Като се приближаваше до мотоциклета, нещо леко помръдна до десния му каубойски ботуш и привлече вниманието му. Той се спря.
Сянката му падаше върху малък кафяв скорпион, застанал на един плосък камък. Коди видя как сегментираната опашка с жило се изви над тялото на скорпиона и замахна в празното пространство над него. Скорпионът защитаваше територията си и Коди повдигна крак, за да смаже противното животно.
Спря точно преди ботушът му да се стовари върху скорпиона. Беше дълъг не повече от шест сантиметра от главата до жилото и Коди знаеше, че можеше да го смачка за секунда, но се възхити на смелостта му. Ето го — в битка с гигантска сянка за част от скала в една прежуряща пустиня. Нямаше много смисъл в действията му, мислеше си Коди, но кураж имаше в изобилие. И тъй като и без това днес във въздуха витаеше твърде много смърт, Коди реши да не подсилва повече това неприятно чувство.
— Оставям го целия за теб, приятелче — каза той и подмина. Зад него скорпионът замахна с жилото си към отдалечаващата се сянка.
Коди яхна мотоциклета и се настани удобно върху закърпеното кожено седло. Двойните тръби на ауспуха му дрънчаха, червената боя се беше олющила и избеляла, двигателят понякога гореше много масло и правеше каквото си иска, но машината можеше да закара Коди, където пожелае. Ако изкачеше на шосето, оставил зад себе си Пъкъл, той можеше да прилъже мотора да вдигне сто и двайсет и тогава нямаше нищо по-хубаво от приглушеното му ръмжене и свистенето на вятъра в ушите. Точно в такива моменти, когато беше сам и разчиташе само на себе си, Коди се чувстваше най-свободен. Защото знаеше, че да разчиташ на другите беше лудост. В живота човек е самотен и по-добре беше да се научи да харесва това.
Той взе кожените авиаторски очила от кормилото и ги нахлузи, сложи ключа в контакта и натисна с цялото си тяло педала за запалване. Машината отвърна със струя омаслен дим и завибрира, сякаш не й се искаше да се събуди. След това оживя под него и понесе Коди надолу по стръмния склон на хребета като верен, макар и понякога своенравен мустанг. Отправи се към улица „Аврора“, оставяйки зад себе си опашка от жълт прах. Може би щеше да успее да се вмъкне в къщата и после да излезе от нея, без старият да разбере.
Момчето погледна правата линия на шосето и се закле, че много скоро, може би веднага щом им раздадат дипломите, щеше да тръгне по този проклет път и да кара по него покрай телефонните стълбове на север, без да се обръща назад, без да поглежда това, което напуска.
— Няма да съм като вас — закле се той.
Но вътрешно изпитваше страх, че когато се погледне в огледалото, ще види как лицето му заприличва все повече на това на стария.
Даде газ и задната гума започна да оставя черна диря по улицата.
Червеният диск на слънцето грееше сърдито от изток и обявяваше, че в Пъкъл започва нов ден.
2. Великата огнена пустош
Джеси Хамънд се пробуди, както винаги, само няколко секунди преди звъна на будилника, оставен на масичката до леглото й. Изчака го да почне да звъни, после протегна ръка и без да отваря очи, натисна с длан бутона му. Подуши с нос. Миришеше примамливо на бекон и току-що сварено кафе.
— Закуската, Джес! — извика Том от кухнята.
— Още две минутки. — Тя зарови глава във възглавницата.
— Две големи или две малки?
— Две малки, мънички минутки. — Джеси се претърколи на другата възглавница, за да се настани по-удобно и усети върху нея приятния мускусен мирис на Том.
— Миришеш на кутре — каза тя сънливо.
— Не чух! Какво каза?
— Какво? — Джеси отвори очи, но ярката слънчева светлина, която се промъкваше през щорите и огряваше отсрещната стена, я принуди веднага да ги затвори.
— Какво ще кажеш да хапнем яйца на очи за закуска? — попита Том.
Когато си легнаха снощи, минаваше един. Бяха разговаряли до късно и успяха да изпият цяла бутилка „Блу Нан“. Но Том си беше ранобуден по природа и освен това обичаше да приготвя закуската, а на Джеси винаги й трябваше малко повече време да превключи на бързи обороти и да стане, дори когато се чувстваше съвсем отпочинала.
— Моите ги направи рохки — отговори му тя и се опита отново да отвори очи.
Утринната светлина вече блестеше ярко и обещаваше още един жарък ден. Цялата минала седмица температурата не беше спадала под трийсет градуса, а метеорологът от радио Одеса по деветнайсети канал беше казал, че днес може да мине и над четирийсетте. За Джеси това определено означаваше неприятности. Животните не могат да се аклиматизират към такава горещина за кратко време. Конете ще се движат едва-едва и ще престанат да ядат, кучетата ще са раздразнителни и ще хапят без причина, а котките ще се дерат до смърт. Същото щеше да стане и с говедата, а биковете можеха да станат направо опасни. Освен това беше сезонът на беса и щеше да стане страшно, ако куче или котка, подгонило заразени зайци или мармоти, бъде ухапано и донесе заразата при другите животни. Всички домашни животни бяха наскоро имунизирани, но винаги се намираха хора, дето да се измъкнат от имунизация. „По-добре да ида с камионетката до някое от малките селца край Пъкъл — помисли си тя — и да ги агитирам да имунизират домашните си животни.“
— Добро утро! — Том се беше надвесил над нея, а в ръцете му димеше синя керамична чаша, пълна с горещо кафе. — Това ще те събуди окончателно.
Тя седна в леглото и пое чашата. Кафето на Том беше, както винаги, черно като абанос и страшно силно. Първата глътка я накара да се намръщи, вкусът на втората остана за известно време на езика й, а третата изпрати кофеина по жилите й. Нуждаеше се от него. Не беше ранно пиле, но като единствен ветеринарен лекар в радиус от осемдесет километра отдавна беше научила, че скотовъдците и фермерите стават още преди изгрев-слънце.
— Страхотно — успя да каже тя.
— Винаги е страхотно. — Том се усмихна леко, отиде до прозорците и помести щорите настрани. Червен огън заля лицето му и заблестя в лещите на очилата му. Погледна на изток по улица „Селесте“ и Рипъблика Роуд към Престънската гимназия. Наричаше я фурната, защото климатичната й инсталация се разваляше страшно често. Усмивката му започна да угасва.
Джеси знаеше за какво си мисли той. Бяха приказвали за това снощи, а и много други вечери. „Блу Нан“ облекчаваше, но не лекуваше.
— Ела тук — каза тя и го повика с ръка да седне до нея на леглото.
— Беконът ще изстине — каза Том. Провлачваше думите флегматично като всички от Източен Тексас, докато Джеси стържеше носово като западните тексасци.
— Остави го да изстине.
Том се обърна. Усещаше слънцето на горещи ленти върху голия си гръб и рамене. Беше обул на бос крак избелелите си, но удобни панталони от плат каки. Мина под лениво въртящия се вентилатор на тавана и отиде към Джеси. Тя беше облечена в бледосиня широка риза. Приведе се напред и му посочи ръба на леглото до себе си. Щом седна, тя започна да масажира раменете му със силните си, загорели от слънцето ръце. Мускулите му вече бяха обтегнати като струни на пиано.
— Всичко ще се оправи — каза му със спокоен и решителен глас. — Светът няма да се свърши с това.
Той кимна неубедително с глава, но не каза нищо. Том Хамънд беше на трийсет и седем, минаваше метър и осемдесет, беше строен и в доста добра форма, ако изключим малкото коремче, което му пречеше да прикляква и да бяга. Светлокафявата му коса се отдръпваше назад и оголваше все повече от онова, което Джеси наричаше „благородно чело“, а дебелите рогови рамки на очилата му придаваха вид на интелигентен, макар и малко обезсърчен учител. Което си беше и истинското положение на нещата — единайсет години Том бе преподавал обществени науки в Престънската гимназия и сега, с приближаващата смърт на Пъкъл, краят на кариерата му се виждаше. Единайсет години във фурната. Единайсет години, през които да гледаш как се сменят лицата пред теб. Единайсет години, а той все още не бе надвил най-злия си враг. Все още стоеше там и винаги щеше да е там. Всеки ден, в продължение на единайсет години, той го бе наблюдавал как работи против него.
— Ти направи всичко, което е по силите ти — каза Джеси. — Знаеш това.
— Може и да съм направил. А може и да не съм. — На устните му се появи горчива усмивка, а очите му се присвиха от безсилие. След една седмица, щом свършеше учебната година, той и останалите учители щяха да останат без работа. Разпратените от него молби му бяха донесли само едно предложение за държавна работа в Тексас — да провежда изпити по грамотност на имигрантите, които идваха да берат дини. Знаеше, че повечето от другите учители бяха в същото положение, но от това не му ставаше по-добре. Беше получил любезно писмо с официалния печат на щата Тексас, с което му съобщаваха, че бюджетът за образованието отново бил орязан и в момента наемането на нови учители било замразено. Разбира се, тъй като той бил в образователната система от много отдавна, името му щяло да бъде включено в списъка на кандидатите, приемете нашите благодарности и запазете това писмо във вашия архив. Същото писмо бяха получили и повечето от колегите му и единственият архив, в който го запазваха, беше кошчето за боклук.
Надяваше се, че накрая все щеше да си намери някаква работа. Да провежда изпити на мигриращите работници не би било толкова лошо, но щеше да му отнема много време да пътува. Това, което го бе яло отвътре ден и нощ през изминалата година, бяха спомените му за всички ученици, минали през часовете му, а те бяха стотици — от червенокоси синове на американци до мексиканци с бронзова кожа и апахи с очички като дупки от куршум. Стотици обречени, които изминаваха един отдавна погрешен път. Беше изчислил, че в продължение на единайсет години от училището бяха завършвали по седемдесет-осемдесет деца на година, а от тях само триста и шест бяха влезли в държавно или техническо училище. Останалите или бяха заминали надалеч от Пъкъл, или пък се бяха установили в града и бяха работили в мината, бяха си изпивали заплатите и отглеждали по цяла къща с деца, които вероятно щяха да повторят същия цикъл. Само дето мината вече не съществуваше, а наркотиците и престъпността в големите градове привличаха все повече младежи. Така ставаше и тук, в Пъкъл. Единайсет години беше гледал лицата пред себе си да идват и да си отиват: момчета с белези от ножове и татуировки, които се смееха изкуствено, и момичета с изплашени очи и изядени нокти и с кореми, в които вече тайно растяха бебета.
Единайсет години, а утре бе последният му ден. Всичко щеше да свърши с последния час. Това, което непрекъснато тормозеше мисълта му, беше, че в паметта му бяха останали само петнайсетина деца, които бяха избегнали Великата огнена пустош. Така наричаха пустинята между Пъкъл и границата с Мексико, но Том знаеше, че това бе също и определено състояние на духа. Великата огнена пустош изсмукваше мозъците от детските черепи и ги заменяше с опиумни пари, пресушаваше амбициите им и прекършваше надеждите им. Том беше съкрушен, защото в продължение на единайсет години се беше борил, а Великата огнена пустош винаги излизаше победител.
Джеси продължаваше да го масажира, но мускулите му бяха все още напрегнати. Тя беше наясно какво минаваше през ума му. Същото нещо, което бавно беше изпепелявало духа му.
Том гледаше втренчено слънчевите ленти по стената.