— Не знам — каза накрая Роудс. Гласът му звучеше така, като че беше останал без дъх. — Честна дума, изобщо не знам.
— Аз знам! — изкрещя Джеси. — Дъщеря ми се нуждае от лекар. — Тя тръгна към телефона. Здравната клиника на Пъкъл беше една малка сграда от бял камък на няколко улици от къщата на Джеси. Лекарят, доктор Ърл Лий — Ърли — Макнийл, беше приятел на Джеси и работеше в Пъкъл вече почти четирийсет години. Беше раздразнителен кавгаджия, пушеше черни пури, караше червена открита кола, пиеше текилата си чиста в Клуба на Боб Уайър, но си разбираше от работата и щеше да проумее какво й има на Стиви. Джеси вдигна слушалката и започна да набира номера на клиниката.
Един пръст натисна бутона за прекъсване.
— Нека изчакаме само за малко, доктор Хамънд — каза й Роудс. — Съгласна ли сте? Да поговорим за…
— Махнете ръката си от телефона. Веднага, дявол ви взел!
— Полковник? — каза Гънистън.
— Моля ви. — Роудс сграбчи слушалката. — Нека не бързаме да замесваме други, преди да сме се опитали да разберем с какво си имаме работа…
— Казах, че ще се обадя на доктор Макнийл, чувате ли! — Джеси беше вбесена, съвсем малко й трябваше да се разплаче или да го удари през лицето.
— Тя отново се движи, полковник — каза още веднъж Гънистън и този път Роудс и Джеси спряха да спорят.
Стиви отново започна да пристъпва, приплъзвайки крака, този път към другата нашарена от слънчевата светлина стена. Спря пред нея и се втренчи. Вдигна дясната си ръка и започна да я обръща от двете страни, като че ли никога не беше виждала ръка преди. След това докосна с палец кървавия си нос, гледа кръвта няколко секунди, после отново вдигна очи към стената. Ръката й се придвижи напред и кървавия й палец начерта вертикална линия върху бежовата стена. Върна палеца си за още кръв и изписа втора вертикална линия на няколко сантиметра отдясно на първата.
Още кръв. Една хоризонтална линия пресече двете вертикални.
— Какво е?… — измърмори под носа си Роудс и пристъпи напред.
Втора хоризонтална линия оформи правилна мрежа на стената. Оцапаният с кръв палец на Стиви се приближи до централното квадратче и нарисува едно правилно О в него. Главата й се завъртя. Тя погледна към Роудс и отстъпи плавно от стената, слагайки единия си крак точно зад другия.
— Химикалката — каза Роудс на Гънистън. — Дай ми химикалката си. Побързай!
Капитанът му я подаде. Роудс я щракна и отиде до стената и нарисува кръстче в долното дясно квадратче.
Стиви си пъхна палеца в носа и нарисува с кръвта едно червено кръгче в пространството от лявата страна.
Джеси измъчено наблюдаваше играта на тик-так-тоу. Вътре в нея всичко кипеше и тя едва се сдържаше да не изкрещи. Съществото с кървящия нос беше в тялото на Стиви, но не беше Стиви. Къде беше мозъкът на детето й, къде беше гласът му, душата му? Ръцете на Джеси бяха свити в юмрук и за момент тя си помисли, че ако изкрещи, злата магия ще се развали. Трепереше и се молеше всичко да свърши бързо, както преминава прилошаването от горещина, и да се окаже, че е било просто кошмар, а тя се събужда в леглото и Том вика от кухнята, че закуската е готова. Господи, господи, господи…
Стиви — или съществото, което се беше маскирало като Стиви — попречи на полковника да направи редица от кръстчета, а с другия си ход полковникът пък попречи на Стиви да направи същото.
Тя погледна Роудс, после мрежата, след това отново се обърна към Роудс. Лицето й се набърчи, под кожата му заиграха непознати мускули. На устата й се появи нещо като усмивка, но устните не реагираха. Тя се засмя — силна въздишка насила си проби път през гласните струни. Усмивката стана широка, избутвайки устните настрана и показвайки зъбите на Стиви. Лицето засия и стана отново почти като детско.
Роудс предпазливо върна усмивката и кимна. Същото направи и Стиви, но с известно усилие. Като продължаваше да се усмихва, тя се обърна и с приплъзваща походка на въжеиграч излезе в коридора.
Дланите на Роудс се бяха изпотили.
— Така — каза той дрезгаво, с напрегнат глас, — ама че положение! Какво ще кажеш, Гъни?
— Наистина, полковник.
Външното хладнокръвие на Гънистън започваше да се пропуква. Сърцето му биеше до пръсване, колената му трепереха. Помисли си същото, което мислеше и полковник Роудс: малкото момиче или беше съвсем откачило, или съвсем не беше малко момиче. А защо или как може да се получи нещо такова — изобщо не можеше да се побере в логичния му, добре подреден ум.
Чуха глас. По-точно беше звук като от издишване, странен звук, напомнящ вятър, минаващ през тръстики:
— А-а-а-а. А-а-а-а. А-а-а-а.
Джеси първа стигна до стаята на Стиви. Стиви-не-Стиви стоеше пред дъската. Нейната… неговата дясна ръка беше протегната, пръстът сочеше към буквите от азбуката на дъската.
— А-а-а-а. А-а-а-а — продължи гласът, опитвайки се да схване произнесения звук. Лицето се гърчеше от усилията при произнасянето.
— А-а-а. А. А.
Посочи към другата буква.
— Бе-е-е. Ве-е-е. Ге-е-е. Де-е-е. Е-е-е.
На другата буква последва объркване.
— Же — каза тихо Джеси.
— Же. 3, И. — Главата се обърна с питащи очи.
Боже мили! — помисли си Джеси. Тя се хвана за вратата, за да не падне. Едно извънземно същество с тексаски акцент в тялото на дъщеря й, с нейната коса и дрехи. Сподави писъка си.
— Къде е дъщеря ми? — каза тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Върни ми я обратно.
Това, което по външност напомняше малко момиченце, сочеше към следващата буква.
— Върни ми я — повтори Джеси. Тя се хвърли напред, преди Роудс да може да я спре. — Върни ми я! — закрещя. В следващия момент хвана хладната ръка на фигурата пред себе си и започна да я извива, като гледаше лицето, което някога беше на нейното дете. — Върни ми я! — Джеси вдигна ръка и я зашлеви.
Съществото-Стиви се олюля и отстъпи назад. Коленете му се подгънаха. Успя да задържи прав гръбнака си, но главата му продължи да се мята наляво-надясно за известно време, също като на онези глупави човечета, които ни кимат с глава от задните стъкла на колите. То мигна, вероятно отбелязвайки, че го боли, а Джеси се ужаси още повече, като видя как плесникът й се отпечата върху кожата на Стиви.
Това все още беше плътта на дъщеря й, макар нещо друго да се беше промъкнало вътре в нея. Все още беше лицето на дъщеря й, нейната коса, нейното тяло. Съществото докосна червения отпечатък и се обърна отново към азбуката. Посочи настоятелно към следващата буква.
— Й — подсказа полковник Роудс.
— Й-ъ-ъ — каза съществото. Пръстът му показа друга буква.
— К — каза Роудс и погледна бързо към Гънистън, а междувременно звукът беше повторен с усилие. — Мисля, че е разбрало, че звуците са в основата на езика ни. Мили боже! Какво е това тук?
— Даже не смея да предположа, полковник — поклати глава капитанът.
Джеси се вгледа в косата на Стиви. Беше си същата, само дето беше мокра от пот. В нея имаше някакви зрънца от… от какво бяха те? С ръката си допря косата на Стиви и взе нещо мъничко и розово. Зрънца от стиропор, разпозна ги тя. Какво правеха в косата на Стиви? Тя пусна зрънцата на пода. Умът й блокира, мислите й станаха несвързани. Лицето й доби сив оттенък от шока, който изживяваше.
— Изкарай я навън, Гъни — заповяда Роудс и капитанът изведе Джеси от спалнята, преди да припадне.
— Л — продължи Роудс, като реагираше на движещия се пръст.
— Л-ъ-ъ — едва успя да каже съществото.
В това време два камиона отвън — единият, теглещ кран, а другият с надпис „Обединени камионни превози“ — завиха от Рипъблика Роуд покрай Престън парк и излязоха на Коубър Роуд. Оттам се насочиха към онова място в пустинята, където някаква машина беше изгоряла и се беше превърнала в синьо-зелена кал.
12. Стимул в живота
Звънецът в три удари.
— Локет и Джурадо! — извика Том Хамънд. — Вие двамата останете в стаята. Останалите могат да отлитат.
— Ей, човече, ама аз нищо не съм направил! — Рик Джурадо вече бе сложил бялата си мека шапка и бе станал от масата в задния ляв ъгъл на задушната класна стая.
— Не съм казал, че си направил. Просто остани на място.
Другите деца си събираха учебниците и напускаха стаята. Коди Локет стана внезапно от масата в задния десен ъгъл на стаята.
— По дяволите! Аз си тръгвам!
— Сядай долу, Локет! — Том стана от бюрото си. — Просто искам да говоря с вас двамата и това е всичко.
— Можеш да говориш със сянката ми, когато вече съм си тръгнал — отговори Коди и групата ренегати, застанали в защитен кордон около него, се изсмяха. — Часът свърши и аз си отивам. — Той тръгна с широки крачки към вратата и другите го последваха.
Том застана на пътя му. Момчето продължи напред, без да спира, като че ли искаше да мине през него. Том остана на мястото си и се приготви за удара. Коди спря на по-малко от метър пред него. Непосредствено зад Коди застана едро деветдесеткилограмово момче, което винаги носеше очукан футболен шлем, боядисан в шарен камуфлажен цвят. Името му беше Джо Тейлър, но Том никога не беше чул някой да го нарича другояче освен Танка. И точно сега Танка го пронизваше с хлътналите си черни очи, разположени на ръбестото му лице, което само родната му майка можеше да харесва.
— Ще се махнеш ли или…
Том се поколеба. Рик Джурадо отново бе седнал на мястото си и се подсмихваше. Около него се бяха събрали няколко мексиканчета и индианци, все от бандата на кроталите. Останалите ученици, които не членуваха в нито един от „клубовете“, вече се бяха изнизали навън и Том бе останал сам с малките зверове. Аз започнах, помисли си той, аз трябва да свърша. Погледна право във високомерните сиви очи на Коди Локет и каза:
— Няма да се махна.
Коди прехапа долната си устна. По лицето на учителя не можеше да се разбере какво иска, но беше сигурен, че не е направил нищо лошо. Поне тия дни.
— Не можеш да ме скъсаш. Вече съм си взел годишните изпити.
— Просто седни и ме изслушай, хайде!
— Ей, аз ще те изслушам! — извика Рик. Издърпа един свободен чин, вдигна краката си отгоре, облегна се назад и кръстоса ръце. — Локет не чактисва ингилизкия език, господин Хамънд — каза той, като нарочно говореше със силен акцент.
— Затваряй си плювалника бе, мангал — изръмжа Танка.
Няколко кротала моментално скочиха на крака. Едно мършаво къдрокосо момче до Рик даже пристъпи напред. То носеше червена кърпа, вързана през челото, и пет-шест малки разпятия на верижка около шията.
— Ти що не се разкараш бе, шопар! — извика той с тънък писклив глас.
— Бегай да сучеш мляко, дребосък такъв. — Танка му показа среден пръст.
Мексиканчето, макар да тежеше около четирийсет кила по-малко от Танка, се хвърли напред към него, но Рик протегна ръка и го хвана за китката.
— Спокойно, спокойно — каза тихо той, все още с усмивка, с поглед, втренчен в Коди. — Стойте настрана, muchachos. Пекуин, успокой се, човече!
Пекуин, чието истинско име беше Педро Ескуимелас, трепереше от ярост, но се поукроти. Седна на масата, като мърмореше мръсотии на гърлен испански. Другите кротали — Крис Торес, Диего Монтана и Лен Редфедър — останаха прави и готови да се сбият. Том усещаше как бедствието витае около него — ако не успееше да ги овладее, класната стая щеше да се превърне в бойно поле. Поне Пекуин се бе успокоил. Том знаеше, че момчето беше със страшно избухлив характер. Не минаваше ден, без той да не се сбие. Прякорът му бе много сполучлив — Пекуин на испански означава малка лютива чушка, която може да изгори езика и на дявола.