— А пък мен не ме интересуват вашите игри. Затова: камионетката ви беше ли ударена от парче от машината? Какво точно се случи!
Джеси бавно допи кафето си, като премисляше казаното от полковника. Не беше видяла никакви перки. Как тогава ще е било хеликоптер? Но всичко бе станало толкова бързо. Може би не си спомняше добре или пък перките на хеликоптера са били вече паднали. Роудс я чакаше да говори и Джеси разбра, че трябва да му разкаже всичко.
— Да — каза най-после тя. — Камионетката беше ударена. Едно парче от онова мина точно през двигателя. Сами видяхте дупката. Парчето всъщност беше черна сфера, ей толкова голяма. — Разтвори ръце, за да покаже. — Тя се изстреля от онова нещо и дойде право към нас. А най-странното беше, че тази сфера, изглежда, тежи не повече от петдесет-шейсет грама и е от стъкло или пластмаса, но нямаше никаква драскотина след удара. Не знам нищо за руските технологии, но ако те могат да правят такива неща, ние наистина трябва да се доберем…
— Един момент, моля ви. — Роудс се наведе напред. — Намерили сте тази черна сфера? И сте я пипали? Не беше ли гореща?
— Не. Беше студена, което наистина беше странно, защото другите части още пушеха.
— Имаше ли някакви надписи върху тази сфера?
— Не, беше чиста — поклати глава Джеси.
— Много добре. — В гласа на полковника се чувстваше възбуда. — Значи сте я оставили на мястото, където беше удара й с вашата камионетка?
— Не. Донесохме я с нас.
Очите на полковник Роудс се разшириха.
— Сега е при дъщеря ми, у нас. — На Джеси не й хареса удивеното изражение на полковника, нито как пулсът биеше на слепоочията му. — Защо? Какво може да е това — някакъв компю…
— Гъни! — Роудс скочи на крака, а Гънистън веднага дойде при него. — Плати на човека. — После хвана Джеси за лакътя, но тя се дръпна. Той отново я хвана, този път много здраво. — Доктор Хамънд, ще ни придружите ли до вас, моля ви? Колкото се може по-бързо!
Излязоха от „Дамгосващо желязо“. Отвън Джеси се дръпна сърдито и се освободи от полковника. Роудс не се опита да хване втори път ръката й, но остана да върви редом с нея, на няколко крачки отзад ги следваше Гънистън. Заобиколиха Престън парк, за да избегнат зяпачите, които досаждаха на Джим Тагарт, пилота на хеликоптера. Сърцето на Джеси биеше до пръсване. Тя ускори крачка, даже почти се затича. Двамата мъже я следваха, без да изостават.
— Какво има вътре в тази сфера? — попита тя Роудс, но той не й отговори. Може би сам не знаеше. — Няма да избухне, нали?
Отново не получи никакъв отговор.
Когато стигнаха до дома й, Джеси с радост забеляза, че Стиви не беше забравила да заключи вратата — ставаше вече отговорна за действията си, — но пък трябваше да загуби няколко ценни минути, за да отвори със своя ключ. Мина доста време, докато успее да го намери и отключи. Роудс и Гънистън я последваха вътре. Капитанът здраво затвори вратата след себе си.
— Стиви! — извика Джеси. — Къде си?
Стиви не отговори.
През щорите на прозореца бликаше слънчева светлина, която беше нашарила отсрещните стени на ленти.
— Стиви!
Джеси влезе в кухнята. Часовникът с котешко лице цъкаше, климатикът съскаше и пъхтеше. Близо до масата беше поставен стол, бюфетът беше отворен, на мивката имаше празна чаша. Била е жадна от бягането, помисли си Джеси. Но не е възможно да е излязла отново навън! Ако отново… о-о-о, нима пак щеше да бъде в опасност! Джеси надникна в кабинета — там всичко беше спокойно. След това мина по коридора, който водеше към спалните. Роудс и Гънистън я следваха неотлъчно.
— Стиви! — извика Джеси отново, вече сериозно разтревожена. Къде ли е отишла?
Почти беше стигнала до вратата на стаята й, когато две ръце се показаха на пода. Пръстите се опитваха да се вкопчат в бежовия килим.
Джеси спря изведнъж и Роудс се блъсна в нея.
Това бяха ръцете на Стиви. Джеси виждаше как се мърдат жилите по тях, докато детето й се мъчеше да се хване за килима и да се примъкне напред, след това видя и главата на Стиви — кестенявата й коса беше мокра от пот, лицето й бе подпухнало и по бузите й просветваха капчици пот. Ръцете примъкнаха тялото навън, в коридора. Мускулите им бяха в непрекъснато движение. Стиви продължи напред, сантиметър по сантиметър. Джеси притисна с ръка устата си. Краката на Стиви се влачеха зад нея, лявата й гуменка я нямаше, детето изглеждаше парализирано от кръста надолу.
— Сти… — едва можа да каже Джеси с дрезгав глас.
Тя спря да пълзи. Повдигна много бавно глава и Джеси видя очите й — безжизнени като нарисувани очи на кукла.
Стиви потрепера, сви единия крак под себе си и с видимо болезнени усилия започна да се опитва да стане.
— Дръпнете се назад! — чу се гласът на Роудс. Джеси не помръдна и той я хвана за ръката и я дръпна назад.
Стиви сви и другия крак под себе си. Олюля се. От брадичката й падна капка пот. Лицето й не показваше никакви емоции, беше спокойно и отнесено. Очите й бяха като на кукла, но сега Джеси видя в тях искрица, подобна на светкавица, някаква ожесточеност и огромна решимост, каквито не беше забелязвала преди. Мина й налудничавата мисъл, че това не беше Стиви.
Момичето бавно се изправяше на крака. Лицето запази отнесеното си изражение, но когато тялото най-после се изправи в цял ръст, по него пробяга нещо като лека усмивка на задоволство от постигнатото.
Единият крак се премести напред, като че ли балансираше върху опъната жица. Вторият, без гуменката, го последва, но внезапно Стиви потрепера и политна напред. Джеси не можа да хване дъщеря си. Стиви падна по лице върху килима и размаха ръце, като че ли не знаеше какво да ги прави.
— Тя да не е… със забавено развитие? — попита Гънистън.
Джеси се отскубна от полковник Роудс и коленичи до дъщеря си. Телцето се тресеше, мускулите на раменете и гърба й спазматично потръпваха. Джеси докосна рамото й — почувства удар, който премина през ръката й, и нервите й се изопнаха, като че ли внезапно се бяха възпалили. Тя веднага дръпна ръката си. Кожата на Стиви беше влажна и неестествено хладна — като повърхността на черната сфера. Главата на детето се вдигна и очите се втренчиха в нейните, без да я разпознаят. Джеси видя, че от ноздрите на Стиви се процеждаше кръв — последица от удара в пода.
Почувства, че ще припадне. Коридорът изведнъж стана много дълъг и извит като в зала с изкривени огледала. След това някой й помогна да стане. Беше Роудс. Лъхна я миризма на цигари. Този път тя не се възпротиви.
— Къде е сферата?
Джеси поклати глава.
— Тя се съвзе, полковник — каза Гънистън. — Боже мили, какво му е на детето?
— Провери стаята й. Може сферата да е там. Но, за бога, бъди предпазлив.
— Слушам. — Гънистън прекрачи тялото на Стиви и влезе в стаята й.
Краката на Джеси омекнаха.
— Извикайте линейка… обадете се на доктор Макнийл.
— Ще го направим. Успокойте се сега. Хайде. — Той й помогна да отиде до кабинета, където я настани на един стол. Тя се отпусна замаяна. Повръщаше й се.
— Чуйте ме, доктор Хамънд. — Гласът на Роудс беше тих и спокоен. — Донесохте ли нещо друго от мястото на инцидента освен черната сфера?
— Не.
— Има ли нещо, което не сте ми казали? Видяхте ли нещо вътре в тази сфера?
— Не. Нищо. О, божичко… трябва да се обадя на мъжа си.
— Постойте така за малко. — Полковникът й попречи да стане. Усилието и без това беше непосилно за нея, защото краката й бяха като от памук. — Кой намери сферата и как?
— Намери я Тайлър Лукас. Той живее там. Чакайте, чакайте. — Сети се, че имаше още нещо, което беше пропуснала. — Стиви каза… каза, че е чула сферата да пее.
— Да пее?
— Да. Само че аз не можех да чуя нищо. Мислех си… нали знаете, че катастрофата може да е разстроила детето. — Джеси прокара ръка по челото си. Беше като трескава, не можеше да се владее. Обърна очи към Роудс и видя, че и той беше пребледнял. — Какво става тук? Онова не е било руски хеликоптер, нали? — Роудс се поколеба за момент и Джеси добави: — Искам да ми кажете истината, дявол да ви вземе!
— Не — веднага отговори той, — не беше руски хеликоптер.
За момент Джеси си помисли, че ще повърне. Продължи да притиска чело с ръка, сякаш очакваше нов удар.
— Сферата. Какво представлява?
— Не знам. — Той вдигна ръка, преди Джеси да започне да протестира. — Кълна се, че не знам. Но… — лицето му се изпъна. Опита се да се пребори със себе си, да се въздържи да не й каже всичко, но… по дяволите всички разпоредби! Тя трябваше да знае. — … Мисля, че сте донесли със себе си част от космически кораб. Един извънземен космически кораб. Това падна на земята днес сутринта. Него преследвахме.
Тя се втренчи в него.
— Запали се при навлизане в атмосферата — продължи Роудс. — Радарите ни го прихванаха и ние успяхме да изчислим къде ще падне. Само че изви към Пъкъл… сякаш пилотът се мъчеше да бъде по-близо до града, преди да се разбие. Започна да се разпада. Много малко от него е достигнало земята, само една купчина, засега твърде гореща, за да можем да се приближим до нея. Но сферата е част от кораба и аз искам да разбера точно какво е и защо не е изгоряла заедно с него.
Джеси откри, че не може да продума. Но това беше истината. Трябваше да я приеме.
— Не отговорихте на въпроса на Гъни — каза Роудс. — Дъщеря ви умствено изостанала ли е? Да не би да има епилепсия? Или някакво друго умствено разстройство?
Разстройство, помисли си Джеси. Какъв дипломатичен начин да се запита дали Стиви не е ненормална.
— Не! Никога не е имала… — Джеси млъкна, защото Стиви се появи в коридора, клатейки се на омекналите си крака. Ръцете й висяха отпуснати отстрани на тялото. Главата й се въртеше бавно отляво надясно и обратно. Тя влезе в стаята, без да говори. Джеси стана, готова да подхване детето, ако то отново падне, но този път Стиви се държеше на краката си по-добре. Въпреки това походката й беше странна — тя пристъпваше, като слагаше крак точно пред другия, сякаш ходеше по ръба на небостъргач. При ставането на Джеси Стиви спря с единия крак във въздуха.
— Къде е черната топка, миличка? Какво направи с нея?
Стиви втренчи поглед в нея, леко наклонила глава на една страна. След това с бавно и грациозно движение другият й крак докосна пода и тя продължи напред. Не ходеше, а по-скоро се плъзгаше. Тя се приближи до стената и застана пред нея, явно заинтригувана от слънчевите шарки.
— Няма я тук, полковник. — Гънистън влезе в кабинета. — Проверих в скрина, гардероба, под леглото, в кутията с играчки — навсякъде. — Той хвърли неспокоен поглед към малкото момиче. — Какво да правим сега?
Стиви се обърна с точно премерено движение, като при танц. Погледът й се спря върху Гънистън и остана там, след това се отмести към Роудс, най-после се закова върху Джеси. Сърцето на Джеси почти спря. В изражението на дъщеря й се четеше само любопитство. Липсваше всякакво чувство или признак, че е познала майка си. Точно така би гледал един ветеринарен лекар някое непознато животно. Стиви отново започна странното плъзгане и отиде към фотографиите в рамки, сложени на един рафт от библиотеката. Тя разгледа всички поред: една на Джеси и Том; друга на цялото семейство по време на ваканция в Галвстън преди няколко години; още една на Рей и самата Стиви, качени на кон, направена на щатския панаир; още две на родителите на Том и Джеси. Пръстите на Стиви мърдаха, но тя не използва ръцете си. Мина покрай библиотеката и телевизора, спря още веднъж, преди да погледне картината на пустинята, нарисувана от Бес Лукас — картина, която беше виждала стотици пъти, — и след това направи още няколко крачки към вратата, която водеше към кухнята. Спря, вдигна едва-едва дясната си ръка, сякаш с усилие преодоляваше земното привличане, и с лакътя докосна рамката на вратата.