беше намерила малка сянка в другия край на сградата и, изглежда, съсредоточено разглеждаше черната сфера. — Стиви… тя малко повече се изплаши, но е добре. Не е ранена, искам да кажа.
— Радвам се, наистина се радвам да чуя това.
Крийч извади от малкото джобче на сакото си лимоненожълта носна кърпичка от индийски плат и попи с нея влажното си лице. Панталоните му бяха почти в същия нюанс на жълтото, а обувките му бяха жълто-бели. Гардеробът му беше пълен с костюми все в ярки цветове от целия спектър на дъгата и макар да беше ревностен читател на „Ескуайър“ и „Джи Кю“, продължаваше да се облича така крещящо. Жена му Джинджър се беше заклела, че ще се разведе с него, ако си сложи връзката с всичките цветове на дъгата, когато ходят на църква. Той често й казваше — и не само на нея, но и на всеки, който би искал да го слуша, — че вярва във въздействието, което има външният вид на човека. Ако те е страх да накараш хората да те забележат, по-добре да не съществуваш. Крийч беше едър и пълен мъж в началото на четирийсетте, който винаги те посрещаше с усмивка и ти стискаше сърдечно ръката. Беше продал на почти всички жители на Пъкъл поне по една застраховка. Сините му очи изпъкваха на широкото му червендалесто лице като езера в пустиня. Беше плешив, като изключим малкото коса и червеното кичурче над челото му, които Крийч старателно вчесваше.
Той докосна зеещата дупка в двигателя.
— Изглежда, сякаш са те стреляли с оръдие, докторе. Искам да ми кажеш какво се случи?
Джеси започна да обяснява и само мислено отбеляза, че Стиви стои наблизо. След това отново се съсредоточи върху това, което разказваше на Додж Крийч.
Разположила се удобно под хладната сянка, Стиви гледаше чудесата, които ставаха с топката. Отпечатъците от пръстите й отново започнаха да се появяват, оцветени в ослепително синьо, което й напомняше цвета на океана или на плувния басейн в мотела в Далас, където бяха прекарали ваканцията миналото лято. Тя нарисува с нокът един кактус и загледа как синята картинка полека избледнява. Започна да рисува драскулки и кръгчета, които постепенно се изгубваха в тъмния център на топката. Това е още по-хубаво от рисуването с пръсти, помисли си. Няма нужда да бършеш нищо. И няма опасност да разлееш боята. Само дето имаше един-единствен цвят, но и така беше добре, защото цветът беше много хубав.
Хрумна й нещо. Нарисува мрежа на квадратчета и започна да ги изпълва с кръстчета и кръгчета. Играта се наричаше тик-так-тоу. Баща й беше много добър на нея. Учеше я как да играе. Стиви напълни всичките квадратчета с кръстчета и кръгчета и видя, че кръгчетата на най-долния ред се съединяват. Мрежата избледня и Стиви нарисува нова. Този път победиха кръстчетата по диагонала. Време е за още една мрежа, защото и тази се стопи. Отново победиха кръстчетата. Спомни си, че баща й беше казал, че средното квадратче е най-важното и затова нарисува кръгче най-напред там. И ето — кръгчетата спечелиха.