Мъчех се да открия къде е другото ми „аз“ с Капистрано и туристите от предишната екскурзия. В такава навалица беше невъзможно да зърна себе си, затова пък се нагледах на незнайно колко екземпляри от Метаксас.
Когато се добрахме до местата си, русото момиче от „Принстън“ ахна:
— Погледнете натам! Онези неща от Истанбул!
Насред арената стърчаха в редица познати паметници, които бележеха границата между външното и вътрешното състезателно трасе. Колоната със змиите от Делфи, пренесена тук по волята на Константин, заедно с големия обелиск на Тутмос III, откраднат от Египет по заповед на първия Теодосий. Блондинката си ги спомняше от Истанбул напред по линията, където още си стърчат, макар че Хиподрума отдавна го няма.
— Но къде е третият? — учуди се тя.
— Този обелиск още не е издигнат тук — тихо я сгълча Метаксас. — По-добре да не обсъждаме това.
Беше третият ден от игрите — фаталният. Зло, гадно настроение тегнеше над тази арена, където императори се бяха издигали и сгромолясвали. Знаех, че в предишните два дена е имало враждебни възгласи, когато Юстиниан се появявал в имперската ложа. Тълпата му крещяла да освободи главатарите на фракциите, но той пренебрегнал виковете и дал знак да започнат надбягванията. В този ден — 13 януари, Константинопол щеше да изригне. Туристите във времето обожават катастрофите, а тази си я биваше. И това знаех. Бях я гледал.
Под нас сановници извършваха предварителните ритуали. Имперски гвардейци маршируваха гордо с развети знамена. Предводителите на Сините и Зелените, които още бяха на свобода, си разменяха мразовито любезни поздрави. Гъмжилото се разшава. Юстиниан се появи в ложата си — среден на ръст, възпълен, с обло румено лице. Последва го Теодора. Тя носеше прилепнала по тялото ефирна коприна и бе боядисала зърната на гърдите си яркочервени. Виждаха се през плата като огньове на морски фар.
Юстиниан застана върху подиума в своята ложа. Заехтяха викове:
— Освободи ги! Пусни ги!
Той хвана безметежно гънка на пурпурната си роба и с нея прекръсти тълпата три пъти — веднъж към централната трибуна, после надясно и наляво. Хората зареваха по-яростно, а той пусна на пода бяла кърпичка. Нека игрите започнат! Теодора се протягаше и прозяваше, придърпа дрехата си нагоре, за да огледа очертанията на бедрата си. Вратите долу се отвориха шумно и излязоха първите четири колесници.
Тези бяха квадриги, с впрягове по четири коня. Зрителите забравиха за политиката, когато колесниците се втурнаха напред, почти опрели колелата си. Метаксас подхвърли ведро:
— Теодора е преспала с всеки от кочияшите. Чудя се кой ли е нейният фаворит днес.
Императрицата обаче примираше от скука. Предишния път се изненадах да я видя на това място. Доколкото ми беше известно, на императриците е било забранено да се появяват в Хиподрума. Но Теодора налагаше свои правила.
Колесниците стигнаха до спината — редицата от паметници, завиха и препуснаха обратно по трасето. Във всяко състезание се правеха по седем обиколки. На поставка бяха наредени седем щраусови яйца И след поредната обиколка махаха по едно. Изгледахме две надпревари и Метаксас каза:
— Да скочим напред с час, за да видим кулминацията.
Само той би прибягнал до такъв номер — прехвърлихме се с нехайно пренебрежение към правилата, забраняващи да го правим публично. Когато се появихме отново на Хиподрума, предстоеше шестото състезание.
— Ей сега ще започнат неприятностите — щастливо обяви Метаксас.
Надпреварата завърши, но когато победителят излезе напред да получи короната си, бумтящ глас нададе рев от една групичка Сини:
— Да живеят Зелените и Сините!
Миг по-късно откъм струпаните на трибуните Зелени прозвуча ответен вик:
— Да живеят Сините и Зелените!
— Фракциите се обединяват срещу Юстиниан — обясни Метаксас с равния тон на училищен директор.
Хаосът, който обхващаше стадиона, сякаш не го засягаше.
— Да живеят Зелените и Сините!
— Да живеят Сините и Зелените!
— Да живеят Зелените и Сините!
— Победа!
— Победа!
— Победа!
Викът „Победа“ набра мощ от хиляди гърла:
— Ника! Ника!
Теодора се смееше. Озъбеният Юстиниан се съветваше с офицери от императорската си гвардия. Сините и Зелените се устремиха към изходите от Хиподрума, следвани от радостната, крещяща тълпа, насъскана за разруха. Ние внимавахме да стоим настрана. Погледът ми откриваше и други групички предпазливи зяпачи. Знаех, че не са византийци.
Факли пламваха по улиците. Имперският затвор гореше. Затворниците бяха на свобода, тъмничарите гинеха в огъня. Гвардейците на Юстиниан се бояха от сблъсъка и само наблюдаваха мрачно отдалече. Бунтовниците струпаха наръчи дърва пред портата на Големия дворец срещу Хиподрума. И скоро пламъците обгърнаха двореца. Гореше и съградената от Теодосий „Света София“. Брадати попове, размахали безценни икони, се покатериха на чезнещия в огъня покрив и рухнаха заедно с него в разпаления ад долу. Пожарът стигна и до сградата на сената. Величава оргия на унищожението. Щом някоя ръмжаща тълпа се доближеше до нас, ние скачахме напред по линията, но не повече от десет-петнайсет минути, за да не се озовем насред огнен кръг, който още не е бил подпален в момента на прехвърлянето.
— Ника! Ника!
Небето над Константинопол чернееше от тежки пушеци, пламъци подскачаха и на хоризонта. Метаксас, чието клиновидно лице бе оцапано със сажди, а очите му блестяха от вълнение, сякаш можеше всеки миг да се отскубне от групата и да се присъедини към сеещата опустошение сган.
— И пожарникарите са заети с грабежи — подвикна ни той. — Вижте как Сините палят домовете на Зелените, а Зелените — домовете на Сините!
Започна и масово бягство от, града — ужасените му жители се стичаха към кейовете и умоляваха лодкарите да ги превозят на азиатския бряг. Невредими и неуязвими, ние вървяхме през бедствието, гледахме как се срутват стените на старата „Света София“, как пожарът помита Големия дворец, зяпахме грабителите, подпалвачите и насилниците, които поспираха в озарените от огньовете улички, за да напълнят някоя пищяща, облечена в коприна благородничка с малко сперма от простолюдието.
Метаксас превръщаше за нас бунтовете в изкусно монтирано шоу. Той бе пресметнал всичко до секундата в тези десетки водени от него екскурзии, знаеше какво да ни покаже.
— Скачаме напред шест часа и четирийсет минути.
— Сега скачаме три часа и осем минути.
— Сега скачаме час и половина.
— А сега скачаме два дена напред.
Видяхме всичко, което си струваше да се види. Пожарите още не бяха започнали да гаснат, когато Юстиниан изпрати на улиците епископи и свещеници, понесли свещени реликви — парче от Истинския кръст, жезъла на Мойсей, рога от овена на Аврам, костите на мъченици. Църковниците въпреки всичко обикаляха храбро и се молеха за чудо, но чудеса нямаше, само падащи тухли и камъни. Пълководец с четирийсет гвардейци пазеше поповете.
— Това е знаменитият Велизарий — посочи го Метаксас.
Императорът огласи чрез вестоносци отстраняването на мразени сановници, но църквите бяха изтърбушени, имперската библиотека — изпепелена, баните — разрушени.
На 18 януари Юстиниан събра смелост да се появи пред хората на Хиподрума, за да призове за мир, Зелените заглушиха думите му и той избяга, щом започнаха да мятат камъни. Видяхме как бунтовниците провъзгласиха за император някакъв окаян принц на име Хипатий на площада на Константин. Видяхме как Велизарий изведе гвардията в тлеещия град, за да защити Юстиниан. Видяхме как бунтовниците бяха изклани.
Видяхме всичко. Разбрах защо Метаксас е най-търсеният куриер. Капистрано правеше каквото можеше, за да покаже на туристите вълнуващо зрелище, но прахоса твърде много време в началото. Метаксас беше същински гений в прескачането на часове и дни, за да ни разкрие катастрофата в нейната цялост. Накрая ни отведе в утрото, когато редът бе възстановен, а потресеният Юстиниан яздеше между овъглените руини на Константинопол. Под червеното небе на утрото още висяха облаците пепел. Юстиниан се взираше в почернялата коруба на „Света София“, а ние се взирахме в Юстиниан.
Метаксас се обърна към нас.
— Той си представя новата катедрала. Ще създаде най-голямото светилище след Соломоновия храм в Йерусалим. Да вървим, нагледахме се на разруха. Време е да видим и как се ражда красотата. Напред по линията! Пет години и десет месеца, за да съзрете „Света София“!
27.
— През следващата си почивка — предложи Метаксас — ела ми на гости във вилата. Сега живея там в 1105 година. Добро време да бъдеш във Византия — на власт е Алексий Комнин, който управлява мъдро. Ще имам на разположение някое кръшно момиче за тебе и много вино. Ще дойдеш ли?
Аз преливах от възхищение към дребосъка с остри черти. Екскурзията щеше да свърши скоро, оставаше само да видим как турците завземат града, а той вече ми бе показал смайващо каква е разликата между осенен от вдъхновението куриер и обикновения професионалист.
Само човек, посветил живота си на това, би постигнал такъв резултат и би уредил подобно представление.
Метаксас ни показа не само стандартните събития, но и какви ли не дребни случки — отвеждаше ни някъде за час, другаде за два и твореше за нас великолепна мозайка на византийската история, пред която бледнееха дори мозайките в „Света София“. Други куриери спираха в десетина-дванайсет момента, Метаксас ни разведе из повече от петдесет.
Имаше особена слабост към нескопосаните императори. Чухме реч на Михаил II Пелтека, забавлявахме се с щуротиите на Михаил III Пияницата, присъствахме на кръщенето на петия Константин, който имаше злощастния късмет да се наака в купела и до края на живота си остана известен като Константин Копроним — тоест Константин Лайното. Метаксас беше като у дома си във Византия през цяло хилядолетие. Обикаляше епохите хладнокръвно, ловко, самоуверено.
А вилата, която поддържаше в миналото, беше поредната проява на самочувствието и дързостта му. Нямаше друг куриер, осмелил се да си създаде втора самоличност назад по линията и да прекарва цялото си свободно време като жител на миналото. Метаксас съобразяваше живота си във вилата с текущото време. Когато я напускаше за две седмици, за да води екскурзианти, старателно се връщаше там две седмици след отпътуването си. Никога не препокриваше присъствието си, никога не допускаше да се появи в миг, когато вече е там. Във вилата можеше да има само по един Метаксас — този от текущото време. Купил я преди десет години според текущото време и в двете епохи — 2049-а напред по линията и 1095-а във Византия. Съгласуваше времето виртуозно. И на двете места за него бяха минали десет години. Обещах да го навестя в 1105 година, като добавих, че за мен ще бъде чест.
Той се ухили.
— Когато дойдеш, ще те представя и на моята прапра-много-пъти-прабаба. Невероятна е в леглото. Помниш ли какво ти казах за чукането с прабабите? Няма нищо по-хубаво от това!
Слисах се.
— Тя знае ли кой си?
— Не дрънкай врели-некипели — сряза ме Метаксас. — Нима бих нарушил най-важното правило в службата на времето? Нима бих се издал и само с намек пред някого назад по линията, че идвам от бъдещето? Дори Темистоклис Метаксас спазва товаправило!